Първа глава: Падението 

И ви сътворихме, после ви дадохме образ, после казахме на ангелите: “Сведете чела пред Адам!” И те се поклониха освен Иблис. Той не бе от покланящите се.
Рече [Аллах]: “Какво ти попречи да се поклониш, когато ти повелих?” Рече [Иблис]: “Аз го превъзхождам. Ти ме сътвори от огън, а него сътвори от глина.”
Сура 7 (ал-Араф), аят 11-12

01.
Наричаха го Ду ал-Карнайн – „двурогият”, защото жена му му изневерила с двамата му братя и после избягала. Той не говореше с хората, а само си мънкаше нещо, което никой не разбираше. Всяка сутрин минаваше надолу по нашата улица и отиваше на пазарището. Не купуваше нищо, нищо и не продаваше, не разговаряше с мъжете, не се караше с жените - само си мърмореше и обикаляше между сергиите. Вечер се прибираше по тъмно и влачеше нагоре по баира тялото си, сякаш че влачеше триста дяволи, насядали на гърба му. 
Мъжете само му се подиграваха, а и той никога нищо не отвръщаше, та дори малките момченца подвикваха след него. Жените даже и не го поглеждаха, защото цялото му лице беше в белези, а и старата чанта от долния кръстопът беше пуснала слуха, че можел да прави черни магии като те погледне в очите. 
Веднъж подслушах баба ми, когато говореше със съседките, докато пиеха чай, и тогава тя разказа за него. 
- Името му е Рух – каза баба ми важно, като беше накарала трите жени да замълчат, и после посегна към чашата си с чай, за да се порадва още малко на вниманието, което ù оказваха. – Майка му, Аллах да дава мир на душата ù, често идваше у нас и разказваше какви странни неща правел най-малкият ù син. Казваше, че можел да вижда в бъдещето, но винаги виждал само ужасяващи неща и после отказвал да яде и да спи. Изчезвал за дни и го намирали свит на топка в някое ъгълче. Чупел всички огледала в къщата и обръщал леглото си нагоре с краката, а сам той спял на земята под прозореца. Един ден се чу адски писък – сякаш че самият Шейтан се беше появил някъде... – баба ми пак спря и посегна към чашата, като се озърна лукаво и едва сдържа усмивката си, като видя прехласнатите лица на жените с полуотворени уста. – Оказа се, че момченцето счупило голямото огледало от спалнята и опитало да издере очите си с едно парче стъкло. Аллах! Аллах!  
Жените заахкаха и се завайкаха, а баба ми ги погледна победоносно и после отпи от чая си. Тя толкова добре беше усвоила маниера на тукашните хора, че човек трудно можеше да каже, че е християнка, при това - ревностна. Разбира се, религията ù изобщо не я спираше, когато ставаше въпрос за клюкарства, и тя често разказваше историите си, като че сама ги е виждала с двете си очи.
Точно тогава майка ми ме хвана, че подслушвам в коридора, и ме изпрати с ритник нагоре по стълбите, за да превеждам книги от Стария свят.  
Преди да умре, баща ми ме научи да пиша и чета на няколко езика. Казваше, че преди Войната да избухне, в пустините отглеждали жито и месели хляб от него, а хората живеели в различни държави, говорели различни езици и имали различни култури. Майка ми всеки път излизаше от стаята, когато той заговореше за Стария свят, а баба ми ставаше необичайно мълчалива. Тя никога не разказваше истории за времето преди Войната. Не обелваше и дума за това как дядо ми е умрял по време на бомбардировките – ставаше по-тиха от нощ без вятър. 
Никой във Вавилон не говори за времето преди. Сякаш преди не е било. Сякаш Вавилон винаги е бил тук – в центъра на света, заобиколен от пустини, със странни същества, обикалящи в пустошта, с постоянно изчезващите хора в предградията, с алчните си управници и с напуканите куполи над богаташките райони. Никой не помни, че Вавилон е съществувал и преди. 
След смъртта на баща ми всичките му книги останаха в мен. В тази част на Вавилон се говори южно-вавилонско наречие и никой не говори други наречия, освен задължителното нововавилонско, а книги на езици, които вече не съществуват никъде, са съвсем непотребни, като изключим високата цена на хартията.
Писането пък отдавна не е нужно никому. Дори и да се опитваш да пишеш в пясъка, вятърът Лу веднага ще отвее изписаните от пръчката ти букви. Преди време имаше човек надолу по улицата, който можеше да пише странни ситни букви, нанизани една след друга като мъниста, с малки точки отгоре или отдолу. Той беше изписал цялата си къща с червена керемида и твърдеше, че това са думите на Аллах, но след като момчето на съседката му умря, целият квартал се вдигна и го прогониха като шейтан, защото бил навлякъл на всички гнева на Всевишния.
- Якира! – гласът на майка ми прозвуча току от иззад гърба ми и аз подскочих стреснато и се огледах. Стаята беше празна. Явно съм заспала на масата, защото гърбът ми ме боли, а едната ми ръка е съвсем изтръпнала. Станах неохотно и се затътрах към вратата и тъкмо щях да погледна, когато майка ми изскочи пред мен със скръстени ръце и смръщено лице. Така ме стресна, че извиках, залитнах назад и паднах на земята. 
- Пак си спала! – ядосано измърмори тя и ме погледна строго. 
- Не съм, мамо, честна дума – измънках аз и заопитвах да се изправя, но ръката ми беше така изтръпнала, че не можех да я използвам като опора. 
- Нали ти казах, че днес трябва да помогнем на съседите със сергията. Казах ти, нали? Казах ти, а ти си заспала – майка ми избълва всичко толкова бързо, че почти не чух какво ми казваше. Знаех само, че в никакъв случай не трябва да си признавам, че съм била заспала.
- Не съм спала, я! Аллах ми е свидетел... – почнах аз по примера на баба ми, но майка ми се навъси още повече, протегна голямата си ръка и като ме хвана за ръкава на галабията, ме изтегли с такава сила, че едва не блъснах чело о нейното. 
- Не се кълни в чужди богове! Нито аз, нито баща ти, мир на праха му, сме мюсюлмани – тя го изскърца през зъби, а в зелените ù очи гореше цял пожар. – Да не мислиш, че ако имах избор, щях да живея точно тук, където свършва Вавилон, и всяка нощ трябва да слушам воя на Лу и на всички онези създания, които се скитат извън стените и търсят пролуки, за да отмъкнат някой нещастник и да пируват с месото му?! Да не мислиш, че тук щях да избера да отгледам децата си, ако имах избор? Ако имах избор, сега нямаше да ми се налага да те женя по техните обичаи и да те дам на сина на Али, защото цялата околия те е видяла да говориш с него на пазарището и да се смееш на глас! 
Като чух последните думи на майка ми, нещо ми стегна сърцето като в примка. Ръцете и краката ми изтръпнаха и студена пот изби по гърба ми, а някой сякаш ме беше ударил с чук по главата, защото, кълна се, цялата стая се завъртя пред очите ми. Усетих как тя ми пусна ръкава, а аз само се свлякох на земята, без да кажа нищо. Тя клекна пред мен, погледна ме жално и после ме прегърна. 
- Извинявай, извинявай... Не трябваше да ти казвам. Аз ще оправя нещата, не се притеснявай. Не се притеснявай изобщо. Не е твоя вината... Аз знам, че не е твоя вината, защото си ни най-малката и ти дадохме много свобода. 
Майка ми занарежда и други утешителни думи, докато галеше главата ми и се клатушкаше напред-назад, все едно успокояваше бебе. Но каквото и да казваше, сърцето ми си остана все така свито, защото най-после осъзнах какво наистина значи да живееш тук: дори и да се избегне сватбата сега, ако искат да запазят къщата и да не бъдат изселени, майка ми и баба ми трябва да ме омъжат за някого. 
Сестра ми се омъжи по любов преди три години, а брат ми замина към центъра ,за да търси по-добро място за нас – така и не се върна. Имаше слух, че са го хванали търговци на роби и са го продали в богаташкия квартал като слуга, после някой каза, че бил изяден от съществата в пустинята още преди да напусне Южен Вавилон и майка ми плака три дни. Аз знам, че е жив. И сега е жив, защото ако беше умрял, щях да разбера.
- Мога да избягам при бате – промърморих аз, като изобщо не исках да го кажа на глас, но то някак си се отрони само от езика ми. 
Майка ми ме стисна още по-силно и изведнъж избухна в плач и ридания, от които нищо не разбрах. Разбрах само, че за нея брат ми беше мъртъв и тя беше изтълкувала думите ми погрешно. Трябваха ми часове, за да я успокоя, защото по някое време дойде и баба, видя майка ми да плаче и зави на умряло, та трябваше да успокояваме и нея. Преди да се усетим вече се беше мръкнало и майка ми неохотно се замъкна надолу, за да сготви вечеря. 
Като видях, че най-после са ме оставили сама в стаята, аз се опитах да поразмисля, но главата така ме болеше, че единственото, за което се сетих, беше да говоря със Саид.