Белият яшмак

     Дядо Вели бършеше с бяла ленена кърпа, извезана по краищата с червен конец, потното си лице и врат. Бърше и му се струва, че меките топли ръце на неговата Гюлфие го галят.  Споменът го люшна… 

     Стои на пътната врата, а насреща му върви Гюля, неговата Гюля. Като затропала с ония мънистени чехли, като се люшнали ония бели ръкави на ризата, запасана с оня ален бръчен вълненик, като се белее оня яшмак, сърцето му прихлопа бързо, бързо. Спомен ли, що ли, го хвана за гушата и взе да го души.
    –   Гюле, Гюле! – едва промълви той. Навлажниха му се очите, па вдигна ръка и с опакото ги избърса. Тежка въздишка се откъсна от гърдите и подкара тютюнджийската кашлица. – Е-е! Бог решил, Бог прибрал… Кой съм аз да се меря с Него?... Каквото Той каже… Както Той нареди…  Не мога да му се бъркам в работите, я!
     А пред очите му Гюля. Върви тя, върви право към него, усмихва се, но не продумва. Лицето ѝ свети като месечина, в очите ѝ небето се оглежда. Мина покрай него, погали го с ръка по бузата и без да каже дума, затропа с гиздавите чехли надолу по улицата. Белият яшмак се развърза от главата и отлетя като бял лебед в небето…

     Дядо Вели беше запладнил овцете под голямата слива. Налягали една до друга, мръхтяха в жегата.
    –   Де, жега, де!... Сестрици – говореше на овцете си – полежете тук, полежете – и отпи от манерката вода. – Ще ви закарам по-нагоре под тополите. Там има зелена тревица… сенчица… Още малко полежете, нека мине жегата… Много е жега, я! 
Разпери бялата кърпа, избърса отново потното си лице и врат, и я разпростя на тревата до него да съхне. Очите му се премрежиха, видя неговата Гюля седнала до огнището как везе тая кърпа:
    –   Вели! – му рече тя,  –  тая кърпа все в овчарската чанта да я носиш, от пот да се притриваш, на главата под шапката да я слагаш в жегата. – Чу ли ме, Вели! Разбра ли?
    –   Разбрах, Гюле! Седеше на малкото столче до огнището и пушеше цигара. Обичаше да слуша гласа на жена си. Такъв един, все едно гугутка гърголи,  когато пее,  накрая се засмиваше и поглеждаше хитро към него и току ще му рече: 
     –   Ангеле* мой!
     –   Гюле, Гюле! Знаеш ли, че миришеш на гюл и си хубава като гюл сутрин рано? – отвръщаше ѝ той, а на душата му хубаво, хубаво!
     –   Бог е дал и мъка, и радост – си мислеше дядо Вели.  –  То, радост без мъка комай няма. Има я, ама не можеш да я пипнеш, само ти издува гърдите и разлудява сърцето, а душата ти лека, лека, пърха като пеперуда, па се вдигне нависоко в небето, гледа отгоре и всичко разбира. Радостта докосне ли някой, той Богу става драг. Докосна ме и мен, но защо за толкова малко, Боже? 
      Съгледа някаква бяла птица високо в небето дядо Вели. Сложи ръка над очите да не блести слънцето в тях. Бялата птица закръжа, закръжа и кацна до него. Огън да беше паднал от небето да го изгори, а то?…Белият яшмак** на Гюля легна до него и замириса на гюл, както мирише гюл рано сутрин по роса.
    –   Гюле, ти ли си? Взе с разтреперани ръце яшмака, приближи го до лицето си и все едно тя го погали. Две тежки мъжки сълзи го покапаха.
    –   Я, бе, овчици! Вижте кой е дошъл при нас?…Баба ви Гюля!  –   И зарови лице в яшмака дядо Вели.  –   Чу ме, Боже, ти мен…а?… Чу ме?   –  После с треперещ глас ѝ заговори.

    –   Тежко е, Гюле, какво да ти кажа, сам е тежко, много е тежко. Я, дечицата се разбегаа. Че какво, да мизеруват ли тука? Добре са у чужбината, работят си, на почит и уважение са там. Знаеш ли, внучката на теб я кръстиха, има като твойте очи, все едно метличина цъфнала. Видях я, изпратиха ми снимка, убава, убава!…Поплакнувам си вечер над снимката… Милно ми е!… Нали ни е внуче. Все за теб му разправям... и за овчиците… и за нашето село… Нашето, Гюле... аман!
    –   Гюле, защо не ме вземеш при теб... а? Поне сам да не съм… Не се живей вече сам… Не мога, мила… Разбери ме! Ти сигурно седиш от дясно на Бога, каква добричка и праведна беше долу на земята. На буболечката път правеше. Лоша дума от уста ти не излезе. Попитай го!… Попитай го, Гюле!… Дали и аз не мога да дойда при теб?  Бадява няма да седя… ще Му паса овцете… знаеш… добър овчар съм. Бог не може да няма овце… Той всичко има. Кажи му, Гюле!… Кажи му за мен… кажи!… Че искам, Гюле… там горе… като се върна от овцете, да си седнем пак заедно вечер до огнището и ти да ми гърголиш като гургулица, да си везеш бело платно и да ми миришеш на гюл. Кажи му го, Гюле! Че ти ще го видиш, а аз тука – сам,  още много мъка ще изтегля…
      Това нещо, дето го душеше, го стисна по-силно за гърлото. Сърцето му притупа като развалена машина, не издържа от насъбралата се мъка, удари за последно и спря.
      На другата сутрин го намериха безжизнен, усмихнат и с отворени очи гледаше към небето. Белият яшмак го нямаше. Той беше увил душата на дядо Вели и я отнесъл при безбройните божи стада и безкрайни пасища. При неговата Гюлфие.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* – в мюсюлманската религия Вели означава Ангел

**  – яшмак – бяла кърпа за глава. Късо фередже.

Автор: Георги Стойков