Взирах се в очите й и се опитвах да разбера какво чувства. Очите й са точно като моите – пъстрозелени, не особено големи. Съзерцавах зениците й, разширени от слабата светлина. Исках да погледна в душата й и да разбера какво става. Тя също ме гледаше втренчено, мълчаливо и сякаш ме изучаваше по същия начин. Устните й се накъдриха в странна усмивка. Видях в очите й, че чувствата са пробудени. Съзрях, че тя отново чувства онези иглички, които беше сякаш (самозалъгвайки се) забравила. Усетих, че се мъчила през всички тези години да се излъже, че е безразлична, но осъзнала в един миг през нощта, на която и аз бях станала свидетел, че болката е жива и тлее.
Плакала ли беше? Загледах се по-добре. Очите й имаха онзи сънен, някак подпухнал израз, който често се появява след сълзите (или преди тях?). Тя намръщи вежди срещу мен. Вторачих се в нея. „Защо лъга себе си?” Исках да крещя от гняв в лицето й. Видях как очите й се наливат с гняв и болка. Видях как безмълвно се спускат по лицето й. Малките кристалчета натрупана умора закапаха по пода и се размиха в страха й.
Но те бяха безсмислени. Тя затвори очи и аз изтрих ръка лицето си. Обърнах гръб на огледалото и се върнах при себе си.