20.08.2014 г., 21:21 ч.

Алеята на въздишките 

  Проза » Други
410 0 0
3 мин за четене

  Стоях пред огледалото, взирайки се толкова дълго в собствения си образ, че накрая изгубих очертанията му. Не виждах себе си, а онова малко момиченце, което отчаяно се нуждае от любов и разбиране. Зададох си хиляди въпроси - къде беше грешката, какво се обърка- винаги отговорът беше нищо!  Нищо не се беше объркало, нищо не беше нередно. Вероятно той беше прав - просто не можем да избираме  в кого да се влюбим,  а аз бях обсебена от неправилен човек. Не знаех как изглежда тя, не знаех какво обича, дали погледа й беше дълбок и искрен или беше парцалена кукла без душа. Нямаше и смисъл да знам, даже и не исках.Тя беше събудила в него това, което аз не успях, беше запълнила тази частица от душата му, до която той дори не ме допусна. С години с него се разминавахме, винаги бяхме на различна честота. Аз горях , той гасеше, той ме гонеше, аз му бягах. Един ден се предадохме. И там беше грешката. Можеше да живея винаги с мисълта за недостигнатата любов, но не и с мисълта за изгубената. Той вземаше покоя ми всяка нощ, а ако умората надделееше- неминуемо той самия ставаше герой от някой сън. Бяхме толкова еднакви и толкова различни, толкова разбиращи се и някак все оставащи неразбрани. Имаше страст, имаше болка, имаше желание, но нямаше щастие. Не знам какво стана, как стигнахме дотук, знам само, че тази, която бе пленила сърцето му навярно е най-щастливата жена на света.Вероятно за нея той беше пазил и комплиментите и китарата, с която никога не ми посвири. Сигурно за нея беше пазил красивите си думи , думи,които беше казвал и на мен, но никога не ми донесоха щастието.Да, тя беше късметлийка. Не знаех да я проклинам ли или да я възхваля. Стоях сама пред огледалото и плачех, гледах посинелия си от вчерашни целувки врат и крещях без глас в тъмнината на душата си. Исках да върна времето назад, да направя така, че никога да не я срещне, да бях прекратила тази гонитба отдавна и да бях му дала цялата си обич още преди години, за да го задържа завинаги. Той не каза коя е тя, не каза име, не ми даде образ, каза само, че тя е специалната, каза че тя е различната, защото когато аз бих заплакала тя би ми се изсмяла и би отминала. Тя била невероятна, защото докато другите тропат с крак и искат обяснение, тя живее и няма време да запечатва сама спомените. Не разбрах тези думи. Мислех си каква кучка трябва да е тази, която ще търпи това, което из търпях и ще запази усмивката си, колко бездушна и корава трябваше да е...

   След време забрах. Аз не го забравих, не забравих целувките, нито погледа, не забравих аромата, нито начина, по който той правеше закуска за мен.Просто забрах, че някой истории остават недовършени и някои празнини остават в сърцето .Един следобед телефона звънна, видях името му и машинално вдигнах.Видяхме се същата вечер. Не очаквах нищо, предположих, че иска да се похвали със стабилната си връзка или му беше втръснало да е моногамен и искаше малко реванш за ударите в гърдите, които получаваше, когато ми казваше, че трябва да стана студена и безчувствена, защото иначе ще се затрия. Стоях на пейката в градинката и просто очаквах да каже нещо, с което ще ме върне назад и отново ще почувствам празнотата на момичето от огледалото. Но не стана така. Разбрах всичко - без думи, без увъртане,  огледах се очите му-поглед на човек, които е готов на всичко,  докоснах горещите му ръце и усетих забързания пулс - чудовището беше станало човек и не само това - той умееше да обича. Засмях се и гласът ми отекна в празната алея. Той беше прав, онази, която обичаше бе подминала сълзите и обясненията, бе забравила да запечата всеки спомен и да го преживява отново и отново.Тя живееше и не правеше планове. Тя потъваше в сините му очи, чувстваше топлата му длан  и това й стигаше. А той - той я направи щастлива.

© Йоана Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??