- Готов съм да те последвам навсякъде!
- Знам. След един час ще отидеш в храма „Св.Димитър“, за да присъстваш на службата. На място ще ти кажа какво да направиш. А междувременно иди да изпиеш едно кафе. Предполагам, че отдавна ти липсва?
Сатанаил се усмихна ехидно, щракна с пръсти и на масичката се материализираха пачка пари и стек цигари.
Бившият старец изпита блаженство, което е трудно може да се опише. Заради болестите, които го съпътстваха през последните години, беше забравил какво е удоволствието сутрин да вдъхне ароматите на сварено кафе и качествен тютюн.
Явно животът започваше отначало.
В кафенето барманката го изгледа недвусмислено. Погледна си часовника - имаше време за един бърз секс.
Доволен и вкусил отново всички аспекти на живота и порока, се запъти към църквата.
Изтърпя службата, хорското преклонение и миризмата на тамян, и докато разглеждаше стенописите, чу зад себе си познатия глас.
- Иди отпред и им кажи истината. Такава, каквато я чу от Михаил.
- Никой няма да ми повярва.
- Всеки невярващ може да хване ръката ти и сам ще почувства онова, което и ти.
Какъв ли шок щяха да преживеят тези наивници, дошли да намерят моментно спокойствие за душите си?
Чак му стана приятно.
- Здравейте, добри хора. Пред вас е един бивш смъртник, чиято душа за малко да бъде занулена от архангел Михаил, и който беше спасен и върнат към живот от господина в края. – каза и посочи Сатанил. - Да, точно той. Познат е с много имена, но обикновено го наричаме Дявола. В последните няколко часа се сблъсках с невероятни личности и събития и дори разбрах кой е авторът на… Библията.
- Бог, кой друг? – каза стоящият до него архимандрит.
- Благодаря, приятелю! – рече Сатанаил.
С бавна крачка тръгна към олтара, а застаналите от двете му страни миряни не знаеха какво да кажат.
- Хванете се за ръце, а най-близките до него, нека докоснат неговите ръце.
Дали от любопитство, объркване или страхопочитание, хората последваха съвета му.
По лицата им се изписа едновременно ужас и отчаяние. Всичко, в което бяха вярвали се оказа една лъжа. Самите те бяха лъжа. Едни скапани софтуери, чиито хард диск очакваше форматиране.
- Идете и споделете истината с вашите близки и приятели. А когато ви хванат за ръце, ще почувстват истината, както и вие преди малко. И нека я споделят с техните приятели, и те с техните, и така докато на всички не стане ясно.
Безмълвни хората обърнаха гръб на олтара.
- Не го слушайте! Това са номерата на дявола! Той е баща на лъжата! – викаше архимандритът.
- Приказките ти вече нямат значение.
- Защо го правиш? Защо ги заблуждаваш?
- По-скоро, защо ги заблуждавах? Защото ми беше забавно, но ми омръзна и реших, че е време да сме откровени.
- Но така унищожаваш надеждата?
- Унищожавам илюзорната надежда – онази, която никога не е съществувала. Освен това имам план за вас. Е, разбира се, трябва да го съгласувам с Татко, но мисля, че Той няма да е против.
Потупа го по рамото и каза:
- Нали не мислиш, че Татко би изпратил някой от синовете си да се мъчи и да умре заради вас?
Свещеникът мълчеше.
- Аз измислих цялата история, вие само я украсихте. Признавам, че не би ми минало през ума да почитам инструмента на смъртта, както вие направите с кръста, но определено беше забавно. Въпреки многото нулирания, явно душите претърпяват някакво интелектуално развитие.
- А, щях да забравя – предполагам разбираш, че повече миряни няма да имате?
Смигна му и напусна храма.
/следва продължение/
© Милен Милотинов Todos los derechos reservados