Към 20 число на месеца обикновено приютявам в себе си всички бесове на целия ми род. Тогава се превръщам в истеричната ми майка, която е сърдита и крещи от сутрин до вечер на целия свят, в лудия ми вуйчо, който се обеси на 78 години. От скука най-вероятно. В баба ми, която упорито кълне селските деца, които през нощта тайно са обрали черешата в двора. Тогава не знам коя съм и настоятелно обичам да се страхувам от всички предишни поколения. Тогава съм просто една жена с шизофрения, склонна към самоубийство. Тогава е ужасно тежко, защото на плещите си съм понесла цялата тяхна емоционална несрета. А аз съм само на 26.
Към 25 число от месеца играта загрубява. В ушите си дочувам гласа на старата ми леля, която вярваше, че градския трамвай е най-голямото зло на 20 век. Тогава упорито кръстосвам улиците пеша. Тръгвам в 6, за да стигна на работа в 8,30. В 10 часа до кафе-машината в офиса извиква призракът на стария ми дядо, който цъка укорително с език, когато си наливам пълна чаша с кафе. Не ...