Буря
Бурята е метеорологично явление, свързано със силно раздвижване на атмосферата, засягащо земната повърхност. То може да включва силен вятър, гръмотевици и светкавици (гръмотевична буря), силни валежи или различни материали, носени от вятъра (пясъчна буря, снежна буря и други).
Или сънува, или цял живот е бил далтонист и внезапно проглежда. Небето е жълто. Съвсем жълто. Ярко, насититено, чисто, бледо, тъмно. Жълто като лимон, жълто като кехлибар, жълто като мед, жълто като старо злато, жълто като зрели круши. Толкова нежно и меко, толкова хладно и копринено. Свежо като детски смях. За небето ли говори?
А дърветата? Защо дърветата са сини? Сини от корените до самите връхчета на листата. Клоните им са сини, цветовете им са сини. Сини като сини мъниста, сини като сини очи, сини като индиго, като боровинки, като сапфири, като морето през лятото, като небето в безоблачен ден, като незабравки. Потънали целите в нюанси на синьото, нарисувани сякаш от някой откачен абстрактен тип, подиграващ се със сетивата, с реалността, с природата, с Бог. Или може би просто от някое дете.
Но това е нищо. Тревата... Тревата е розова. Сънува ли или полудява? Розова трева? Като нарисувана от пастелите на някое малко наивно момиче, като родена от под четката на някой художник, изживяващ розовия си период. Меко, преливащо розово, нарисувано с много, много водни боички или с много въображение. Розово като разсипан ягодов шейк, като пролетен изгрев, като цъфнали череши. Розово.
И нито капка зелно. Знаете ли, че когато рисувате, е достатъчно да смесите синьо и жълто, за да получите зелено? Е, има синьо и жълто, но зелено няма.
Не знае, сън ли е това или изкривена реалност? Спомен ли е или мечта? Игра на очите му или на въображението му? Но тук зеленото не съществува. Освен в очите й.
Зелено. Не зелено като свежа трева, не зелено като зелен чай, не зелено като маслини - не. Не зелено като борова гора в дъждовен ден. Не зелено като грах или като скакалец, или като зелената светлина на светофара, или като сочна ябълка, малко кисела и много сладка - не. Не. Просто зеленото на очите й. Богатото, дълбоко, сюрреалистично зелено, каквото има само в рая и в очите й. Или може би само в очите й.
Червено. Искрящо, огнено, горящо. Mеко и течно. Червено като череши, като макове, като кръв. Червено като гняв, като страст, като ревност, като желание. Най-червеното червено свети в косите й.
Може би сънува. А може би просто косата й не се подчинява на гравитацията. Защото косата й всъщност плува във въздуха около лицето и шията й. Сякаш е живо същество.
Тя му се усмихва с най-светлата усмивка. Усмивка, която озарява всичко. И дузина лунички, танцуващи по лицето й.
Потрепва с мигли. За момент времето се забавя като в откачен филм и той вижда как въздухът се раздвижва от пърхането на миглите й. Чували ли сте, че само едно махване на пеперудени криле може да причини ураган на другия край на света? Е, едно трепване на миглите й - и в душата му бушуват бури от чувства.
Тя се приближава бавно. Не ходи, не тича. Не лети. Просто се носи над тревата. Съвсем леко и плавно като летен бриз. Облечена е в бяла рокля. Много, много бяла. Ярко, чисто, заслепяващо бяла. Рокля от сняг и облаци.
Неговата красива, нереална, отчаяна, тъжна, съвършена, безумна, лятна, седемнадесетгодишна мечта.
„Ела, прошепва той, седни до мен". И тя идва. Сяда бавно и обгръща с ръце коленете си. Косата й уморено поляга на раменете й, гладка и мека, сякаш току-що наресана. Луничките й като непослушни деца, като заловени пакостници бързо-бързо се нареждат по носа и бузите й и застиват неподвижно. Сиянието на усмивката й се превръща в най-обикновеното сияние на бели зъби. Роклята й от облаци и мъгла се превръща в най-обикновена бяла и измачкана лятна рокличка. Тя го поглежда с онези зелено-зелени зелени очи и прошепва:
- Липсвах ли ти?
Той усеща как плачът, скрит дълбоко в гърлото му, издайнически се надига.
Кимва.
Няма думи да опишеш липсата. Няма мярка да я измериш. Може да описва цял ден чудото на присъствието й. Но не и ужасната празнота на липсата й.
Не знае какво иска. Може би иска да крещи и да танцува. Може би иска да я прегърне, да я прегърне ужасно, ужасно силно, докато не я почувства част от себе си. Може би иска да я целува и да я целува , докато остане без дъх. А може би просто иска да седи неподвижно и да я гледа. Може би иска да спре времето и да остане в този миг. Но не може. Не може да остане. Той дори не знаe там ли е или не е.
Плаче. Усеща мократа топлина на сълзите, търкулващи се една след друга по страните му. Защо плаче?
- Има нещо, което искам да направиш за мен - прошепва тя.
- Всичко - отвръща той.
И потрепва. Стреснат от звука на собствения си глас. От звука на своя груб, дрезгав, мъжки, 22-годишен глас. От начина, по който този глас вибрира в гърлото му, от вкуса, който оставя в устата му, от трептението, с което раздвижва езика му, от чуждото усещане, с което докосва устните му, отделяйки се от тях.
И внезапно настръхва. Настръхва не от този глас, а от онова странно студено чувство, което сепва сърцето му. Онова чувство, което му казва, че нещо не е наред.
- Последвай ме - казва тя.
Той иска да я последва. Повярвайте му, иска. Но не може. Не може да помръдне.
- Хайде - казва тя по-високо.
Той усеща особена настоятелност в гласа й и помръдва. Помръдва едвам. Едната си ръка. Като в някакъв странен кошмар.
- Ела - казва тя .
Не се навежда. Не му подава ръка. Просто седи и го гледа как се опитва да я последва.
Краката му са сякаш от камък. Подпира се на лакти и се опитва да се придвижи напред. Вкопчва се с пръсти в тревата, забива нокти в пръста. И се движи. Съвсем, съвсем бавно.
Към нея.
- Точно така - прошепва тя.
Някакви нови усещаня се събуждат в съзнанието му. Водните боички на обърканата му синьо-жълто-розова картина се отмиват и под тях прозира нещо мрачно, нещо сиво-черно и студено. Усеща гореща болка да се разлива по цялото му тяло.
- Погледни ме. Погледни ме - почти изкрещява тя.
Взира се в нея и сивото изчезва безвъзвратно, заличено от зелената светлина на очите й.
Тя се усмихва леко.
- Добре. Хайде. Ела. Ела по-близо. Ела.
И той се движи. Бавно, но се движи. Напред. В мига, в който се приближи обаче, тя се отдръпва. И той отново напряга сили и тръгва към нея.
Болката го залива на вълни. Все по-черна и все по-заслепяваща. Все по-остра и всепоглъщаща. До момента, в който не може да помръдне повече.
- Не мога повече - изхриптява.
Тя се оглежда някъде в сивото, където той не може да види.
- Тук е добре.
После се навежда бавно. Сяда на земята. Той слага глава в скута й. Пак плаче. Защо? Усеща ръцете й, галещи косата му, галещи лицето му. Усеща онзи пръстен, който й подари. Пръстен не за жена, а за дете. Мъничък пръстен със звездичка. Сигурно дори не е сребърен. Но тя още го носи.
- Говори ми - прошепва той.
Чувства се ужасно, ужасно уморен. Ръцете й са студени. Пръстите й леко докосват лицето му, после се вплитат в косата му, после отново докосват лицето му. Съвсем бавно.
- Помниш ли какво си мечтаехме? Помниш ли? Къщата в планината. Къщата без двор и без огради, без път към нея. Къща само за нас. Къща със синя врата. Къща на средата на зеленото. Къща, там където въздухът е кристално чист. Там, където е толкова тихо, че всичко, което чуваш са птиците и песента на реката. Там, където нощите са студени, а утрините розови. И само ние двамата. Ние двамата, пиещи чай край огъня. Ние двамата, тичащи боси по тревата. Ние двамата. Ние двамата с теб, любов моя.
Тя плаче, а сълзите й падат на лицето му.
- Може ли да отидем там сега? - пита той.
Тя поклаща глава и косата й го погалва.
- А може ли да остана тук с теб? - прошепва.
- Още малко. Още съвсем мъничко.
- Но аз...
Тя докосва с пръст устните му: „Шшшт"
- Не можеш да останеш. Не бива. Не сега.
Вече едвам държи очите си отворени. А така иска да я задържи. Да я задържи още, докато се размива във зелено-червена мъгла.
- Не тъгувай - прошепва тя. - Виж колко си пораснал.
Гласът й долита сякаш отдалеч, но той още усеща пръстите й, галещи лицето му. Докосва го така, както не може да докосва едно 17-годишно момиче. Докосва го като слънце, като вятър, като дъжд.
- Защо те обичам толкова? Защо те обичам още? Защо те обичам... - прошепва той.
Или може би само си го мисли.
Всичко потъва в мрак.
...................................................
- Къде съм?
Всичко е бяло. Всичко е размазано и мътно. Всичко е светло и студено. Бавно фокусира.
- Намирате се в болница.
Завърта глава и погледът му попада на жена, облечена в бяло. Явно е медицинска сестра.
- Тази нощ сте претърпели злополука... Не помните ли?
Поклаща глава.
- Имаше голяма буря. Пътували сте с кола... Наистина ли не помните нищо?
- Не - отговаря той.
- Възможно е, ударил сте си главата.
- Какво е станало? - пита и постепенно започва да усеща различни части от тялото си. Всичките го болят.
- Загубил сте управление и сте излетял от пътя. Колата ви се е превъртяла няколко пъти през покрива си. Извадил сте късмет.
- Моля? - измрънква.
- Отървал сте се само с два счупени крака и няколко счупени ребра. След няколко месеца ще си бъдете съвсем здрав.
- Зависи какво наричате късмет - казва и се усмихва.
- Казват, че сте оцелели като по чудо. Намерили ви на пет метра от колата ви. Полицаите първо решили, че сте излетял през прозореца от ускорението. После обаче огледали внимателно и открили, че всъщност сте изпълзял от колата и сте се довлякъл до мястото, където ви намерили. И слава Богу, че сте го направили, защото колата ви се е запалила и е можело да изгорите жив.
- Изглежда наистина съм имал късмет - отговаря.
Тя продължава да говори нещо, но той не я чува. Не може да откъсне поглед от телевизора, дават новините и...
- А, това ли? - казва тя. - Някакво момиче. Удавила се в езерото преди 5 години, но тогава не намерили трупа. Вчера бурята изхвърлила тялото й на брега. Представяте ли си? След пет години. Разпознали я по някакъв пръстен. Какво има? Защо гледате така? Да не би да сте я познавал?
06.06.2008
© Калина Todos los derechos reservados