Срещата им в кафенето вървеше леко и без телесни травми. Макар че редникът в началото се озърташе наляво – надясно, така и не се появи съпруг, който да осуети намеренията му и изобщо в онзи час това беше най-малката му тревога. Добре започна всичко.  Атмосферата в кафенето му хареса. Беше ѝ взел от цветарския магазин горско букетче със сини, лилави и бели ситни цветя. Избра най-хубавата маса до прозореца, с гледка към фонтана с рибки.

  Зъболекарката не го остави да я чака много. Изглеждаше задъхана и неориентирана, когато влезе в пълното кафене и, когато тя го видя, сякаш се зарадва. Стори му се, че очите ѝ са уморени, но може би просто му се беше сторило, защото сега светлината беше различна. Размениха си няколко учтивости, тя му благодари за цветята, а сервитьорът ги сложи във вода.

   Но по-нататък през неловките паузи, телефонните позвънявания на пациенти и общите приказки, всеки път редникът беше установявал, че не е това, на което се бе надявал. Имаше в нейния тон нещо назидателно, което го смущаваше. Той беше мил с нея, а на моменти долавяше в думите ѝ някакъв вид снизхождение. Беше се опитал да кавалерства, да се пошегува, да разбере повече за нея, но тя така дръзко извърташе плахостта на опитите му, че Станислав на няколко пъти съвсем се обезкуражи. След малко вече не му се струваше така привлекателна. През този почти един час заедно, остана с впечатлението, че тя няма никакво намерение да съблече „работната си престилка”, да я закачи на закачалката в ъгъла, в иначе приятното кафене, да се отпусне и усмихне. Да излезе от амплоата на заетата, стегната докторка и да се превърне в една най-обикновена, чувствителна жена, излязла на среща с неин ухажор. И докато той все още търсеше начин как да скъси дистанцията, която в онзи момент му се беше видяла крайно непреодолима, незнайно как темата се блъсна в някакъв огромен камък и плисна в съвсем нежелана за редника посока. Смутеното примигване на ярките му като светофари очи срещу нея, ни най-малко не беше направило впечатление на зъболекарката. В онзи момент, докато тя мачкаше между пръстите си целофана от бобнончето към кафето и почти не го го поглеждаше в очите, Станислав беше принуден да слуша за ортодонтско лечение, за щифтове, коронки, в зависимост от състоянието корените на зъбите и изобщо от наличието на зъби . Чу също и други важни за зъболечението практики. Макар, че през цялата лекция – от учтивост, а също и от уважение към отдадеността в нейната работота , го беше склонил успешно да си придава вид на заинтересован, – мислите му вече се бяха отклонили към фонтана с риби. Накрая донякъде беше благодарен, когато отново – звънна телефона. Тя трябваше да тръгва. Щяха да се видят отново по време на зъболечението му. Извини се, благодари за букета и хукна към кабинета си.

   Допивайки леденото си капучино, Станислав вече знаеше. Но не беше тъжен, нито беше очаквал много. Предвиждаше го до някаква степен. Беше ходил на достатъчно подобни срещи и отдавна му беше ясно, че или се получават веднага,  или изобщо е безсмислено да се полагат празни усилия. Алгоритъмът с чувствата не работеше по този начин. Насилието над тях, но изобщо цялата стъкменост в поведението, предугаждане към тях и устрем да ги предизвика го бяха водили неведнъж до провал. И сега разсъждаваше върху това: Как да намери любовта? И как да е сигурен,  че любовта му е споделена?

  Ясно му беше, че не може предварително да я натъкми в определен цвят рокличка. Да ѝ сплете две хубави, дълги, златни плитки с панделки, като на това малко синеоко момиченце, което му се усмихваше от другата маса. Да сложи добро сърце в гърдите на неговата любов и да очаква, че това сърце ще бие само за него. Че няма да е наложително да е от добро семейство, да има професия, но пък ей така, спонтанно ще го обича, безрезервно и до гроб. Това вече му беше ясно, че не е на двайсет. Всички вече бяха женени с деца. Или такива, които имаха документ за брак, но нямаше за кого да готвят вкъщи. Ето на, спомни си той. Очевидно затова излизаха с други мъже, за да си поръчат боб с наденица и да проверят вероятно, дали някой би могъл да ги обича повече от собствения им съпруг. Не искаше повече да си усложнява живота. Не по такъв начин. Нямаше закъде да бърза. Той въздъхна и се загледа през прозореца.

  Духаше вятър и пръските от фонтана мокреха тревата, засадена около него. Две деца се връщаха от училище, а зад тях вървяха майките и им носеха раниците на децата си. Те си говореха по двойки и едното тръгна към басейнчето с рибите. Размърда се опашка на черна котка, която остреше нокти в кората на дърво с червени листа. Преминаха и възрастни хора. Пенсионери лакатушеха по пътя, яхнали бастуните си, които без съмнение в обезсърчаващи моменти ги подпираха да не паднат. Бастуните, уморените коне на спомените. Да, спомни си той. Все пак имаше и той за какво да се посмее някой ден. Леви–десни, леви–десни! Минувачите крачеха покрай кафенето устремени или завръщащи се от своите битки. Живот като игра на войници. Поклащаща се плетена чанта, пълна с ароматен хляб. След аромата накуцваха бабичка с кученце на една и съща възраст. Минаваха бавно и тържествено. Бабичката спря и се огледа равнодушно в стъклото на кафенето. Кученцето и то си хвърли един поглед. Вихър от подгонили се червени листа ги следваше. Вятърът рошеше главите на старци. После пак същия вятър рошеше дългите лъскави гриви на девойките, смеещи се зад стъклото. Изведнъж го заля странна радост. Стори му се изключително приятно да си стои сам на тази маса, скрит зад този прозорец, зад това перде от тюл и да наблюдава хората. Видя се отстрани: необезпокояван, тих тип, неодухван от вятъра, нетърсещ и спокоен. Без излишни сантименти и бурни вълнения в себе си. Ето затова сега без съмнение имаше нещо опиянващо и красиво в профила на Станислав, в погледа му, гледащ навън. Хорската глъч жужеше около него, а той се чувстваше като отделна част тази цялост. Струваше му се, че има толкова много хора и като че ли всеки един от тези хора сега изпълняваше своя ход в живота. По двойки, по групи, говореха, смееха се, споделяха или си мислеха за нещо.

 Чу някакво тракане от ляво.  Ръката на момиченцето препускаше с малко, кафяво конче по неговата стъклена маса. Тя говореше на кончето нещо. Кончето беше от пластмаса и всеки път, щом го удареше в стъклото, майката на момиченцето прекъсваше разговора си с няколкото насядали жени до нея и правеше забележка на момиченцето да се върне на мястото си. Но момиченцето не ѝ обръщаше внимание. Тя поглеждаше към Станислав скрито. Нейните сини очи го изследваха като под микроскоп. Той затърси по джобовете нещо да ѝ подари, но като не намери, се сети да ѝ даде бобнона си от чинията на капучиното. Момиченцето грабна бобнона и изтича до майка си да се похвали.

– Какво се казва, Соня? – майката стрелна с поглед привлекателния мъж, седнал до прозореца и се наведе към момиченцето си – Кажи, де, какво ще кажеш на баткото?

Детето изви тяло и се скри зад стола на майка си. После подаде усмихнатото си личице и го погледна. Станислав се усмихна. И докато  се усмихваше  на детето, изведнъж изпита някаква странна лекота. Някаква безметежност - тиха и вярна светеше в него и като че ли се отразяваше в усмивката на момиченцето. Не можеше точно да определи какво е. Но внезапно му беше олекнало. Сякаш току-що беше освободил от себе си цялото излишество  от  несподеленост.

(край)