Беше мрачен февруарски ден. Навън нямаше никой освен едно малко, слабо дете. То беше сгушило ръчички към тялото си и плачеше.  Момиченцето се казваше Луси. Луси бе дошла в големия град от  едно селце  и двамата с баща си живееха сами. Тя бе изгубила майка си още на пет години. Всеки ден след жестоката загуба  бе  изпълнен за нея с огромна тъга. Но с времето тя забрави всичко. Когато се сетеше за майка си,  вземаше един медальон, подарък от нея и го стискаше в  ръка, а от очите й потичаха огромни, бистри сълзи. А  баща й беше добър и забавен човек, но само когато бе трезвен. Но за жалост това не се случваше често. След смъртта на жена си той се пропи, започна да не ходи на работа и остави всичко на дъщеря си.

       Лусинда всеки ден правеше бисквити. Това бяха бисквити по рецепта на майка й. Горкичката - никога не опитваше нито една от тях, за да останат за продажба. Бе забравила вкуса им. Всеки ден ги продаваше, седнала на стъпалата пред катедралата и така припечелваше малко пари. Беше много бедна. Носеше все една и съща рокля, а ако тя се скъсаше, я зашиваше и оставаше с нея отново. За момичето вкуса на шоколада беше непознат, той бе твърде скъпо удоволствие.

       Днес тя беше седнало отново на стълбите да продава курабийките си. В началото продажбите вървяха добре, но после лека полека намаляха. А щом детето се връщаше у дома с малко пари, баща му жестоко го пребиваше. Ако и тази вечер нямаше продадени бисквити, Луси пак щеше да бъде удряна. Тя мислеше да остане навън и да чака някой човек да мине и да си купи, но часовете летяха и летяха, а на улицата нямаше жива душа. Вече съвсем обезкуражена, Луси изяде една бисквита, после втора, трета. Милото детенце не бе опитвало от бисквитите много време, а беше толкова гладно! Накрая ги изяде почти всичките. Момиченцето реши да остане на улицата и да не се връща удома. Извезнъж се чуха тихи капки. Заваля дъжд. Заваляха и сълзи от личицето на Луси. Животът й мина пред очите. Видя майка си как я завива, пее й приспивна песен и я гали по главицата с ръце, нежни като кадифе...

                                                                 ***

      Дойде ново утро. Бурята от снощи беше утихнала.  Пред стълбите на катедралата се бяха събрали хора. Между тях лежеше едно телце, едно малко детско телце. А над това неподвижно тяло един човек бе надвесил глава и плачеше. Каква тъга пронизваше сърцето му! Това бе един баща, изгубил дъщеря си. А детето беше момиченце, измръзнало от студа. В ръката си то държеше медальон - медальона подарък от майка му...