Когато те видя, опитвам да се скрия. Дойдеш ли при мен, гоня те... Засека ли погледа ти, не искам да мигам. Докосваш ме, не те пускам. Мислех, че те познавам, грешах. Не те искам до мен, но и така жадувам за теб в нощта. Недей се вмъква отново в живота ми, досега те гоних от сънищата си. Толкова объркана съм сега, изплашена до болка, мога ли да започна отначало играта? Толкова крехка и ранима ме направи, незнаеща как да продължа. И  всеки път, щом забравя те, влизаш с гръм и трясък в стаята. Без покана, без ключ, без грам съчувствие – просто влизаш. Молиш за прошка, но мога ли да ти я дам? Вярвах в безброй измислици и сама си създавах идеали. Успя да ме накараш да вярвам в тях, без да мислиш какво ще стане, след като си тръгнеш. Аз бях човекът, който не можеше да те намрази, въпреки че го заслужаваше. Човекът, който искаше и точно тогава загуби. Сега отново си тук и искаш прошка? С нея си, а още търсиш мен. Мен сънуваш, мене търсиш всяка нощ, за мене мислиш и мен преследваш. А защо тогава с нея си, щом дори когато тя е в обятията ти, мене виждаш?... Слаб си, не можеш да продължиш. Когато разбереш, че няма друг като човека, от когото да получаваш толкова внимание и любов, да имаш всичко, за което си мечтал, вече е късно, защото този някой няма сили вече да бъде нараняван от теб! Продължавай напред, както смятам и аз да направя! Спри, просто спри да ме търсиш с поглед и ръце. Реших - сила вече нямам. Сам виновен си, а сега е моят ред да ти обърна гръб...