Стоях пред огледалото, взирайки се толкова дълго в собствения си образ, че накрая изгубих очертанията му. Не виждах себе си, а онова малко момиченце, което отчаяно се нуждае от любов и разбиране. Зададох си хиляди въпроси - къде беше грешката, какво се обърка- винаги отговорът беше нищо! Нищо не се беше объркало, нищо не беше нередно. Вероятно той беше прав - просто не можем да избираме в кого да се влюбим, а аз бях обсебена от неправилен човек. Не знаех как изглежда тя, не знаех какво обича, дали погледа й беше дълбок и искрен или беше парцалена кукла без душа. Нямаше и смисъл да знам, даже и не исках.Тя беше събудила в него това, което аз не успях, беше запълнила тази частица от душата му, до която той дори не ме допусна. С години с него се разминавахме, винаги бяхме на различна честота. Аз горях , той гасеше, той ме гонеше, аз му бягах. Един ден се предадохме. И там беше грешката. Можеше да живея винаги с мисълта за недостигнатата любов, но не и с мисълта за изгубената. Той вземаше ...