10 oct 2008, 14:57

Белязаната 

  Prosa » Relatos
1239 0 2
3 мин за четене

Беше средата на февруари. Зимата не беше студена, почти нямаше сняг. В този ден слънцето се бе показало и светеше толкова силно, че хвърляше ярък сноп лъчи върху циментовия под на болничната стая. Жените в стаята се бяха отдали на следобедната си почивка. Тишина, безкрайна тишина. Тя искаше да бъде навън, да се разхожда под топлите лъчи на слънцето, но не можеше. Лежеше в твърдото легло и гледаше капките от системата, вливащи се във вените й. А мислите се прескачаха една през друга в главата й. Мислеше за хората и страданието. Те бяха толкова различни, хората и тяхното страдание. Тя беше тук от няколко дни, но ясно разграничаваше поведението и реакциите на жените, с които беше в една стая. Едната от тях беше с патерици, имаше проблем с крака. Дългото време, което беше прекарала в различни болнични заведения, преживяната болка я бяха направили раздразнителна, сприхава и песимистично настроена. На моменти тя виждаше отчаянието в очите й. Другата жена беше пълна противоположност. Беше преживяла операция от рак на гърдата и сега беше тук за изследвания. Това беше човекът с най-силния дух и воля, който тя някога беше срещала. Когато се почувстваше потисната и угнетена, й бе достатъчно да я погледне, за да придобие част от нейната сила. През тези няколко дни тя се чувстваше изключително безпомощна след операцията. В повечето случаи дори не можеше да става от леглото без чужда помощ. Въпреки собствените си терзания и проблеми, тази жена й помагаше непрекъснато. Тя не разбираше как е възможно една непозната жена да прави всичко, което е по силите й, тя да се почувства по-добре и се грижеше за нея като собствена майка, а той дори не се бе обадил да я попита как е минала операцията. Чувстваше се наранена и обидена, както никога досега. Предполагаше се, че той би трябвало да е най-близкият й човек, нейният така наречен "приятел". В този ден тя ясно осъзна, че той просто не й беше приятел. Не и това, което се влага в тази дума. "Приятели за маса" всеки може да има, но истинският приятел е нещо съвсем различно. Той е този, който може да бъде до теб, в каквото и състояние да се намираш, който ще ти подаде ръка, когато паднеш в желанието си да полетиш, този, който ти вдъхва сили в тежките моменти, забравил собствените си проблеми. Той просто не беше този човек.

И ето, че мина една седмица и тя се прибра у дома. Седмица, а сякаш цяла година. Състоянието й се подобряваше, ходеше до болницата само за да й сменят превръзките. Накрая дойде и денят, в който й махнаха конците. В този ден тя открито се погледна в огледалото. Но кой я гледаше отсреща? Едно отслабнало момиче със страшен белег на корема. Гледаше се, а очите се пълнеха със сълзи. Тя ли беше това? Чувстваше се като белязана завинаги. Болеше я, беше я страх и срам. Как щеще да продължи напред? Имаше чувството, че хората виждат през дрехите й и усещането беше ужасно. Дълго време беше подтисната и угнетена. Всички й казваха да не се притеснява, че това е нещо нормално, че всичко е наред. Но тя сякаш не беше същата. Някой беше казал в една история, че имаш два избора - да бъдеш жертва или да учиш от ситуацията. Никога не беше избирала да бъде жертва. Не го направи и този път. Има неща, които просто се случват, непредвидими, неизбежни, безвъзвратни. Неща, които не зависят от нас, които не можем да променим. Това беше едно от тези неща. Но тя знаеше, че има нещо, което зависи от нея и което може да промени. И това беше отношението й към ситуацията, към себе си. Тя избра да бъде себе си, момичето, което не се поддава на отчаянието.

© Цветелина Димитрова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Кара те да съпреживееш цялата ситуация... и моите очи се напълниха със сълзи...Страхотен разказ - много въздействащ и поучителен.
  • Хубав разказ.
Propuestas
: ??:??