Авторът винаги има право
(15)
Нисък и низък
Мила Мария,
Права си, че в този стих съм една различна Искра-иронична, язвителна. Съзнавам, че той се откроява в стихосбирката като черна овца сред бяло стадо. Или по-скоро като черна въшка на бяло чело.
Историята е неприятна за гълтане, чак блудкава, но щом ме питаш, ще ти я разкажа,мила.
Всичко започна през пролетта на 2002, една от най-трудните и най-страшните ми години в Испания. Повече от две години бях в „нелегалност“, разделена от децата си. Всички мои приятели вече имаха разрешително за работа, само аз стисках зъби и чаках...и аз не знаех какво, но това е друга тема. Точно тогава в Мадрид пристигна и Божидар, синът на моя братовчедка...
Всичко стана изведнъж, както често става тук. Три дни преди това майка ми се обади, че му е дала телефонния ми номер и че автобусът тръгва от София. Няма може ли, не може ле, удобно ли, не е ли, имаш ли време, нямаш ли, това са глезотии за европейците, ние сме си наши хора. „Близък роднина, Искре, най-близък, няма как да го оставиш, пък и да имаш и ти мъжка опора наблизо...Ще го чакат момчето, работа започва веднага, в някакво градче на половин час път от Мадрид, но не му запомних името...“
Те и роднините ни бяха забравили имената, сърдити за едни лозя край Сунгурларе, наследство от баща ми, но нуждата опреснява много паметта...
Момчето (на 28 беше тогава, а аз-на 40) пристигна с един негов приятел на същата възраст и едно момиче, което ми се видя съвсем дете, !6-!7 годишно. Автобусът ги изсипа в една делнична мартенска сутрин на Мендес Алваро. Наистина ги чакаше един млад мъж с едно очукано Фиатче.
–Сестричката на батко!-гушна той момичето, което се хвърли на шията му и аз въздъхнах облекчено. Бях решена да го разпитам на колко е години и знаят ли неговите родители къде е тръгнало.
Разменихме си с младежа телефонните номера. Те натовариха багажа и заминаха , а аз отидох на работа, като се уговорихме да се видим в края на седмицата.
В събота сутринта бях „на линия“ в Алкала де Енарес. Чувала ли си за това градче, мила Мария? За него в туристическите справочници са изписани страници и е едно от най-посещаваните в Испания. Другояче не би могло и да бъде, нали точно тук през !547 година е роден Сервантес! Носех малко фотоапаратче, за да си направим с братовчеда снимки с щъркеловите гнезда на площад „Сервантес“, които са пълни и през зимата, пред къщата музей на писателя, където винаги има опашка от туристи, пред стилната сграда на университета, основан през !5 век още, пред "Casa de la Entrevista" (Къща на срещата), в която през !492 година се срещат за първи път неизвестния Христофор Колумб и Изабела Кастилска, за да обсъдят плановете на мореплавателя за пътуването му до Америка...Мислено си представях как майка ще гледа снимките и ще бърше очи.
–Двама сме с Красито, како!-ухили се племенникът ми (такъв ми се пада, нали?) на вратата и ми направи път да мина- Батко ѝ е в Париж с камиона и Динко е с него.Води ни в някой голям търговски център! Душичката май месец е абитуриентка, трябва да ѝ намерим тоалет тук! Ония баби, съученичките ѝ, да паднат, като я видят! Малко само да ни изчакаш...
„Малкото“ се оказа един час, добре, че на масичката беше „Цар плъх“ и не усетих как мина времето. Най-накрая се показа и душичката-обута в нарязани като с бръснарско ножче дънки и с...брънка на носа. Такива брънки моят дядо (Бог да го прости!) слагаше преди години на свинята, да не събаря кочината. Носът на Племенника нямаше украса, но за сметка на това на двете уши имаше обички, а на мършавия тил-дебела, конска опашка....
Прехапах език и ги заведох директно в най-новия търговски център в града. Бяха го открили преди месеци, но не бях стъпвала още там, че то за такива места пари трябват, не жадни очи. Петите ме сърбяха да плюя на тях, да зарежа тези гълъбчета и да отида да си говоря със щъркелите, но се сдържах. Не вървеше да ги оставям сами, нали не знаеха и две думи испански.
Примирих се, че денят ми е провален и реших поне да си взема хляб и малко храна за седмицата, да запълня времето. Взех една кошничка и тръгнах на метър-два след тях, хем да не сме заедно (неудобно ми беше от хората, мила), хем да не ги загубя от поглед.
Скоро разбрах, че нямат нужда от моята помощ. Гледах ги как вещо опипват стоките, които аз втора година обикалях и как се целуват звучно и лижат един друг като котета - сметана, преградили пътечките на натоварените колички, без да поглеждат ни наляво, ни надясно...Търпелив народ са испанците, мила, в България със сигурност щяха да отнесат най-малкото някоя псувня.
–Ега ти тъпанарите!-подскочи „душичката“ на няколко метра пред мен и прекъсна философските ми разсъждения.-Глей как са ги хвърлили, ни етикет, ни пискало, нищо!
Тръгнах към тях, за да разбера какво става, но замръзнах на място и зяпнах. Не се шегувам, зяпнах така, че някой зевзек спокойно би могъл да напъха в устата ми някоя от обувките, наредени по стелажите.
Милата душичка изхлузи оръфаните маратонки и бързо напъха крака в един чифт жабешко зелени лачени обувки с толкова високи токчета, че сякаш бяха кокили. Племенника срита маратонките под етажерката и двамата се закълчиха към изхода, от където излизаха клиентите без покупки. Стоях с кошничката с хляба, виното и бонбоните, които бях взела, за да се почерпим за „Добре дошли“ и гледах как те минаха прегърнати край охраната, обърнаха се и ми замахаха да излизам, ухилени до ушите.
Знае ли някой кога свършва детството? Моето свършваше на части. Началото на края започна със смъртта на баща ми, и почти свърши, когато емигрирах и оставих моите деца без майка. Погребението му обаче беше в оня огромен търговски център и внукът на човека, който ме е гледал като свое дете, хвърли на ковчега един чифт жабешко зелени обувки.
Потънах в тълпата, измъкнах се от един далечен изход и на бегом отидох до гарата да хвана влака за Мадрид, глуха за телефона, който звънеше в чантата ми.
На майка си не казах нищо за зелените обувки, да не я тревожа излишно. Героите обаче разтръбиха на целия род какви балами са испанците и колко е лесно да ги преметнеш...
Три месеца не видях Племенника (така го нарекох), нито му се обадих по телефона. Новините за него получавах от България. Разбрах, че „душичката“ се е прибрала през май месецс цял товар китайски дрехи (брат ѝ е шофьор снабдител на складове на едро) Представила болничен лист за два месеца и „три дни яли, пили и се веселили“ за абитуриентката. Не я видях повече. Разбрах, че скоро след бала се омъжила за свой съученик. Оженили се набързо, защото била бременна и късно за аборт...
Събуди ме телефонът. Някой звънеше силно и настойчиво като на пожар. Протегнах ръка по посока на звука, напипах апаратчето, което се тресеше в ръката ми и погледнах светещия в тъмното екран. Племенника! Господи, в 3.50 сутринта! Нещо беше станало с майка ми, с майка му или с двете!
Поех въздух като шаран на сухо и натиснах бутона. Усетих, че се треса цялата.
–Како! Спиш ли, ма, како?-гръмна весело в ухото ми.-Аз съм тук, в дискотеката, с една чика(момиче-исп.), ама нали не знам да абларя (аблар-говоря)...Я да ти я дам да я попиташ за телефона ѝ!
Чу се някакъв шум и един нежен, но силен женски глас ме поздрави бодро с „¡Hola!“ (здравей)
Сега,като пиша тези редове, се усмихвам, Мария. Тогава ме спаси таблетката Валидол под езика.
Оказа се, че Племенника няма нужда от задръстеняци като кака си, и няма нужда от посредник при общуването с испанските чикас. Кристина се влюби в него до полуда (шаблонен израз, но най-точен за случая). Прибра го жената в своето жилище (тя си беше жена на моята възраст почти, вдовица, с дванадесетгодишна дъщеря), устрои го на работа при девера си...Обаждаше ми се често по телефона и настояваше да се видим, жадна да се запознае с най-близкия роднина на нейния Тесоро (съкровище-исп). Цял месец намирах благовидни поводи да откажа, но тъй като братовчедка ми също даваше зор да видя тази испанка, „дето ни открадна момчето“, накрая склоних, за да сложа край на двойния обстрел.Така една вечер се озовахме тримата заедно в дискотеката, където се бяха запознали.
Огнена, едра, къдрокоса, усмихната, Кристина ми хареса от раз.
–Моят дядо е бил емигрант-каза тя.-Двадесет часа е пътувал в трюма на един кораб, за да дойде в Европа! Затова сега аз искам да помогна на моят Тесоро с каквото мога!
Не беше гол алтруизъм. Любов беше. Любов от тези, вирусните, при които си лягаш здрав, а се събуждаш с огнена треска и се чудиш къде и как си я пипнал, като си се смятал за имунизиран! Лек няма, знаеш го. Въздишаш примирено и се молиш да няма големи усложнения...
Направих снимка на трите ухилени физиономии в близък план и ги изпратих на двете майки, да видят в какви добри ръце е Племенника.
Всичко при тях вървеше чудесно до...следващото телефонно обаждане. Беше към единадесет през нощта. Тъкмо се бях унесла в сън и тревожният звън ме изхвърли от леглото като пружина. Видях името на племенника на екрана, изругах гласно и него, и медения му месец, и слободията му и натиснах червения бутон. Боже, пази ме от Божидаровци, от Вълчовци сама ще се пазя!
Телефонът иззвъня отново, силно и настойчиво. Видях, че няма отърване и примирено натиснах зеленото копче.
–Како...
Гласът му беше толкова слаб, че веднага се разсъних.
Обаждаше ми се от болницата в Алкала де Енарес, мила Мария. Паднал от четириметров покрив, където заварявали. Шефът му, деверът на Кристина, бил там, веднага го грабнал, закарал го в болницата със Сеат-а си, оперирали го по спешност. Дясната китка му била чупена и няколко ребра имал натъртени. Главата му, нали е от нашия род, се оказала дебела, нищо ѝ нямало.
–Идвам-казах бързо.
–А, не! В никакъв случай! Кристина е при мен, ще остане през нощта.
Кристина остана не една, а три нощи. Денем ходеше на работа, вечерта оправяше детето си, слагаше го да спи и продължаваше нощна смяна при нейния БожиДар.
За този тридневен престой на Племенника в испанската болница мога да напиша три страници, мила, а за моите вълнения-трилогия. Ще ти ги спестя.Само ще спомена, че бяха двама пациенти в стая с телевизор и телефон и им сервираха храна пет пъти на ден, като минаваха да ги питат какво ще си избере за първо, второ, трето...В деня на изписването младият, красив като Джордж Клуни лекар, който беше оперирал, ми обясни как да продължим лечението и усмихнато ни пожела всичко хубаво. Никой не ни поиска една песета нито тогава, нито след това, а Племенника беше емигрант, нямаше здравна осигуровка. Не дадохме дори един бонбон.„Ще го обидите!“, беше ме предупредила Кристина...
– Има ли опасност от усложнения, Докторе?
–Всичко е наред, Госпожо! След три месеца ще може да се върне на работа!
Ако не ме беше срам, щях да се наведа и да му целуна ръката.
Тръгнахме към изхода и Племенника ми вметна:
–Хубав телевизор беше тоя в стаята, мамка му стара. Яд ме е, че нямаше как да донеса моя и да ги сменя !
Блажени влюбените в чужденци, чийто език не разбират! Те си живеят на небето!
Кристина си го прибра да си го доизлекува. Шефът, с когото така и не успяхме да се видим, но се чухме по телефона, ме увери, че макар, че Божидар няма право на болнични, ще получава заплата три месеца, а след това ще бъде върнат на работа.
Тази нощ и аз, и двете измъчени майки в България спахме спокойно. Последната спокойна нощ, мила...
На другата сутрин отново ме събуди звънът на телефона, мила. Беше Кристина. Не съм била в клетката на разярена тигрица, но сигурно усещането би било подобно на това, което изпитах тогава. Убедена съм, че ако тази аржентино-испанка не беше на 30 км от мен, а в стаята ми, щеше да ме удуши. И аз нямаше да се противя. Впрочем, не, щях да я хвана за ръка и двете заедно да намерим моя мил племенник и да го стиснем за гърлото...
Защо ли?
Ами предната вечер Кристина изпратила дъщеря си при майка си, за да бъдат само двамата. Сложила маса със шампанско и свещи. Не предвидила обаче, че братът на Красито( гълъбчето със зелените обувки) ще отиде на гости непоканен и ще занесе един литър домашна сливова. Че ще се напият като свине и ще говорят български, който и аз сигурно не бих разбрала, какво остава за домакинята. Че гостенинът ще ѝ „пуска ръка“, а нейният Тесоро ще се хили одобрително. И че на другия ден двамата ще отидат при шефа на Божидар да...го изнудват. Че ще му искат му един милион песети (!), за да не го предадат на полицията, че е държал работник емигрант. И че на човекът ще му причернее и ще ги изхвърли като мръсни котета от офиса си...
С Кристина още поддържаме връзка, мила Мария. Чуваме се, пием по някога кафе. На Племенника тогава му взех билет за автобуса (с мои пари, той заяви, че няма) и го заведох на автогарата Мендес Алваро. Качи се с един сак багаж, както беше дошъл. Не прие обаче да сандвичите и термуса с кафе, които му бях приготвила за из път. Не можел да яде домашни сандвичи, а кафе пиел само от кафе машина...
На майка му обясних с малко думи и много заобикалки какво се е случило и защо се прибира.. Нейният коментар беше още по-лаконичен:
–Значи, изсра едно голямо лайно и се прибира...Но слава Богу, че е жив и здрав!
Така завърши историята за мъжката подкрепа на най-близкия ми роднина тук. Остана едно стихче и краят на едно детство.
Зная, че ще ме попиташ къде е сега Божидар. Кой знае защо, ние, хората, винаги искаме да знаем края на историята, колкото и блудкава да е тя. Да живее любопитството! Това спасява живота на Шехеразада и държи майка ми жива пред телевизора за поредния сериал!
Ами, Племенника продал всички наши общи земи и сега строи с няколко съдружника хотелски комплекс някъде под Слънчев бряг. Преди седмица-две видях, че е качилвъв Фейсбук една снимка , на която е гушнал ухилена до ушите блондинка. „Това сериозно гадже ли е?“ изпратих му като съобщение. „Не, просто поредния роман с една ...ториска.“, гласеше светкавичния отговор.
ТОРИСКА, значи. Момчето явно е много заето и няма време да погледне табелата на вратата на комплекса, който строи и да види как се пише турист. А и защо ли му е да знае? Безработни интелектуалци сега у нас колкото щеш, само да свирне и не един, десет ще дойдат да му напишат, каквото му е необходимо!
А може би точно това е искал да каже: „ториска“ Какво са хората за торния бръмбар?
Това е историята на стиха по-долу, мила Мария.
Нисък и низък
Не мога да ти дам съвет, другарю,
как да успееш бързо във чужбина.
Сега дошъл си. Скоро ще узнаеш,
Че много пречки в пътя ти ще има!
Че е далеч сполуката мечтана
и не до колене е тук морето.
Преди да вкараш рибата в тигана
вълни коварни доста ще усетиш!
Че може да ти дава ум глупакът,
бездарникът пък-пръв да е умеец,
а ти да псуваш нашенски в душата
,усмихвайки се като европеец!
Че може, ако своя връх достигнеш,
най-близкият от там да те събори,
а чуждият тогава да те вдигне,
със него ти да тръгнеш пак нагоре!
А може пък да си роден с късмета
При теб успехът да е бърз и близък!
Добре дошъл при нас! Напред! ¡Suerte!
Но само не обърквай „нисък“ с „низък!
Ще те моля да остане така, както е, мила моя редакторке. Виждам те как ще кимнеш с глава и ще ми напишеш:
„Авторът винаги има право.“
Той, Авторът, винаги има право. Но го няма да ни каже какви са нашите права тук, мила.
А може би ние не можем да Го чуем...
© Петя Божилова Todos los derechos reservados