Авторът винаги има право

                       (3)

           За него, глупчото!

 Искра отметна бялото дантелено перденце на прозореца и започна да вдига металните щори.Уж го направи внимателно, да не събуди съквартирантите, но въпреки това шумът отекна в главата ѝ и тя ги остави спуснати до средата.,,Има нещо специално в тъмнината-мислеше си разсеяно, докато чакаше лаптопът да зареди страницата.-Всеки звук отеква в нея като в каменен каньон. Изгрее ли слънцето, домашните шумове потъват в светлината като в пухено дюшече. И среднощните страхове също...“

 Отвори електронната си поща и се усмихна.Мейлът на Мария вече я чакаше. София беше с един час пред Мадрид и явно ранобудната редакторка беше успяла да провери още някой стих от бъдещата стихосбирка на Искра Благоева.

 Кликна на „отвори“ и на екрана се изписа:

„ Не подценявай този стих, мила Искра! Кратък, но стегнат, допадна ми! Смущава ме единствено израза „кръгла глупачка“. Струва ми се, че е по-подходящ за...политически дебат, отколкото за стихотворение, мила!“

 Гъргорещият шум на кафеварката и неустоимият аромат на прясно сварено кафе, нахлули от кухнята, накараха Искра да прешляпа боса до кухнята и да напълни бялата порцеланова чаша. Върна се в стаичката, кръстоса крака на родопското одеало, сръбна на две на три от горещата течност и зачука решително по черните клавиши:

 „Мила Мария,

По някакви неведоми причини и двете сме се събудили рано, рано. Аз всяка година на този ден съм така.Днес се навършват петнадесет години от смъртта на моя свекър.Обичах този мъж, много го обичах, до последния му ден му казвах „татко“. Неговият син отдавна е „бившият“ за мен, но той си остана моят свекър!

 Чудиш защо ти пиша това, нали?Защото той много обичаше да ми разказва истории, а аз го зяпах в устата като дете в лампа. Една от тях, съвсем кратичка, като моята песничка, искам да ти разкажа тук и сега, за да разбереш защо обичам моята глупачка.

 Това се случило в селото на моя свекър, в първите години след войната. Жълтата гостенка, туберкулозата, покосила тяхната съседка и тя починала и оставила момченце сираче.След година-две бащата довел друга жена вкъщи, вдовица, с момченце като неговото.

 Било тежко, следвоенно, полугладно време.Мъжът, който бил шофьор, по цели дни не слизал от камиона, но носел в къщи и парици, и храница, а жената гледала децата и къщата.

 Една сутрин двете момчета станали рано(както ние двете с теб сега) и излязли на двора да си играят.Предната вечер били направили голя-я-ямо хвърчило и сега му се радвали и искали да го вдигнат високо в небето.

 По някое време жената отишла при тях и като видяла какво са направили, ахнала:

 –Браво на мойте дечица!

 Помилвала завареното момченце по главичката и нежно му казала:

 –Хайде сега, майка, вземи туй хубаво хвърчило и го качи на най-високото, на Чадър могила! От там го пусни, да видят всички какъв юнак си!

 След това изгледала строго своето дете и го стиснала за ухото:

 –А ти, глупчо, в къщи с мен!Да ти дам... да ядеш!“

 Много години са минали от тогава, мила Мария.

 Пораснахме, заситихме се, напълнихме света си с хвърчила, едно от друго по-красиви, по-бързи, по-представителни...Не спираме да гоним вятъра по баира, нали трябва светът да види какви юнаци сме. Но някъде дълбоко в нас едно бедно сираче все се надява някоя грижовна ръка да го стисне за ухото и да го вкара в тих, топъл дом.

 А под престилката на сърцето ѝ да има едно парче хляб ЗА НЕГО, ГЛУПЧОТО!..

 Нека изразът „кръгла глупачка“ да остане, мила!

Аз си обичам тази моя малка, глупава песничка такава, каквато е и често си я тананикам. Красивите, модерни, представителни стихове съм оставила за юнаците.

                      Глупачка

Седим на маса с теб и ти от упор

от близо час със жар ме убеждаваш,

че „доброта“ и „абсолютна глупост“

в света едно и също означават...

А аз кафето пия мълчаливо

и си повтарям:„Ох!..Защо не тръгвам?..

Нали си знам, че докато съм жива

глупачка кръгла искам да си бъда! “

 Искра взе чашата, отля малко „за Бог да прости“ в поставката на саксията с кактуса и изпи останалото кафе. Часовникът на екрана показваше, че е време да тръгва за работа.

 Отговорът на Мария дойде веднага, сякаш знаеше колко бърза:

 „Авторът винаги има право, мила!“

–Да, Той винаги има право!-усмихна се Искра и изключи лаптопа.-Но така ми се иска поне веднъж да пия кафе с Него и да го попитам защо прави всичко това с нас...