Боклук

Боклук

            Талашитената барачка беше тясна, за да побере двете смени – малък ритуал, в който работниците си предаваха смяната. Ритуалът включваше и ежедневните заяждания и ругатни, които рядко стигаха до сбиване – по-скоро бяха отдушник за насъбралата се негативна енергия от обществените неуредици. Поради теснотията Бургията беше възседнал калорифера, на който съхнеха чорапите на Мъстън. Зюмбюл, който беше дошел последен, стоеше изправен до вратата и от време на време я придърпваше с надеждата да я затвори. В ъгъла, седнал на две тухли, свит на полукълбо, Фатмачето мълчаливо сърбаше боба си от стъклен буркан. За удобство нарочно бе изкривил лъжицата си под формата на черпак. Той всеки ден ядеше боб – може би от носталгия към армията, от която наскоро бе съкратен.

            - Никой няма да мръдне от тука, докато не си изнесете боклука! – заяви Мъстън, гледайки страшно. Той беше тарторът на втората смяна. Имаше вид на черна, мускулеста полумаймуна и сам дотикваше вагонетките със сурови тухли до пещите.     

             - Даже има и рима... – мрачно отбеляза Даскала, който иначе беше литератор. Сега работеше на колергана – машина, наподобяваща два послушни слона, които обикаляха в кръг и никога не се настигаха. Тъпчеха глината.

             - Даскалче, ти вчера дойде и май взе да ни учиш нещо, а? Тук да не ти е... – навъси се Зюмбюл.

             - Прав е Мъстън. – намеси се и Доктора, който иначе беше инфекционист. - Боклукът е предпоставка за възникване на остри заразни заболявания!

            Лекарят обслужваше бишикера – съоръжение, което размесваше калта с въглищен прах в определена пропорция. Носеше си апарат и слушалка и докато чакаше самосвала с глината, за да поддържа професията си, охотно даваше безплатни консултации на работниците.

             - Докторе, ти там си затваряй чекмеджето! Като не ти изнася – да си си седял в болницата да цериш дрисливите баби... –  показа отново Зюмбюл двата си кучешки зъба.

            Доктора разбра, че е по-добре да си мълчи. От четири месеца не им бяха привеждали заплатите, говореше се, че ще закриват отделението и дори цялата болница. С таксито не му провървя и сега това беше последната му надежда да припечели някой лев, за да плати квартирата на двамата си студенти.

            - Ай, сиктир... –  просъска Зюмбюл, но не се доизказа, защото върху врата му се стовари тежката лапа на полумаймуната.

            - Що ма бийш, бе? – проплака той.

            - Зюмбюлче, учените хора трябва да се уважават! Даже и когато са хамали... Това от мен го запомни! – отсъди Мъстън. – Та да си дойдем на приказката... Вървете и си изхвърлете боклука, защото ще ви го изсипя на главите!

           - Две шепи боклук, голяма работа – възпротиви се Бургията. – То не си струва да дрънкаме количката до другия край на тухларната. Като се събере повече – тогава.

           - Много, малко – толкоз! – подхвана отново Мъстън. – Въпросът е принципен. Аз може да съм всякакъв, но цигански работи не обичам! Като ти свърши смяната – изхвърли си боклука!

           - Все аз... – измрънка Бургията и обърна гръб. – Няма пък!

           - Остави го, Мъстъне! – намеси се отново Даскала. – Какво толкова? Аз ще го изхвърля. Няма да ми паднат ръцете я... Трудът е песен! Докторе, би ли ми помогнал?

           - С удоволствие, учителю! – отвърна Доктора. Разбута работниците, за да излезе, но внезапно се спря и щастлива усмивка озари лицето му. – Знаете ли, току-що ми хрумна темата на беседата, която бих могъл да изнеса на симпозиума идната седмица: „Боклукът – място, роля и перспективи за реализация в условията на съвременното общество”. Добре звучи, какво ще кажете, колеги?

            - Айде-е й! На този май му стана нещо... – отбеляза Зюмбюл и се присви, очаквайки поредната плесница от „маймуно-човека”.