Из цикъла „Тя, другата”

„ По дяволите!” – изруга Ана наум. „Вече час закъснение, безобразие!”. Размърда се неспокойно на седалката. Погледна през малкото прозорче на самолета. Навън сипеше гъст сняг. Пистите не се виждаха, хората в самолета бяха малко. Изморена, неспала повече от седмица, Ана затвори очи. Не усети дори кога излетя самолета.

- Госпожице, желаете ли нещо за пиене? – тя се стресна. Отказа. Погледна уморено навън. Нищо не успя да види, дори не можа да разбере има ли сняг. Тръгна толкова набързо. „Хм, Дубай – колко ли ще пътувам до там”? Мислеше само за Матей. Заради него заминава. Девет години! Девет години му посвети от живота си – всичко му даде – любов, вярност, щастие, търпение, младост, здраве, всичко! А той… Не, няма да мисли повече за него. Не си струва. Отпусна се на седалката и пак затвори очи . „Да мога да изчезна някак или поне само тия мисли и тая болка да премахна…”

Матей Лишев беше професор по хирургия и мълвата за любовта му с Ана – една от най-красивите студентки на Медицинския Университет, разтърси докторските среди, плъзна по малките улички на стара София, влезе в домовете на хората, в болници, в магазини, в молове. Ана не разбираше много какво става, защото беше погълната от споходилата я внезапно любов. Двадесет години разлика имаха, но като че ли това отприщваше всички романтични чувства, на които беше способен Матей и създаде на Ана илюзорния свят, че е единствената жена в живота му. До някъде това беше вярно, с малката подробност, че той имаше съпруга и две деца. Когато тя научи това ѝ стана неприятно – не го прие като предателство или лъжа, просто помисли, че Матей не е смеел да ѝ каже, но със сигурност вече се развежда. Затова когато го попита една вечер :”Ти нали си казал на жена си за нас?”, а той се разсея, тя потъна в блатното мълчание на обърканата любов и се изплаши. Разбира се, че не беше ѝ казал, но непременно ще стори това още утре. Не, утре има тежки операции, значи в други ден. Не, края на седмицата.

- Нали щяхме да ходим в Троян на Спа хотел? – запита Ана с глух глас

- О, да, разбира се, че ще отидем! Ана, всичко ще уредя, повярвай, аз не мога без теб, дори си мисля, че съм бил някак празен човек преди да те срещна, разбираш ли?

Ана разбираше и затова започна да чака търпеливо. Ана – красивото момиче със златните очи – имаше светло-кестеняви очи със златни точици, и пленителна усмивка. Много бяха въздишките по Ана, но тя отдаде себе си на Матей. Стана случайно и не съвсем. Той оставаше много нощи в квартирата ѝ, после нае друга - по-голяма и хубава, обзаведоха си я като общ дом. Помогна ѝ да започне работа в София и тя стана главен анестезиолог в основният му хирургичен екип. След операциите правеше успокоителен чай и с Матей прекосяваха живота почти като женени, вече години наред, утъпкваха си свой семеен брод. Случваше се понякога той да не си дойде – едното дете беше болно, после другото. Коледа, Нова Година, Великден – всички празници тя прекарваше сама – в името на децата на Матей. Но какво пък толкова, той ще се разведе и ще си имат дете, колко много жени живееха като нея. Някои дори прекарваха така целия си живот. Самият Матей беше объркан и всеки път, в който започваше „сериозния разговор” с жена си нещо се случваше и не можеше да продължи. Дъщеря му счупи чаша и си наряза ръката, синът му не се прибра до полунощ, директорката го извика за ниския успех и на двамата и все такива неща, които Матей приемаше като знак на съдбата, че моментът не е дошъл. Да напусне красивата Ана беше немислимо. Жана – съпругата му, мълчеше и се правеше, че не знае. Обърка се животът му. Това сигурно щеше да продължи доста монотонни години, ако Ана не му съобщи една вечер със загадъчна усмивка, че ще става баща. Изтръпна. Не знаеше как да реагира. Гледаше я как се върти радостна и красива. От нея бликаше топлото предчувствие за нов живот, а той не смееше да каже нищо. Обеща на другата вечер да каже на Жана, че я напуска. Тази именно – другата вечер, Ана видя Матей прегърнал жена си. Смееше се широко и внезапно се наведе и леко целуна косите й. Дълго стоя Ана в падащия мрак, изпитваше чувството на разцепено дърво с изтръгнати корени. Прибра се, плака цяла нощ, сутринта се изми и отиде на работа. Пусна си болничен за цял месец. След седмица направи аборт. Докато се възстановяваше, намери агенция за работа на лекари в чужбина, обади се – предлагаха само едно место за анестезиолог – в Дубай. Много вечери Матей идваше и звънеше, причакваше я край блока, но нито един път не успя да я срещне. Ана си беше закрила телефона. Той познаваше само една нейна приятелка, която нищо не можа да му каже. Отиде да я търси в Ямбол при майка ѝ, но и тя не знаеше къде е. Научи, че е заминала за Дубай на работа когато тя вече започваше да привиква с всичко ново.

Ана беше решила, че повече няма да губи нито себе си, нито свободата си, за който и да било мъж на вселената. Успокои се след като се затвори в себе си и заработи в Дубай. Не ползваше отпуските си, нито билетите, които ѝ се плащаха да се върне в България. Живееше самотно и затворено, понякога я наболяваше сърцето, но тя не му обръщаше внимание. Само едно не можа да си прости – че уби дъщеря си заради Матей. Как може животът на едно дете да зависи от изменчивия му и вятърничав баща, който му е отредила съдбата! Така се движеше Ана – в бодливата си клетка, изтъкана от болки и рани и не усещаше нищо. Малкото късче студ в сърцето ѝ понякога ставаше досадно и натрапчиво, тогава си купуваше уиски и цяла нощ пиеше. Нито един път не позвъни на Матей. Изкушаваше се от тази мисъл, но не допусна тя да я разбие. Така Ана се самозалъгваше, че най-после си е върнала личната свобода и се е отървала от нелепата любов към Матей. Може би щеше да прекара така живота си, ако не беше една спешна операция – малко момиченце на годинка и половина със сърдечно заболяване . Когато я видя се разтрепери. Изведнъж кръвта ѝ заблъска в главата, въздухът изчезна, започна да се задушава, помоли да я сменят. Прибра се и заплака – това беше нейната преродена дъщеря, беше сигурна в това. Този път и усикито не помогна.

И не разбра кога взе решението да се върне в България. Изобщо не усети как се качи на самолета и пристигна в София. Беше един през нощта. Взема такси и отиде направо в болницата. Знаеше, че Матей е дежурен. Когато я видя той не повярва. Стояха двамата безмълвни, разтреперани. Прегърнаха се. Ана заплака.

Заживяха отново заедно. Тя си купи апартамент и кола. Започна работа пак в неговия екип. Матей заживя с нея открито. Но и жена си не оставяше. Прибираше се по празници при нея. Не даваше обяснения. А и Жана не ги търсеше. След година Ана забременя. Този път не каза на Матей нищо. Поживя с него още месец и изчезна така внезапно както първия път. Този път Матей не разбра дори къде беше отишла. Стана нервен и раздразнителен. Мълчанието му внезапно биваше нарушавано от гневни изблици. Тогава Жана подаде молба за развод. Той се премести в апартамента на Ана и започна най-самотния живот, който можеше да води човек. Плачеше за изгубеното си сърце, живот, любов, молеше се Ана да се завърне. Беше вече свободен, децата пораснаха, жена му си създаде ново семейство, но Матей остана с разбито сърце и завинаги изгубено щастие. В капана на една невъзможна любов, той се отдаде на алкохола и завинаги прокле завърналата се свобода.

Ана замина на работа в Швеция. Роди момиченце. Нарече го Матея – Мария. Взема майка си да ѝ помага за дъщеричката и заживя с успокоено сърце. Никога не се обади на Матей. Никога дори не попита за него.

Когато се върна след пет години в България, видя случайно Матей на Витошка – беше неузнаваем. Прегърбен, отслабнал, запуснат, влачеше краката си. Матея я задърпа за ръката и тя тръгна бавно напред сломена от останките на умиращата си любов. Едва тогава разбра, че свободата ѝ завинаги принадлежеше на Матей, този, на който я отдаде преди толкова години.