Градът изсъхна, а с него – и всичките ни мечти за нещо по-градивно, стойностно и удовлетворяващо. Нали бяхме силни, калени в огнени битки личности? На кого се доверихме? Творихме красота, ръководени от желанието да отстраним тъгата по тази земя. Вдигнахме бунт срещу институционалната неправда, като в изтощените очи на по-слабите от нас, на болните, на изоставените и обезверените срещнахме онзи възбудителен пламък на сетивата, който се разстила по цялото ти същество.
            Кара те да избухнеш, защото на отсрещния мръсен и влажен уличен ъгъл една самотна майка, бездомна и отхвърлена като неправилно попълнена декларация, кърми новороденото си отроче с млякото на безкрайно тежкия живот. В застиналите му очички, неподозиращи, че лъвът е разтворил паст и само чака неизбежния миг, са настъргани рубини, които виждам и сякаш мога да докосна.
            То се усмихва и започва да щъка с крачета, но те не принадлежат на това морално скопено време. Чисти са. Дъждовните капки слизат към тях и си казват: „Добър завършек на мимолетното ни съществуване.“ Там, където бяха те, сега върви прегърбен баща, сух като есенно листо, с отрицателно изражение на сърцето. Стъпва върху костите на собственото си минало, но не го боли – нищо не е останало в душата на този клет човечец, за което да се хванеш и като го разчепкаш, да речеш, че е чувствително. Мъжът се разтапя в умивалника на хоризонта и въздухът след него вибрира, играе страдалчески танц и се прибира в паянтовата импровизация, наречена дом.
            Ние сме млади старци.
            Съвремието е вертеп.
            И как да избягаме, след като хазяйката е отвън и ни заключи?