Свали слушалките и изключи усилвателя. Тези дни имаше желание да свири. Не беше нещо особено. Няколко рефрена и играчка с ефектите.
- Това беше зверски звук! - каза си доволен. Час и половина се занимаваше с китарата и този път звукът му хареса. Невзрачният петнадесет ватов усилвател "Маршал" криеше доста потенциал за размерите и мощността си. Беше го купил втора употреба от един магазин за употребявана техника. Като нов е бил комбо, което значи усилвател и колона в едно, но някой прагматичен човек решил да изреже колоната и да остави усилвателя, като му изведе изход за външен говорител. Това го правеше много удобен, защото го правеше лек и компактен и човек можеше да го разнася без проблеми. Външният говорител беше една тонколона с китарен говорител, чиито честотни характеристики създаваха този характерен и любим на няколко поколения рокаджии тембър. Беше си го купил на първа заплата и гледаше на него и китарата с усилвателя като домашни любимци.
Постави китарата на стойката и прегледа чата. Нямаше отговор. Сигурно има много работа и не може да пише. Все пак ѝ пожела лека нощ. Беше изморен. Тези занимания изморяваха много психиката. Едно и също нещо да го свириш половин, един час си беше все едно човек беше на някой изпит по програмиране. Изгаси компютъра и се приготви да си ляга.
Въпреки умората от деня и свиренето, не можа да заспи. Загледа се в тавана. Онова безсъние пак го обземаше. Вместо да спи, мозъкът му набираше инерция. Но този път беше друго. Какво се случваше с него? Защо така упорито се питаше как е тя, добре ли е, справя ли се с тоновете работа, дали успява да си почине и един куп още въпроси. Общуваха си вече повече от два месеца, през които си споделяха неща, които дори и майка му, и неговите хора не знаеха. Питаше се как ли изглежда в нейните очи. Странно се чувстваше. Може би заради дългата пауза. Такова отношение не бе имал от години. Седем години нямаше жена до себе си. И сега тези неща му изглеждаха странни. Това безсъние беше различно. За разлика от преди седем години, когато преминаваше през ада, сега в него се беше събудила надежда. Надежда, че може би най-после е намерил някой, който го разбира и го приема това което е. Той беше особен човек. Онези събития преди седем години го бяха пречупили. Тогава вярваше в някакви абстрактни, налудничави за обикновения човек неща. Вярваше в любовта, в доброто у хората, в разни източни мъдрости и подобни неща. Беше забавен, радващ се на живота млад мъж. Но след това се беше пречупил до толкова, че понастоящем беше станал циник. Вече не вярваше в любовта и приятелството. Не вярваше, че може да има някъде някой, който да търси повече от личния си интерес. Беше се образувлала бразда между веждите, а усмивката му угасна. Не че беше някакъв темерут. Просто малко неща можеха да го накарат да се усмихне или да се засмее. Тази меланхолия, която изпитваше, беше толкова силна, че дори когато се смееше чувстваше празнина. Дори и сега се съмняваше, че този интерес и симпатия от нейна страна ще заглъхнат след не повече от седмица. Имаше малко останала вяра в Бог, което беше едно от нещата, които го възпираха да се отчае съвсем. И сега тази жена... И по начина, по който се държеше. Тя беше внимателна и възпитана. Все го питаше да не би да пречи, да не би да го задържа. Поведение, на което очите му ставаха на компактдискове. Ако тази жена беше такава през деветдесет процента, беше готов да я носи на ръце. Беше способен на това. Или поне така си мислеше. Бяха се видели. Тя беше нормален човек. И тя беше понесла удари и го разбираше. Симпатична, забавна, стеснителна и възпитана с леко азиатски черти, чиито чар се беше изострил от нейното притеснение. Особено от неговата изцепка, тъй като той бе пътувал до нейния град за да се видят. Никой не можеше да каже дали нарочно или случайно беше изпуснал последния автобус за София. Тогава говореха много. За най-различни теми и времето се видя сякаш беше минал само час, а той беше прекарал с нея целия ден. Тя беше останала и вечерта малко с него. После му призна, че искала да остане още, но тогава се беше скарала с родителите си заради това. Бяха се целунали. Нещо, което беше много интимно за него. Извини ѝ се после, а тя каза, че го е искала. Хората ще кажат, че той сега е влюбен загубен глупак.
Дълбоката бразда между очите опровергаваше тези слухове. Макар че беше в средата на трийсетте, в разцвета на силите си и изглеждаше на двадесет и пет, той се чувстваше на шестдесет. Беше преживял достатъчно, за да може да се влюби отново. Онези събития бяха предизвикали огромен комплекс за малоценност у него. Беше много критичен към себе си и за всеки провал се обвиняваше. Независимо дали ставаше дума за забравена поръчка в работата или го е отрязала някоя жена. Все мислеше, че е пречка, че е досаден, че е навляк, че е лепка, както се бяха отнасяли с него. Когато бе търсил близост беше получил отношение "Оф, пак тоя...". Но отвъд тези призраци от миналото, той имаше отговори за тази самокритика. Предпочиташе той да бъде съдник на себе си, отколкото друг човек, защото знаеше от горчив опит какво е да нараниш и да си сърбаш попарата после, и какво е да те наранят. Част от тези шризраци от миналото бяха и неща, с които не се гордееше. Това го караше да бъде мил с жените. Дразнещо мил. Беше особен и заради това, че беше опозиционер и бунтар. Докато това т. нар. общество крещеше с пълна сила колко е модерно да си мобилен и забиваше зомбиран поглед в смартфоните си, той предпочиташе да отвори хартиената книга с пожълтелите страници. Другите масово се фукаха и перчеха с с колите си коя от коя по-лъскава (но все пак втора употреба), той дори книжка нямаше. Придвижваше се с велосипед. Докато обществото крещеше с пълна сила за отворените връзки, полигамията, сексът е вид забавление и други извращения, той търсеше една единствена, която да въведе малко ред в объркания му живот и с която да си помагат. Колкото и да повтаряше, че не е сакат, нито малоумен и че ще може да се справи сам в новото жилище, той знаеше, че рано или късно ще му трябва другар, който да го разбере и внесе примирие във войната със себе си и да го омилостиви. Защото сега той беше в немилост. Въпреки че се беше възстановил от ударите. Въпреки, че нещата се нормализираха, все още нямаше вяра в себе си. Знаеше, че не е чудовище. Знаеше, че има своите качества. Нито беше грозен или пък невменяем, нито недъгав или некадърник, но подлагаше на критика всяка своя снимка или графика или разказ или каквото и да направи. Беше жесток към себе си. Беше избрал да запази онези призраци от миналото и да ги култивира в уроци какъв не трябва да бъде човек. Другите хора непрекъснато тръбяха, че не трябва да се ровим в миналото, че то трябва да се забрави. Но дали пък ако се забрави това минало, човек няма да си остане същия и това да се превърне в един затворен кръг?
-Аз не съм другите! - повтаряше често на всеки, който му размахваше пръст, че другите хора правели или не правели това и онова.
Въпреки че много хора му казваха и показваха своите симпатии и мнения, че това е хубаво, онова интересно и т,н., толкова беше изгубил вяра, че възприемаше тези коментари просто като формалност. Като коментари по-скоро от учтивост, отколкото истински. Разбира се, това си беше чисто субективно и не беше критерий за човешки отношения. Докато обществото налагаше да се харесват дискотечни пичове с беемвета, джипове, мотори и неандерталски манталитет, той си служеше с интелект. Беше природно интелигентен и се интересуваше от много неща. С часове можеше да говори за музика, за авиация, за оръжия и военно дело, за облекло и стил, за природа, за фотография и един куп други неща. Беше обявил война на секти и фанатици точно с обща култура, като често казваше, че общата култура е най-силното оръжие срещу фанатизма. Но тези неща малко хора ги разбираха и се интересуваха от тях. И това беше едно от нещата, в които се заключаваше самотата му. Той имаше консервативни принципи. Беше моногамен до мозъка на костите си. Опитваше се да бъде кавалер, да се държи възпитано и т.н. Не само заради възпитанието, а и защото не понасяше модерния, булеварден манталитет. Не беше и непукист, както беше модерно.
-К'во ти пука, бе. Гле'й си кефа, бе. Много го мислиш. - И други подобни. Да, той често се самовглъбяваше. Половината му снимки в интернет бяха с подпряна брада и поглед в безкрая. Странични действия от войната със себе си. И сега пак не му даваше мира. Как ли изглежда в нейните очи? За какъв ли го мисли?
-Мухльо! - изропта гласно. - Какво си мислиш, че ще я трогнеш с милото отношение? Не се котират такива вече. Изчезващ вид... И тука ще удариш на камък. Самокритиката отново му шепнеше и образуваше възли в корема му. От две седмици едва обменяха по няколко изречения. Шефовете отишли почивка и тя като управител трябвало да ги замества. Не можеше да е заета непрекъснато. Беше започнал да се съмнява. Нямаше логика. Беше му показала симпатии, че ѝ е приятно с него. Беше се притеснила когато той си беше изпуснал автобуса. Без да играе театър, без да се прави на интересна. Тя беше себе си и той го видя. Едно от нещата, които му бяха направили огромно впечатление. Нямаше логика да дръпне изведнъж ръчната спирачка. Особено зле се почувства от една тема в групата, където го беше намерила. Там един се жалваше точно по подобен случай. Два месеца си писали, видяли се, от нейното отношение се влюбил, но тя изчезнала. Нито телефони, нито чатове, нищо. Изпитваше лек ужас от подобна перспектива. Не че щеше да се промени нещо. Седем години беше сам и можеше и още. Бяха му казали това като удар, че винаги е бил сам. Хора, на които държеше. Тези думи продължаваха да ехтят и понастоящем. Разсъждаваше и върху това понякога. Дали пък тези думи не са били предсказание? Дали онази жена не го прокле тогава? Дали вярва в тези дивотии? В такива моменти човек се връзва на всякакви глупости. Не знаеше. Защо не му каже в прав текст да не я занимава или да не й пише повече? Да знае да не се надява на чудеса. Преди тази пауза всеки ден се чуваха почти. Няколко пъти си лягаха в малките часове. Защо отново допускаше същите идиотски грешки? Извиення, грижа, внимание, културно и възпитано поведение... Жените отбягваха милите мъже. Не са на мода, смешни са, слаби са, не са мъжествени... Мухльовци! Глупаци! А той не можеше да бъде гаден, нахален и аграрен тип. В един разговор по погрешка и от несъобразителност беше настъпил мина, както наричаше болезнените теми. Тя леко го скастри, а той я беше обсипал с извинения. Не беше възпитан да бъде селяндур, още повече, че работеше с клиенти и всеки ден виждаше отрицателни примери сред хората. Като отношение, като възпитание и маниери. Но дори и да го среже той нищо не губеше. Поредният удар на камък. Малко неща можеха да го учудят вече. На две погребения беше ходил в рамките на две седмици на свои близки и е бил като камък, по думите на майка му. Някога си беше позволил и да плаче. Днес тези кладенци отдавна бяха сухи. Нямаше кой да ги напълни, а не можеше сам. За него целувката можеше и да бъде едно от най-интимните неща, но дали за другите беше? Дали пък това не беше някакъв тест да го провери колко пари струва и какъв му е акъла? Дали пък той не беше глупакът, който се е хванал за сламка или по-точно въдица? Дали чатовете имаха скрита камера и някой не се забавляваше за негова сметка? Въпроси, въпроси, въпроси и все без отговор. Както чата и телефона тези дни. Кой знае дали не я е забрал някой дискотечен тип с неандерталския си чар, а той да е станал на няколко реда програмен код във вид на контакт от листа с "приятели" и не се беше превърнал в такъв, какъвто е бил преди да се запознаят. Никой.
Обърна се на другата страна и дочака милостиво да изпадне в безсъзнание.
© Иво Радев Todos los derechos reservados