Бабина история

Като малка обожавах прабаба да ми разказва приказки и истории. С родителите ми прекарвахме цял месец на село. Те ставаха рано, преди слънцето над Добруджа да изпепели тревите и ливадите, и излизаха да помагат на баба и дядо на полето или в градината. Аз се събуждах към 9 часа и когато отварях очи, виждах прабаба Иванка да седи на земята, облегнала се на ръба на леглото ми, и да плете. Въпреки че ръцете ù бяха белег на възрастта и времето, прекарано в селскостопанска работа, пръстите ù бяха бързи и елегантни, докато провираха куките една след друга. Спомням си как се унасях, когато ги гледах. Чувствах се защитена и спокойна – така, както само малко дете би могло да разбере. Баба Иванка не разбираше, че съм будна, докато не се размърдвах. Оставяше плетивото си в престилката и обръщаше забрадената си глава към мен. Усмихваше се и казваше:

-               Остава ми още малко, бабе. Нека ти разкажа някоя история.

Прабаба бе родена в едно особено време – между двете световни войни – когато селото е било на територията на Румъния. Често ми разказваше как в училище е учила румънски, за тежкия си живот на хранениче или за реакцията на съселяните ù, когато е станало ясно, че отново живеят в България. Но една история се запечата в ума ми. Прабаба започваше така:

-               Султана бе млада булка, кога...

Историята разказваше за Султана и Иван, които се били оженили наскоро, но започнала Първа световна война и младият мъж бил мобилизиран. Минало почти година, докато България се включи. Тогава дивизията на Иван бързо била изпратена далеч от родния край – на север към Дунав и границата с Румъния. Младите съпрузи много се обичали и не искали да се разделят. Затова Султана решила да тръгне с Иван. Напуснали току-що варосаната си къща и заминали на север. Султана заживяла в най-близкото село до лагера на Ивановата дивизия и до границата.

-               Това не било нашто село, дете , ама близко, ей след двете могили и гората. – казваше прабаба.

Султана работила при възрастно семейство, което ù разрешавало да живее в пристройката им.

-               Стегнала порутената къща Султана. Умила навсякъде, сложила пердета. Донесла чеиза си и с него нагласила дома, както знае. Трябвало да е прилично за семейство на войниче от великата българска войска. То не е било кат сега, бабе – по поръчка и от спесания. Не, баба. На Султана майка ù откак я е родила, ù шие и оправя чеиз – разказваше баба Иванка.

Аз я питах дали и тя плете моя чеиз, а тя се засмиваше и продължаваше.

След като свършвала работата навън и сготвела на възрастното семейство, Султана се заемала да приготви храна за себе си и Иван. След това се къпела, а бабата и дядото ù се смеели, че се миела толкова често.

-               "Вий младите сте луди. Де толкова ше се умиваш. Честита баня, ама а дано твойто момче да не е чистник кат теб, че войската отиде...”. Тъй думала бабата на Султана – с преправен глас добавяше прабаба.

След това жената обличала най-хубавите си бели дрехи, събирала се с други млади жени и тръгвали към лагера на дивизията на Иван. Носили им бинтове, лекарства, чисти дрехи и храна. Султана живеела само за този момент – да види своето войниче. В нейните очи Иван винаги  бил достолепен и красив, но със униформата тя вече го възприемала като кръстоносец или рицар от кръглата маса на Артур. “Ако се е бил родил в миналото сигурно, е щел да бъде хан Крум или цар Симеон” – мислела си Султана. Всички тези хора, за които бе чувала в началното училище – всичките те бяха като Иван. В очи на Султана той имал ореол над главата си, като този на иконата, пред която се молила по няколко пъти на ден. Толкова го обичала. Но Султана била честолюбива и също толкова я радвало, че Иван я обича повече.

-               “Как че го убият румънците, той моя Иванчо е толкоз силен кат Крали Марко”. Това разправяла Султана на своите дружки моми и булки всяка вечер, докат се прибирали от лагера.

Една вечер дружките ù ги нямало. В селото се думало, че е почнал боя. Султана била смела, не се страхувала – та нали нейният мъж се бие. “Той ще пази и мене, и вас, и родината. Хайде с мене. Доде слезем до тех, боя че е свършил. Че имат нужда от всички.” – викала Султана на затворените вратници и капаци на къщите. Помислила си колко са страхливи хората в туй село и май било вярно това, дет казват умните – съзнанието на народа не се било променило от робството. Султана се почувствала горда, че се сетила за това и го разбирала. Започнала да пее възрожденска песен и тръгнала по пътя – разказваше съсредоточено прабаба.

Била стигнала края на зелената гора, когато чула шум. Инстинктивно се скрила до един прецъфтял розов храст. Малко се засрамила от тази своя постъпка, но решила да се ослуша. Някой бягал, идвал към нея. Изведнъж се чуло “туп” – човекът паднал. Султана се замислила, че това може да е някой румънски войник и се уплашила – страшни истории се разказвали за северните врагове, почти като за османците.

-               Но нъл била християнка, решила Султана да помогне. Приближавала се бавно откъм гръба на човека... ама той не бил с румънска униформа... а с българска. Позачудила се за момент Султана, но се затичала да помага. Войничето се превивало на кравай и се държало за корема. Бързо коленичила до ранения. В началото той се уплашил, но сякаш я познал и се обърнал. Отметнала косата от изпотеното му чело Султана и ахнала, кога го познала – нейнияt Иванчо скимтял и кървял. Не разбирала – той бил ранен... Как е станало? И защо бягал в обратна посока, защо не се бие... После продумала:

-               Що търсиш тука, Иване? Боят е оттатък двете могили? Оти бегаш в обратна посока?

-               Бегах, ама ме улучиха. Идвах при тебе да ме скриеш и излекуваш, мари.

-               Ама как, бре. Требва да се биеш – за тебе, за мене, за другарите от нашто село, за България! Първо че вземете Добруджа, па после и Македония. Че се върнем дома!

-               А, ма как бе, мари! Искаш да ме утепат ли? Мъж ли да немаш?

Султана била ужасена от думите му – как нейният Иван не иска да се бие. Та нали за него бе дошла на туй чуждо място, при тия чужди хора. И тогаз разбрала... - затаяваше дъх баба Иванка.

Иван бил дезертьор. Султана била чувала тази дума само от устата на Иван и то в съчетание с мръсни псувни. Била поразена от тази дума, от това, че нейният съпруг е такъв. Щеше да потъне в земята от ужас и срам.

-               Султана била безмълвна. Иванчо не бил снажният момък, който всички моми искали. Не бил младоженякът, който нейните родители одобрили. Не бил най-красивото и най-смелото войниче от родното село. Не бил нейнияt Иванчо, когото обичала. Туй било вече ясно за Султана. Тя обаче имала задължения – трябвало да спаси живота му и ако можело и честта. Освестила се Султана и махнала ръката на Иван от раната му. Около него вече имало голяма локва кръв. “Значи е дълбока раната, щом не може да се спре. Няма да живее” – отсякла наум булката – пускаше въздишка прабаба.

Тази мисъл сякаш отнела тежкия товар от раменете на Султана. Не трябвало да търси доктор да лекува Иван, не трябвало да скалъпва история за случилото се, не трябвало да го крие. Сега след като умре, ще го завлече близо до боя и ще да каже, че го е намерила така. Щял да бъде погребан като герой. На Султана само това ù оставало.

-               Айде, мари, иди повикай некого – рекъл ù Иван.

Султана го погледнала сурово. Иван видял промяната – жена му вече не го гледала с възторг на момиче и с гордостта на млада булка. Уплашил се. Султана прочела страха в очите му. Седнала и сложила главата му в скута си. Галила го и му пяла песен от тяхното село.

-               Галила го и му пяла, доде той предал Богу дух. Затворила очите му. Станала, хванала го и... – бавно продължаваше разказа баба Иванка.

Имало пълнолуние.  Въздухът бил прохладен в късната част на нощта, а българската войска брояла трупове. Били спечелили битката, която днес е известна като Тутраканска епопея. Небето, с разпръснати милиони звезди, светеше над огньовете, бледните ранени и разлагащите трупове.

Султана гледала това, скрита в близките храсти с трупа на Иван. Била доволна –  беше стигнала точно навреме.

-               Изведнъж Султана се хванала за стомаха. Болката била много силна – сякаш, някой я изкормвал. Усетила нещо топло по бедрата си. Паднала на колене и запушила устата си с две ръце, за да спре отчаяните си крясъци. “Само неколко спазъма и всички ще приключи” – мислила си тя. След минути болката спряла, тялото ù се освободило от последния спомен за дезертьора Иван. Султана станала и започнала да зарива кръвта под себе си. След като приключила, се огледала – обущата ù, с които била нагазила в локвата около Иван в гората; силните ù крака, оцапани с кръвта на най-скъпото; бялата ù рокля с кръвта на съпруга ù по нея. Трябвало да скрие и това – невинната жертва на Иван. “Заради него сигурно са умрели десетки български войничета, но те са можели да се защитят” – с тъга си мислила булката. Съблякла Султана горната дреха на Иван и се покрила с нея. Погледнала към купчината пръст до нея. Очите ù се насълзили за пръв път. След кат заридала, извикала: “Ето го моя Иванча” – завърши прабаба, без да спре да плете.

Днес на мястото на битката има мемориално гробище. Името на мнимия герой е там, но името на човека, който го е направил такъв, липсва. А гроб на невинната жертва няма.