Баба Мария

Днес баба Мария се събуди както обикновено, точно преди първото кукуригане на петлите. Облече старата си изтъркана рокля с кръпки от време оно и запретна ръкави. Днес бе особен ден. Внука и щеше да си дойде и да отседне при нея за ден, два. Поне така подметна като се обади по телефона в къщата на съседите. Баба Мария така и не прокара телефон. Гледаше на него, като чудо на техниката за младите хора и дори не подаде молба за включване. Живееше сама вече петнадесетина години.
От как умря дедо Георги тя, като, че се сви и замлъкна. Преди гласът и звучеше, като на млада невеста. Сега само си мълчеше и нищо не казваше. Не се оплакваше от липсата на децата си. Синовете й се бяха разпилели по големия град и там си бяха останали. Никога не ги укори.
"Птиците имат право да отлитат от гнездата си. Нали за това са птици. Да летят" - така си мислеше тя. Бе проумяла една проста истина, че всеки има своя път напред. Важното е да върви. И бе пуснала своите пилци със сърце пълно с обич и майчина загриженост.
Имаше един внук, който много обичаше. Като гледаше очите му сякаш виждаше очите на своя починал мъж, а усмивката му една светла, точно като неговата.
- Слънце влиза тук - така повтаряше тя, като Гошко дойдеше при нея.
Утрото премина много бързо - в работа. Сложи масата. Наля винце в стъклената кана. И седна да чака унука си.
Шум от кола достигна слуха й. Скокна и се завтече да го посреща. Спря се на прага на външната порта. Гошето не беше сам. Водеше едно момиче за ръка и очите му светеха огряни от щастие.
- Бабо, водя гости. Това е Христина. Приятелка ми е. Учим заедно в университета.
- Ха, добре дошли - рече старата.
Седнаха под асмата. Сипаха си винце. Младите зачуруликаха като гълъбчета.
Баба Мария ги гледаше и щастие светеше в очите й.
-...и бабо ние ще се женим.
- Какво?
Бе отнесла мисълта си надалече и не бе чула основното.
- Ще се женим, бабче. Това е. Хриси чака дете и решихме да не отлагаме.
Баба Мария заклати глава доволно.
- Добре сте решили чедо. То тези времена не са много за семейство, ама по добре с челяд от колкото празна къща. Добре сте решили синко.
После вдигнаха чаши за наздравица.
Старческото й сърце преливаше от щастие. Нейното слънчице щеше да направи най - важната крачка в живота. Да отгледа човек. Изпита задоволство докато гледаше двамата влюбени срещу себе си.
Когато вечерта легна в леглото си усети умората от деня. Цял дет бе шътала, после ги изпрати по живо по здраво, защото решиха да не останат при нея, а после докато оправи всичко и ей на - никое време станало. Не можеше да заспи от вълнение. Въртя се почти цялата нощ, като шиле на огън. Спомняше си времето, когато нейния Георги закичи с цвете косите й. Първата целувка при старата чешма. После сватбата. Децата. Животът й бе преминал в работа. Точно когато бяха решили да си починат той бе умрял. Усети болка в сърцето си. Прониза я и тя сложи едната и ръка върху гърдите си. После притвори очи. Смъртта дойде да я прибере в миг на щастие и отнесе душата и тихо точно както и бе живяла тя.
Тихо.
Когато я намериха тялото й бе вдървено от студеният и полъх.
На лицето си имаше усмивка. Спокойствие лъхаше от цялото й същество.
- Горката, а вчера тичаше из двора, като мома - каза комшийката.
- Не е горката. Щастливка е - каза отчето.
Той бе казал самата истина.
Душата й пътуваше към нейния Георги.
Навярно в рая.