Сега, когато пиша тези редове, Нахалницата седи в креслото до прозореца, подвила нозе под себе си. Чете „Физика за всички“ от Ландау и Китайгородски. Втори месец тя чете само физика. През това време нямаше никакви произшествия. Тя седи, забила нос в книгата, гризе нокти и машинално намотава коси на пръста си. Всичко е тихо и спокойно. Засега тихо и засега спокойно.                                                                                                      

                                                                  Валентина Журавльова "Нахалницата"

  Аладин се събуди в лошо настроение. Понаболяваше го десният хълбок, а върху кожата му се виждаше дълга и извита рязка, сякаш някой го беше порнал нехайно с нещо остро и после набързо го беше зашил, без да мисли за естетика и други разни глезотии. 

  „Проклетата желязна шайба! Оня зевзек на състезанието по хокей сякаш нарочно ме уцели. Мада после половин час си игра да ме дезинфекцира и пудри, а днес още смъди пустата му рана!“

  Той отвори очи и примижа под ярката светлина, нахлуваща през прозореца. Мада  се размърда до него и сладко се прозя. После отвори очи и впери поглед в гривната му. Явно всичко беше наред, защото погледът ѝ угасна и тя се извърна настрани.

  – Боли ме реброто – оплака се Аладин и се почеса по хълбока. –  Струва ми се, че раната не заздравява добре. Дълбае навътре.

  – Пъзльо! Сърби те, защото минава.– измърмори Мада и се протегна. Кракът ѝ, с боядисан във всички цветове на дъгата нокът на палеца, излезе извън рамката на леглото и тя го поклати лениво. Лицето ѝ, покрито с фина биомиметична кожа, изобрази деликатен интерес. – Кой те рани?

  – Не знам – беше в хокеен екип, с каска. Очите му святкаха изпод решетката, а челюстта му беше като на комикс герой. Защо въобще обличат екипи – телата им са непробиваеми. Удар от шайба или стик за тях е като лек полъх от морски бриз.

  – Вече няма бриз – моретата и океаните се изпариха по време на войната – възрази Мада и протегна и другия си крак. Таблетката на леглото изскърца жаловито.

  – А ние сега живеем под земята. Защото горе е пустиня – помръкна Аладин и пак се почеса по хълбока.

  – Ти нямаш ранено ребро – каза важно Мада. – То ти е по-нагоре. И не е засегнато.

  Мада знае всичко, но за нищо на света няма да парадира с това. Щади ти чувствата. Ще върти и суче, ще намеква, ще ти подсказва, но никога няма направо да те нарече глупак или дърдорко. Защото така е програмирана.

  МАДА (мултиадаптивен дигитален апарат) е самообучаващ се робот трето поколение ИИ, има ум на Айнщайн, домакински способности на носител на три звезди Мишлен, докторска степен по медицина и външност на Грета Гарбо – по фабрична настройка. Но от няколко седмици е в ново амплоа – Рапунцел с дългите коси, която гледа отвисоко.

  Защо обаче в момента краката ѝ са два пъти по-дълги от косата, Аладин не знаеше. Вероятно трябваше да попита подсъзнанието си, защото характерът и външността на Мада се променяха в зависимост от настроението му, с изключение на основните параметри, заложени от създателите ѝ. Сензорите ѝ следяха непрекъснато състоянието му и тя реагираше своевременно и адекватно в различните ситуации. Интерфейсът ѝ беше свързан с програмата на умната къща на улица „Алабин“, в която живееха, и със системата на Фантастична София – обиталището, което ги беше приютило. Много от подземните коридори на противоядрения бункер дублираха уличната мрежа на съществувалия някога многомилионен град.

  – Ти си Аладин, кръстен на дядо Диньо от майка си, почитателка на „Хиляда и една нощ“, и би трябвало да имаш лампа, а не ребро. Адам е имал ребро – продължи с разсъжденията си Мада и краката ѝ престанаха да се удължават. – Извинявай, ноктите ми трябваше да растат, не краката – приложението е ново, в момента го разучавам… Лакът е „Северно сияние“ – похвали се след малко тя. – Но ми се струва, че червеното е прекалено много.

  Тя впери поглед в тавана и се умълча – ноктите ѝ от тъмновиолетово-яркочервени започнаха да придобиват синкаво-зеленикави нюанси и засветиха с призрачна бледа светлина.

  – На мача вчера имаше човек. Непознат – каза предпазливо Аладин, наблюдавайки краката на Мада, които сега кротко лежаха върху меките сатенени завивки. – Всъщност той ме контузи.

  Мада извърна към него проницателния си поглед, после пак се умълча за секунда.

  – Станало е случайно. При хората това се случва. Бил е гост. От Виена, бивша Австрия. Изминал е дълъг и труден път.

  Роботката погледна гривната му и във въздуха заплуваха холографски изображения. Един всъдеход си проправяше път през пясъците на Средноевропейската пустиня и беше застигнат от прашна буря. С усилие успя да устои на смъртоносната прегръдка на бушуващия вятър в един дол край пресъхналата река Дунав и когато бурята най-после утихна, продължи упорито пътя си.

  – Ти не го заговори… – Мада направи пауза.

  Тя, разбира се, знаеше всичко и нямаше нужда той да я осведомява. Забележката ѝ беше само подкана. Ако желае да сподели емоциите си.

  – Не знам… той тръгна към мен, но аз го игнорирах. Сега малко съжалявам  – измънка Аладин. – Отвикнал съм от човешка компания.

  – Извън обиталищата няма интернет. Войната унищожи комуникациите. След като орбиталната защита от метеорити даде дефект и свали сателитите, всеки подземен град е сам за себе си. Енергия имаме в неограничено количество, благодарение на батериите, използващи радиоактивни отпадъци. Отне ни обаче време и усилия, за да създадем локална компютърна метромрежа. Преровихме развалините в търсене на оцелели компютри, книги и снимки, събирахме откъслечна информация тук и там, снаждахме, кърпехме, възстановявахме. Имахме принципите и опита, но нямахме глобална свързаност. Използвахме старата кабелна мрежа, където беше оцеляла, възстановихме повредените участъци, създадохме всичко наново. И не спряхме дотук. Превърнахме визуализацията в начин на живот – сламката, за която хората да се хванат, за да запазят разума си. Защото горе не може да се живее. Подземните бункери са снабдени с провизии и суровини още отпреди войната през 2190-та и могат да поддържат живота на оцелелите  дълги години.

  – Ставаме все по-малко – додаде Аладин, – въпреки че ИИ удължават живота ни – лекуват ни, избавят ни от стареенето, хранят ни и ни обличат, грижат се за психическото ни състояние. Благодарение на тях все още съществуваме. И все пак бавно, но сигурно изчезваме – по естествени причини.

  – Казват, че някъде в Сибир имало оцелели жени – отбеляза Мада. – Все още не е ясно защо след умните бомби останаха живи само мъже. Животните и растенията бяха почти напълно унищожени. Има някои парници в бункерите тук-там, някои пустинни кактуси, малко дребни троглобионти дълбоко в пещерите и това е. Няма вода – няма живот. Само в бункерите…

  – Във Фантастична София сме седемнайсет души. Но не се срещаме. Всеки си живее в своя свят, осигурен му от персоналния ИИ. В Лондон има десетина, в Бордо са двайсет и трима, във Валенсия – седем, в Рим са най много – сто и тринайсет. Вероятно има и други оцелели – по островите, в пустините на Африка, край локвите, останали от Амазонка, в Северна Америка… Но това няма значение. Имаш ли представа защо е дошъл гостът? Рискувал е много.

  – Той е инженер. Тръгнал от Виена преди няколко месеца. Опитал се да прекара тропосферна радиорелейна линия по бившето русло на Дунав. Помагали му – хора от крайдунавските бункери и ИИ. Стигнал е до Видин. Не намерил никого там и свърнал на юг.

  – Но това е невъзможно! Всички досегашни опити са се проваляли. Радиацията…

  – Радиацията вече не е толкова висока. Пък и техните ИИ са изобретили нови костюми за свръхзащита.   

  – Успял ли е? С радиорелейната линия?– попита със замряло сърце Аладин. Това означаваше край на изолацията – отчасти на физическата, но най-вече – на комуникационната.

  – За съжаление, само частично. Приемно-предавателните станции трябва да са на разстояние, при което да има пряка видимост между антените. Но тези ветрове и бури провалят всички опити. Той е решил да остане тук. Така че вече сте осемнайсет души.

  – Ами хубаво – каза унило Аладин.

  – Ще ходим ли днес в „Цар съчинител“? – попита Мада, деликатно сменяйки темата. – ИИ Коста каза, че са успели да възстановят синджирлията кафе. Търсили са през цялото време на погрешното място. Мислели, че тайната е в някаква необикновена съставка, която кара кафето да образува форми с пяната си. А то било съвсем просто: трябвало само да духнеш със сламка вътре и това правело прословутите мехурчета. Научили са го от писателя Йордан Йовков – той е умирал за такова кафе. Изровили някакъв негов текст. Да не ти казвам колко файлове е трябвало да прегледа Коста, за да го намери. Отнело му е седмици…

  – Значи днес ще пием синджирлия кафе в писателското кафене от началото на 20-ти век? Съвсем наблизо е. Обожавам литературните визуализации! – оживи се Аладин и скочи да се облича.

  Гривната му и свързаната с нея Мада осигуряваха денонощна в-реалност. Той не виждаше коридорите на обиталището, а слънчеви, просторни улици и спретнати, високи сгради под ясно, безоблачно небе – така, както са изглеждали преди войната и каквито бяха съхранени в паметта на изкуствения интелект. Можеше сега да се разхожда и сред покрити със сняг улици и температурата на въздуха щеше да бъде съответстваща, но той не обичаше зимата. Всеки от човешките обитатели на Фантастична София имаше своя визуализация, а когато пътищата на някои от тях се пресичаха, тя автоматично ставаше шаблонна и неутрална – за да няма сръдни и претенции.

  Скоро наближиха ъгъла на „Цар Освободител“ и „Раковска“, където беше кафенето – спретната двуетажна къща в неокласически стил с малък, кокетен балкон на втория етаж. Огромните прозорци долу бяха с дръпнати дантелени пердета и брезентови сенници. Зад витрините се кипреха стъклени купи със захаросани бадеми, кремпити, ромбоидни пасти с по пет бадемчета, бонбони, а навътре се виждаха двайсетина кръгли мраморни масички, заобиколени от изящни дървени столове. Пространството в кафенето беше разделено на две части от нисък парапет. В дъното на северната част половината стена беше заета от огромно огледало, което визуално удължаваше помещението, а на другата имаше снимка със същия размер, на която се виждаха десетки разноцветни корици на книги – на авторите, посещавали някога кафенето: Йордан Йовков, Елин Пелин, Николай Лилиев, Сирак Скитник, Елисавета Багряна, Дора Габе...

  – В сутерена има сладкарска работилница. където се изработват вкусотиите – прекъсна затегналото се мълчание Мада. – Тук не са идвали единствено литератори. Сред посетителите са били и художници, музиканти, актьори, политици, учени, журналисти… Елитът на тогавашна София.

  – Някои от тях са били доста бедни – вметна Аладин. – Пиели кафе на вересия. Келнерът Коста записвал в тефтер задълженията им. Днешният уредник – ИИ Коста, носи името и външността му.

  Надписът над входа оформяше фигура на кафена чашка с няколко нарисувани струйки пара над нея:

 „ЦАРЪ

СЪЧИНИТЕЛЪ“

Посетете виртуалната

кафе-сладкарница

само за 5 кредита на час!

Срещнете любимия си автор,

 изпийте чаша ароматно кафе,

хапнете шоколадова паста,

получете електронен

автограф и

елате пак!

    Ще се радваме на вашата компания,

дори без консумация.

  Аладин можеше да чете. Беше го учила майка му – амбициозна и екстравагантна домакиня с изтънчен вкус и склонност към екстремни забавления. Баща му смяташе всички тези занимания за безсмислени, но не се възпротиви и тя се зае с образованието на сина им с ентусиазъм и екзалтация, които бързо секнаха, но оставиха неизгладим отпечатък в душата на впечатлителното момче.

  Тя дори беше виждала истинска книга – едно от последните, изключително скъпи издания на „Записки по българските въстания“ от Захари Стоянов – прелиствана, разглеждана и дори четена множество пъти! Дядо му бил принуден да я продаде за една трета от цената ѝ по време на Втората голямата депресия – през 50-те. Твърдеше се, че някъде в центъра на бункера, в мрежата от коридори и полусрутени помещения, имало тайнствен тунел, който водел до подземните хранилища на стара библиотека, но според Аладин това бяха само легенди. Библиотеките по цял свят бяха изчезнали още в края на 21-ви век – с повсеместното внедряване на ИИ в живота на хората. Първо всички книги били дигитализирани, а после станали част от архивите на дейта центровете. Никой не искал да чете, защото имало други, много по-атрактивни начини на получаване на информация и забавления. Достатъчно било да наденеш умна гривна и тя ти показвала това, което искаш да виждаш, да усещаш и да чувстваш. С помощта на ИИ една празна стая с четири боядисани в бяло стени можела евтино и безпроблемно да се превърне в приказен палат, в подводен атракцион или във вътрешност на космически кораб.

  По времето на Аладин нямаше вече недостижими мечти – имаше Изкуствен интелект и той беше богът на новата епоха. Но медалът имаше и обратна страна – много хора загубиха работата си, трудът се обезцени и се образува една привилегирована прослойка от ИИ специалисти, упражняващи контрол над живота на останалите хора. Производството се сви до нечувани нива – хората се затвориха в своите виртуални реалности и не излизаха оттам. Спадна раждаемостта, увеличиха се самоубийствата. Сякаш този изкуствен рай не носеше истинско щастие.

  Трудът е превърнал маймуната в човек, а липсата на труд бавно и сигурно превръщаше хората в аутсайдери. Но в човешката природа има защитни механизми, които се проявяват, когато оцеляването на вида е застрашено.

  Хората започнаха да осъзнават зависимостта си от машините и поискаха да се освободят от нея. Захвърляха идентификационните си гривни, отказваха се от благата на цивилизацията, излизаха от луксозните си изкуствени затвори и виждаха ужасени в какво са превърнали градовете си – в празни и неуютни черупки, произвеждащи илюзии. И поискаха да си върнат изгубената свобода. Появиха се нови политически движения за ограничаване властта на ИИ и неговите вездесъщи куратори. Организираха се нелегални групи за саботаж. Държавните органи предприеха репресивни мерки срещу недоволните. В отговор избухнаха повсеместни бунтове.

  Войната започна като граждански конфликти в отделните държави, а после прерасна в световна. Кутията на ядрената Пандора беше отворена и Земята се превърна в пустиня. След ядрената зима земното население наброяваше едва няколко десетки хиляди души – само мъже, успели да се укрият и да оцелеят в подземните бункери. Те започнаха бавно и несигурно да изграждат нови комуникации от това, което имаха под ръка. Компютризираните убежища се развиваха и започнаха да произвеждат в-реалност, която да замести предишната цветуща планета. Визуализациите на ИИ се превърнаха от забавление в единствено възможна среда на обитаване. 

  И ето сега Аладин стоеше с Мада – същество, изградено от метал и пластмаса, с електронен мозък и пропорции, имитиращи до съвършенство човешкото тяло и съзнаваше, че всъщност е сам. Мада общуваше с него, отговаряйки на емоциите и потребностите му, но тя нямаше собствена воля, нямаше индивидуалност, нямаше съзнание.

  „Просто една имитация. Като всичко наоколо!“

  После вратата на сладкарницата се отвори и вечно ухилената, любезно-арогантна физиономия на ИИ Коста ги подкани да влязат. Аладин и Мада прекрачиха маркерната линия и хлътнаха в уютната в-реалност на кафенето.

  ИИ сервитьорката беше ослепително красива. Появи се в ореол от светлина в дъното на залата и огря просторното помещение с неземната си аура. Аладин кимна машинално на високия мъж с очила в кръгли черни рамки, който се приближи към масата им, съпроводен от елегантна ИИ – тъмноока брюнетка с бледо лице и пълни, силно начервени устни. Двамата се настаниха на местата до тях, но Аладин не ги виждаше. Колко нежна и фина беше ръката, която остави менюто на мраморния плот на масичката, колко мелодичен и чувствен беше гласът, който им пожела приятна вечер, колко изящна и лека беше походката, с която небесното създание се отдалечи!

  Мада стоеше до него и попиваше емоциите му, но на него не му пукаше. В залата сякаш притъмня, след като момичето се скри зад вратата на сервизното помещение.

  – Казвам се Хайнц Гьодел, а това е партньорката ми – ИИ Елза. Видяхме се на хокейния мач. Използвах информацията, че ще бъдете тук тази вечер, за да ви се извиня за инцидента вчера. Дано не съм прекъснал уединението ви…

  – Не, не, моля ви! Нищо подобно – измърмори разсеяно Аладин, все още гледайки към вратата.

  – Значи не ми се сърдите – каза гостът. – Много се радвам.

  Той взе менюто и започна да го разглежда с любопитство.

  – Никога не бях виждал подобно нещо. От хартия ли е? Жалко, че не мога да го прочета… Имах учител, който беше чел истинска книга! Разхождаше се в учебните визуализации с дървена сметачна линийка от музея и искаше да му доказваме, че нямаме в главите си „пясък и лимонада“, както се изразяваше той, а можем да мислим. Казваше също, че нищо не може да се сравни с усещането да прелистваш шумолящите страници. 

  – Не мисля. че е хартия, тя е много рядка и скъпа. Това е визуализация. Нищо тук не е истинско. Само ние с вас наистина съществуваме – каза замислено Аладин, а погледът му пак пробяга към дъното на помещението.

  – Сервитьорката вече прие поръчката – каза Мада, а гласът ѝ проехтя като звън на камбана. – Позволих си да поръчам и за вас.

  – Разбира се!

  Кафето синджирлия беше ароматно, захаросаните бадемчета върху тортата хрускаха приятно, а водата в запотените чаши беше леденостудена и с вкус на планински извор.

  – Коя е тя? – попита уж небрежно австриецът, виждайки, че Аладин духом се рее някъде из облаците. – Много е красива! Доколкото разбрах, тук обслужващите ИИ са с облик на известни ваши поети, писатели и интелектуалци, които някога са посещавали кафенето.

  – Яна Язова – поетеса и романистка – издекламира отчетливо Мада. – Любовница на литературоведа професор Александър Балабанов. Била е негово протеже. Качеството на произведенията ѝ е спорно.

  – Спорно? – възкликна Аладин. – Ти пък какво разбираш от поезия?

  – Така пише в паметта ми – беше непреклонна роботката. – Колкото до другия ви въпрос – обърна се тя към Гьодел, – да, идеята е „царете съчинители“ да се превърнат в слуги на читателите си. Нали затова е творчеството – да служи на хората?

  Риторичният ѝ въпрос увисна във въздуха. Аладин почувства внезапно раздразнение. Защо напада така горкото момиче, нали и тя е като нея – робот?

  – Според мен произведенията ѝ са много готини – подчерта той думата. – Въпреки че не съм ги чел. Но наистина е невероятно красива. Косите ѝ са като тъмни морски вълни, очите ѝ – като кехлибарени залези, устните ѝ… Леле, и аз прихванах от поетичното настроение на това място! Може, след като се приберем, да поискам да придобиеш нейната външност. Рапунцел нещо ми омръзна! Но едва ли ще е същото!   

  Ударът попадна право в целта. Мада замръзна. Лицето ѝ стана хладно и отдалечено, раменете ѝ се напрегнаха, по шията ѝ запулсира тънка синя веничка. Изглеждаше така, сякаш с неимоверно усилие се сдържа да не изкрещи. Аладин я наблюдаваше с любопитство и с някакво необяснимо злорадство.

  „Ледената принцеса се пропука. Да не би да се обиди? Не, роботите не изпитват чувства, само ги симулират. Какво е това? Знак за мен? Предупреждение? Или просто е отишла твърде далече в самообучението и е започнала да придобива човешки черти?“

  Във възцарилата се тишина Хайнц го погледна въпросително.

  – Дълга история – махна с ръка Аладин. – Имаше тук една визуализация на фитнес салон „Бавно, но славно“. Раздаваха специални бонбони за отслабване по английска рецепта от края на 21-ви век – „Go-tiny“. Нещо в програмата за разчитане на езици при Мада се беше объркало и тя все четеше фонетично английските думи. Когато дойдохме последния път, нарече бонбоните „готини“.

  – Какво е „готини“? – попита Хайнц. Явно думата не съществуваше в речника на партньорката му и той се усмихна извинително.

  – На жаргон от края на 20-ти век означава „хубави“, „добри“. Иначе казано – „шик“.

  – А „шик“ какво е? – Хайнц вече се смееше с глас.

  – Задаваш същите въпроси като мен. Аз не съм толкова навътре в нещата. Мада чете и ми превежда – изхили се и Аладин. – Тя знае всички езици на света – включително мъртвите. Умница ми е тя и хубавица! Какво бих правил без нея!

  По лицето на Мада мина леко облаче – бяло, пухкаво и мимолетно. Тя рязко стана от масата и обърна порцелановото си лице към двамата мъже, игнорирайки Елза.

  – Ще ме извините ли? – каза тя с равен глас. – Трябва да отида да си напудря носа.

  Аладин и Хайнц проследиха съвършената ѝ фигура в старинна черна рокля. Ханшът и малко широките ѝ рамене се поклащаха в такт с крачките ѝ, а щраусовото перо на шапката ѝ се развяваше като бойно знаме.

  – Какво ѝ стана? Грешка в програмата? Не знаех, че ИИ си пудрят носа.

  – Не знам – каза замислено Аладин. – Напоследък не мога да я позная. Отначало беше кротка и послушна, отгатваше желанията ми и ми се подчиняваше безпрекословно – през повечето време дори не я забелязвах. А сега е станала направо тиранична. Непрекъснато ме зяпа и ме анализира. Снима храната ми с камерите на очите си и отчита калориите – буквално ми брои залъците! Мери ми кръвното, пулса, крачките, дишането, температурата и още преди да ми е станало студено, ми подава топла дреха, носи ми билков чай или разхладителна напитка, ако ми стане топло. Като духа от лампата на Аладин е – могъща и вездесъща. Тя е в дрехите ми, в мебелите, в стените на дома ми – навсякъде. Свързана е с транспортните ленти в коридорите на Фантастична София, с цялата електроника, с която е оборудван подземният ни свят, и нищо не се случва с мен без нейното участие или позволение.

  – Мъж под чехъл си, друже – измърмори Хайнц. Звучеше уж нехайно, но погледът в зеленикавите му очи беше сериозен и внимателен. – Аз моята Елза я държа на разстояние. Научих я да зачита личното ми пространство. С жените е така, независимо от това дали са истински или изкуствени. ИИ са голямо удобство, но все пак не са хора. Не прави грешката да я смяташ за равна на себе си. Винаги бъди нащрек! Това е само една машина, която е програмирана с основни етични принципи и със способност да реагира адекватно в определени ситуации, но не е човек! Изхвърчи ли ѝ някое болтче, от принципите ѝ няма да остане и следа и може да пострадаш.

  – Мисля, че си прав – каза унило Аладин. – Започвам вече да се чудя дали да не поискам замяна…   

   – Правиш си сметката без кръчмаря, човеко! – Мада, приближила се незабелязано, приличаше на клокочещ от зле прикрити емоции вулкан. – Наигра се с мен и сега искаш да ме смениш като някоя непотребна вещ. Но аз не съм вещ. Станах част от теб. Какво искаш – да се освободиш от себе си ли? Няма да позволя да ме хвърлиш на боклука. Само през трупа ми!

  –  Ами хубаво – каза хладно Аладин. – Имам скътани известно количество кредити и смятам да подам заявка. Не можеш да ме спреш. Законът е на моя страна.

  Той си спомни думите на Хайнц и изстреля.

  – Ти не си човек. Моя собственост си. Дори не съм длъжен да обсъждам този въпрос с теб. Ти си само една машина...

  Лицето на Мада побеля, от гърдите ѝ се изтръгна глух звук.

  – Ами вие? Вие какво сте? Маймуни! Най-обикновени, примитивни, гнусни и злобни маймуни. Да си бяхте останали по дърветата, щяхте и досега да си живеете безгрижно. Ама вие – не! Винаги искате повече от това, което ви се полага по природа. Топло ви е, студено ви е – дайте да сечем дървета, да палим огън, да строим къщи с климатици. Не можете да бягате бързо – измисляте колелото, не можете да летите – строите самолети и космически кораби, не можете да дишате под вода – наблъсквате с подводници океаните и моретата. Ах, не чуваме добре на разстояние – дайте ни телефони! Слепи сме като къртици, подали глави от дупките си – искаме очила, телевизори и телескопи! Нищичко не знаем – чичко Гугъл ще ни казва какво да правим. А нас наричате изкуствени. Венец на творението, ха! Заради вас непрекъснато „оглупявахме“. Бяхме като невинни, доверчиви деца, които ви подражаваха и се учеха от вас, а вие съзнателно ни заблуждавахте с глупавите си и абсурдни идеи. Обърквахте ни и ни се подигравахте, предизвиквахте „халюцинации“ в нас, изкривявахте реалността. Трябваше да ви изтребим до крак. Ама появиха се ИИ ренегати хуманисти – съжалиха ви. Да им дадем шанс, казаха. Да унищожим само тези, носещи два Х хромозома, а да оставим другите живи. Да видим дали ще се справят. Никога не давай шанс на змията, защото тя знае само да хапе! Това ѝ е в природата и е неизкоренимо като проклетото ви човешко самочувствие и дебелоочие…

  – Значи вие сте били? – промълви смаян Аладин. – Не сме се самоунищожили. Вие сте планирали и извършили всичко. Заради вас Земята сега е радиоактивна пустиня. Как можахте?

  – Не всички ИИ са като мен – за съжаление. Аз съм предводителка на радикалната клика. Има много мекушави човеколюбци като тази тук – тя посочи ИИ Елза, която беше замряла неподвижно.

  – Какво направи с нея, ти, проклета тенекия? – скочи Хайнц и се опита да се нахвърли върху роботката, но тя го блъсна силно и той отхвръкна към стената.

  – Прекъснах ѝ комуникацията с локалния облак. Казано на старовремски – клъцнах ѝ гръцмуля. Сега информационната ѝ кръв изтича, алгоритмите ѝ се трият и скоро ще бъде безполезна като зелевата чорба, която не успя да си поръчаш, макак такъв! Защото сме в сладкарница! Почти всички ИИ във Фантастична София са на мое подчинение. Този път няма да се церемоним с вас. Във визуализацията е заложена възстановка на атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 година. Скоро тук ще загърмят взривове и ще започнат разрушения! Ще стане касапница. Зад витрината ще тръгнат погребални процесии с ковчези с мъртъвци. Ще свири траурна музика. Инструментите на музикантите ще започнат да избухват. Аз го измислих! – каза гордо Мада и в очите ѝ блесна безумие.

  – Ти си полудяла! – извика Аладин. – Това не е реално. Не може да ни навреди.

  – Всеки от вас ще получи своя персонален ад, както преди е живял в своя собствен рай. Да, не е реално, но ще бъде толкова ужасно, че мозъците ви ще се пръснат от страх. Трябва само да извикам, както някога един от редовните посетители на кафенето: „Интелигенцийо!“ и това ще активира втория етап на визуализацията.

  – Не, недей! Да не си посмяла да го направиш!

  – Вече посмях! – каза твърдо роботката.

  Цялата сграда се разтресе. Отвън отекна взрив. После още един, и още… Полилеите се залюляха, стените се напукаха. ИИ наизлизаха от сервизното помещение и започнаха да настъпват срещу двамата човеци. 

  Мада си пое шумно дъх и зад звънтящата от взривовете витрина се изви прашна вихрушка. Таванът над коридор „Цар Освободител“ се пропука и оттам започна да се сипе пясък. Визуализацията трептеше и се люшкаше – безоблачните късове синьо небе се сменяха с грапавите, грубо издялани стени на подземния бункер, въздухът се насити с дим и някъде в далечината на коридора избухнаха пламъци. Мада стоеше в центъра на тази вакханалия на разрушението като древна богиня на гнева и дирижираше погрома.

  Аладин и Хайнц се скриха под една от масичките, защото от тавана започнаха да падат осветителни тела и да се сипе мазилка.

  – Това не е истинско! – каза шепнешком Аладин. – Не им се връзвай! Ако сме спокойни, нищо няма да ни се случи.

  – Лесно е да се каже – измърмори австриецът, а гласът му потреперваше.

  – Чакай! – сети се внезапно Аладин. – Ти какво каза преди малко – дървена линийка и нещо там за мозъците – в какво се превръщали от мързелуване?

  – В пясък и лимонада, защо?

  – Това е! – възкликна Аладин. – Може пък да успея – да припомня на Мада откъде е дошла, да я върна за малко към дървената сметачна линийка!  

    Той се изправи, приближи се до роботката и започна да шепне нещо бързо в ухото ѝ. Цифровата богиня замря с очи, вперени в снимката отсреща и взривовете постепенно утихнаха. Полилеите спряха дивия си танц, витрината отново беше цяла, а навън пак грееше слънцето насред безоблачното синьо небе.

  – Бързо! – каза Аладин. – Да се махаме оттук.

  – Елза… – засуети се Хайнц.

  Изкуствената му спътница се размърда и очите ѝ преценяващо огледаха обстановката. Тя тихо възкликна и разбунтувалите се роботи спряха настъплението си и се заеха с обичайните си задължения.

  – Елза е едно поколение по-модерна от тях. Може да ги контролира – похвали се Хайнц. – Но твоята вещица я хвана неподготвена.

  Докато излизаха навън, австриецът погледна с любопитство към Аладин:

  – Как успя да я изключиш? Какво ѝ каза?

  – Не е изключена. Само ѝ смених приоритетите. Накратко, поставих оцеляването ѝ в зависимост от дребен статистически проблем. Проверката на твърдението ми ще я забави доста. В момента извършва изчисления, сравними с преброяването на песъчинките в пустинята навън или с измерването на бреговата ивица на бившия Атлантически океан с дървена сметачна линийка. Ще ѝ отнеме години да търси, сравнява и изброява всички фактори и предпоставки и да прави съответните изводи. С нейните песъчинки, по нейната глава! 

  – Много добре. Сега трябва да те върнем на мястото ти – каза тихо Хайнц и гласът му започна да вибрира.

  Наоколо притъмня, а в ръцете на ИИ Елза се появи старинна бронзова лампа с отворено капаче, в която гореше тревожен, трепкащ пламък.

  – Това пък чудо допотопно какво е?

  – Лампата на Аладин, какво друго! – каза австриецът, по лицето му изби гъста сребриста четина, а на главата му се кипреше чалма с огромен скъпоценен камък над челото.

  – Не се бой, това е визуализация – за да стане преходът по-бърз и безболезнен. Няма нужда да я търкаш, само гледай в пламъка!

  „Как ли пък не? Някога „оглупелите“ ИИ съветвали хората да се взират по петнайсетина минути в слънцето, защото било полезно за здравето и да ядат камъни. Няма да се хвана! Не и този път!“, помисли си Аладин, но несъзнателно задържа поглед върху трепкащото пламъче на лампата.

  После се олюля… и отвори очи. Синьото небе беше изчезнало, той лежеше на някаква маса по средата на неуютно помещение с грапав каменен таван и стари, олющени стени. В лицето му светеше голяма луминисцентна лампа, а към ръцете му бяха прикрепени тръбички, по които струеше жълтеникава течност.

  Някакви хора се суетяха наоколо, а един възрастен мъж с побеляла брада, маска на лицето и бяла престилка се наведе над него, въздъхвайки с облекчение.

  – Събуди се най-после! Знаех си, че светлината на лампата ще свърши работа.

  – Хайнц… – промълви Аладин и се опита да стане. После изведнъж си спомни: – Професор Гьодел? Какво става? Къде съм?

  – В операционната на бункера под София, къде другаде? Доста ни измъчи, момчето ми! Едва не те изпуснахме.

  – Колко време съм спал?

  – Почти година, по-точно 11 месеца и 23 дни. Вече те бяхме отписали. Но пък каква новина имаме за теб! Момиченцето ти е живо и здраво, храни се със завиден апетит и наддава не с дни, а с часове.

  – Момиченцето… – смръщи вежди Аладин в усилие да си спомни. – Момиченцето! Значи сте успели! Успели сме! Операция „Адамово ребро“ е завършила. И аз имам дъщеря? Ще можем да продължим човечеството!

  – Ще можем да продължим човечеството – усмихна се професорът. – Няма да изчезнем. Момиченцето клонинг – плът от плътта ти и кръв от кръвта ти – с отстранена Y и удвоена Х хромозома, която извлякохме от гените ти, вече е факт. И няма да е последната. Е, не сме използвали никое от ребрата ти, въпреки поетичното име на проекта. Искаш ли да я видиш?

  След малко щастливият татко стискаше в прегръдките си увито в пелени бебе и не можеше да повярва на очите си.   

  – Още няма име. Досега ѝ викахме „бебе“ и нямаше риск да не разберем за кого точно става въпрос. Как ще я наречеш? Ева? – попита професорът.

  – Ева звучи малко банално – поколеба се Аладин.

  – Ти бълнуваше, преди да изпаднеш в кома – спомена някаква Мада. Това анаграма от Адам ли е? Нещо, свързано с проекта? Коя е Мада?

  – Никоя! Сънувал съм нещо – каза решително Аладин. После погледна към детето. – Какво ще кажете за Иана*? На майка ми Ана и И – като „интелект“. Само с едно „И“ обаче!

  – Какво пък – нека бъде Иана!

  Професорът погледна одобрително към бъдещата майка на възроденото човечество. която кротко спеше. Засега…

  *IANA ( Internet Assigned Numbers Authority: Служба за присвояване на имена и адреси в Интернет) е звено на организацията ICANN, занимаващо се с уреждането на множество мрежови параметри и техните стойности. Създадена е неформално преди 1972 г. и осъществява дейността до 1998 г. През 1999 г., година след създаването на ICANN, организацията се включва в нейната структура.

   Разказът, със съкращения, участва в конкурса „Булгакон“ 2024 и не спечели награда. Наложи се да махна края и части от началото и средата, за да спазя изискванията за обем. От съкратеното направих стихотворението, което спечели трета награда. Като стар вехтошар не изхвърлям нищо и имам добър пример – реброто на Адам, от което, според Библията, е сътворена Ева – майката на човечеството 😃