Асистент (от поредицата "Бакойски хроники")

Откакто се записах в медицинско училище, цялото село, начело с моите родители, започнаха да гледат на мен като на бъдещ магистър в областта на медицинските науки. Когато си идвах през ваканциите, към къщи се устремяваше дълга върволица от пациенти – един вдигнал кръвното, друг се запекъл, трети просто да ме информира за здравословното си състояние… Помагах им със съвети, доколкото се простираха знанията им. Но най-доволни оставаха когато ги изслушвах най-търпеливо и когато им казвах, че могат да разчитат на моята помощ, каквото и да им се случи.

Един ден, още не бях прекрачил прага и баща ми рече:

- Имаш спешен случай. Бай ти Сава е много болен. Направо бере душа. Иска да го прегледаш.

- Защо не повикат „Бърза помощ”? Пък и аз още не съм се дипломирал.

- Какво-о? – ядоса се баща ми. – Момченце, ти знаеш ли какъв приятел ми е бай ти Сава? Знаеш ли що ракия съм му изпил? Що пари ми  е давал на заем? И никога до днес не ме е попитал кога ще му ги върна. Като ме види, ще ме потупа по рамото и ще рече: „Пешо, не се притеснявай. Имаш син студент. Знам, че си затруднен. Ще ми ги върнеш когато можеш.” Ето, виждаш ли какъв човек е бай ти Сава? Ти имаш дълг към него!

- Добре, де! Ще го видя. Казвам само какъв е редът.

- Редът, редът... – кипна още повече баща ми. – Да имам син доктор и да оставя най-добрия си приятел в лапите на бездушното и безсърдечно здравеопазване? Ти ще го прегледаш и точка!

- Добре! Успокой се. Отивам.

- Чакай да се облека – засуети се баща ми.

- Ти няма нужда да идваш. Аз ще се оправя, спокойно!

- А-а, то не може така – възпротиви се баща ми. – Големите доктори си имат асистенти. Те само си дават мнението, а асистентът върши черната работа.

- И каква черна работа мислиш да вършиш?

- Стига философства! Да тръгваме докато не е станало късно! – нареди баща ми, грабна чантата от ръцете ми и тръгна напред. В нея освен мръсно бельо и празни буркани имаше и апарат и слушалки, подарък от баба ми. Но с баща ми не можеше да се спори...

На улицата той се изпъчи още повече, сякаш казваше: „Направете път! Идва най-голямото светило в медицината!” Вървях отзад, свит от неудобство, а баща ми продължаваше да се разпалва:

- Само твоето име бълнува. Дянката, та Дянката... Аз, казва, на другите доктори не им вярвам. Искам той да ме прегледа, пък после ако ще да склопя очи...

Портата му, обаче се оказа заключена.

- Май не ни очакват – усъмних се аз.

- Кой ти каза? Ще видиш колко ще ни се зарадват – каза баща ми и изрева с пълен глас: - Сава!

Отговориха му само пуйките зад нас.

- Сава!

На пуйките явно им стана забавно, защото едва дочакваха да си отвори устата и гракваха в хор.

- Ей, да не е пукалясал? – почеса се баща ми. – Не, така няма да стане. - Захвърли чантата, вкопчи се с две ръце в дирека, напъна се, изду бузи... След кратка схватка, придружена от пъшкане и ругатни, портата с двата кола беше изтръгната и запратена в лехата с лук. За радост на пуйките, които нетърпеливо се втурнаха след нас към градината с доматите.

- От кого се заключваш ти, бе, аланкоолу? От мене ли? – изръмжа победоносно баща ми, но като видя протеста в очите ми, добави по-меко: - Това е позволено. Вие как действате когато вътре има човек в безпомощно състояние?

Но въпреки безпомощното му състояние, в коридора на бай Сава ни лъхна миризма на пържени кюфтета.

- Пък знаем кога да дойдем, бе! – доволно потри ръце баща ми. Отвори с трясък вратата и обяви тържествено: - Сава, водя ти доктора!

- Доктор ли? – бай Сава скочи стреснато от леглото си и гледаше с недоумение ту жена си, ту баща ми. Леля Гена се беше вцепенила с вилица в ръка.

- Нищо, влизайте – бързо се окопити домакинът. – Дяна, ти ли си, бе? Не можах да те позная! Виж го, ма, Гене, колко се е измъкнал! Ти какво учиш сега?

- Уча във фелдшерското... – смотолевих, объркан от конфузното положение, в което бях въвлечен и се наведох да развържа обувките си.

- Хайде, хайде! – смушка ме асистентът ми. – Доктор и поп виждал ли си да се събуват! Днес ако влезеш в сто къщи, сто пъти ли ще се събуеш?

След което се настани на масата и загледа с интерес в цвърчащия тиган.

- Фелдшер е, ама всичките доктори в джоба си ги слага – мина на реклама моят асистент. - Малка му е главата, но е пълна с учение! - И за да бъде по-убедителен, щъкна с пръст по нещастната ми глава както се проверява диня дали е узряла.

- Браво, браво! – усмихна се моят пациент. – Ще ни лекуваш като се разболеем. Пешо, как тъй сте се наканили по никое време?

- И още питаш! – окашля се асистентът. – Сава, ти помниш ли какво ми каза онзи ден в кръчмата: „Пешо, тази кашлица ще ме умори!” И какво сега? Да имам син доктор и да оставя най-добрия си приятел да се мъчи? Не! Това няма да го допусна.

- Тя, моята кашлица... така и ще ме закопае. За нея лек няма...

- Има, има! – отвърна бодро асистентът. – За съвременната медицина няма невъзможни неща. Нали тъй, докторе? Хайде, Сава, събличай се да ти направим един хубав преглед! Пък на мен ми налейте една ракия, така за дезинфекция на гърлото...

Домакинът надигна покорно потника, с който беше облечен, а леля Гена донесе бутилка и малка чашка. Асистентът, обаче отмести чашката с многозначителен жест, взе си водна чаша от етажерката, наля си прилична доза и като отпи, каза делово:

- Всичко ще ти познае.

 После тържествено отвори чантата, намери слушалката и ми я подаде с жест на фокусник:

- Ха сега, докторе да те видим! И не забравяй да му измериш кръвното, а също и пулсовата честота.

- Хайде сега малко тишина! – опитах се да взема нещата в свои ръце.

- Разбира се, докторе! Ти си шефът. Млъквам. Дума няма да обеля. Едно време баща ми казваше... Добре, де! Млъкнах.

- Чичо Сава, как да ти кажа... – започнах, след като приключих с прегледа.

- Истината и само истината! – прекъсна ме асистентът. – И рак да има, ти си длъжен да му кажеш. Няма защо да го баламосваш. Нека си знае какво го чака!

- Чичо Сава, имаш емфизем на белия дроб.

Бай Сава леко пребледня, а леля Гена изпусна вилицата.

- Я говори на български, бе, магаре такова! Какви са тези тинтири-минтирита! Тъй ли му викат сега на рака?

- Не, разбира се – поясних аз. – Това е... разширение на белия дроб с възпаление. Среща се при миньори и при хора, които дълго време са работили в запрашена среда.

- Вярно е – съгласи се и пациентът. – Тези дараци ми взеха здравето. Толкова години дишах прахоляка!

- Пиши рецептата! – нареди асистентът.

- Това е хронично заболяване – продължих аз. – За съжаление ние можем само да...

- Можете, можете... Нищо не можеш, калпазанин такъв! – избухна асистентът. – За какво си давам аз парите да те уча? От залъка си деля, а ти? Край! До тука беше. Спирам те от училище. Да ме изложиш ти мен така...

- Стига, Пешо! – намеси се и пациентът. – Не му се карай на детето! Знаеш ли що доктори съм обиколил? И при професор ходих. Даже не ме и прислуша. Само взе парите и каза: „М-да! Така ще бъде...” А твоят син ми каза точно както си е.

- Поне кръвното да му беше измерил! – не се предаваше асистентът, запретвайки ръкава си. – Ама първо виж моето, че много ме заболя главата. И кажи на човека ще има ли скоро умирачка. Това го интересува, другото – вятър!

- Няма да има.

- Е, туй се казва приказка. Най-после!

Измерих кръвното налягане на всички присъстващи.

- Е, какво ще ми струва прегледът? – попита пациентът, пристъпвайки от крак на крак.

- Нищо няма да струва. Сега е социализъм. Медицинската помощ е безплатна – поясних както ме бяха учили.

- То не може тъй... – настоя пациентът.

- Абе, дай там... десет лева и едно кило ракия... – отсъди асистентът. – Няма да ти вземем душата, я!

Бай Сава слезе в мазето за ракия, а леля Гена отиде да търси под дюшека пари.

- Червиви са с пари... – прошепна ми асистентът. – А ракията му... няма изпиване!

- Не бива така... – възпротивих се аз.

- Какво-о! – ракията явно вече започваше да го хваща. – Като ми е празен стомахът, да ти пикая аз на социализъма ... Хайде холан, бълха ги ухапала...

Леля Гена му подаде двадесетолевка.

- Нямам по-дребни.

- Нищо, ще се почерпим за твое здраве.

Асистентът потърка с парите брадата си, после слабините си и ги прибра в джоба си.

Дойде и ракията.

- Петьо, то не е моя работа, ама... много пиеш напоследък... – рече загрижено домакинът. – Ще си повредиш черния дроб.

- Има кой да ме лекува – отвърна баща ми. – Пък... каквото ми е писано... Ще пия! От радост. Синът ми си е дошъл. Докторът!

- Я сега седнете да хапнем каквото дал Господ – предложи с усмивка домакинята и се засуети да гласи масата. Но усмивката изведнъж се смени с болезнена гримаса, когато погледна през прозореца и видя какво са направили пуйките. – Само, че домати няма да мога да ви предложа... Тез пуйки отде са влезли...

- Благодарим, но ще тръгваме... – смънках аз, зачервен от срам.

- Хайде, хайде! – дръпна ме баща ми. – Хората са се приготвили, а ти? Бива ли такова неуважение?

Кюфтетата бяха на масата.

Баща ми отпи голяма глътка ракия, набоде едно голямо кюфте и каза тържествено:

- Слушайте, Сава и ти, Гено! Слушайте какво ще ви кажа. Слушайте и ми помнете думата. Аз може да съм всякакъв. Аз може гладен и жаден да ходя, но Дянката не доктор, професор ще го направя!