Бяла сграда с празни коридори. И тежка миризма на болест. Бели стаи без прозорци. И модата на много дългите ръкави. Тя е тук, заключена, затворена, обградена с решетки. И аз при нея идвам (а може би съм тук и аз, не зная?). Тя удря по стената с юмруци, чупи, блъска, вика. Иска да избяга и се бори, а аз съм вкъщи. И окичих с фотографии.
Гледам я – на мен така прилича (аз на нея също може би?). Тя е истинската, правилната, точната; весела, засмяна и обичана. И при нея идват (нима не съм причината за тяхното познанство?). А тя не чувства нищо, не зачита, не признава, даже не мисли за тях. И пак съм отстрани – невидима и незначителна. Тя пуши, много пуши – гаси една, веднага пали друга (на мен ми прилошава от дима!). Тя блести. Тя е силната, не се отказва; тя може и го знае. И успява. Специална! Пожелава някого и нещо – получава всичко, всекиго веднага (аз съм нерешителна и слаба, колеблива и до глупост чак добра...).
Измислих я от скука. Дадох ù живот, за да не съм сама. Различавах се от нея, тя не беше личност, не беше нищо повече от плод на болната фантазия. Превзема ме, изтласква ме на заден план. И губя се, и няма ме! Тя е аз сега (или пък аз съм тя?).
Давя се във чашата, когато тя отпива. Усеща ме, боля я. Тръгва си, за да подишам. Само аз, самата аз (може би, дали?). Не съм където трябва. Кога, защо и как... Искам да заплача.
- Слаба. Безсилна. Страхлива. Не заслужаваш! Аз мога. Аз виждам. Аз зная. Успявам. По-добре така.
- Слаби и страхливи са онези, които бягат, които не издържат и се хвърлят в пропастта. Аз съм тук. Още.
- Не си ти. Аз съм тук. Проумей го.
- Аз съм аз, ти не съществуваш. Измислих те, реална нереалност.
- Ти си мен.
Отказвам да приема красотата (струи, струи от две очи!). Оголва ме, поглъща ме, променя. Обърква ме. И тя се връща; до дъно пие, пали си цигара. И се усмихва (другите дали ни различават?). Няма логика. И причина няма. Нищо няма. Просто... Обличам дългите ръкави, сама съм в стая без прозорци. Заключена, затворена в бяла сграда с празни коридори.