Вятърът виеше из тесните калдъръмени улички на село Лещовица. Небето беше потъмняло зловещо, натежало от обещанието за дъжд, а въздухът беше гъст от аромата на влажна пръст и лавандула. Внезапната промяна на времето не беше необичайна през лятото, но тази вечер във въздуха се усещаше нещо различно. Бурята, която заплашваше да се разрази, беше като жива, сякаш чакаше нещо да се пречупи.

Под надвисналите облаци Елена стоеше на терасата на къщата на баба си и гледаше към хълмовете, които се простираха отвъд селото. Беше се завърнала в България след години в чужбина, а животът й в Лондон беше спомен, обагрен с изтощение и разочарование. Беше изоставила всичко — работата си, апартамента си, безкрайния шум на един град, който някога бе обещавал толкова много, но даде толкова малко.

Лещовица винаги е било нейното бягство, единственото място, което пази частици от детството й, които тя отдавна е забравила. Къщата на баба й, кацнала на ръба на стръмен хълм, гледаше към реката, която се виеше през селото като блещукаща лента. Гледката трябваше да я успокои, но тази вечер тя само й напомни колко далеч се бе отдалечила от себе си.

Когато първите капки дъжд започнаха да падат, Елена усети треперенето на бурята в себе си. Въздухът изпука от електричество и тя въздъхна дълбоко, примирена, че ще прекара още една вечер сама. Влезе вътре, затваряйки вратата на терасата след себе си, когато рязко почукване отекна в коридора.

Стресната, тя погледна към вратата. Беше странно някой да я посещава толкова късно, особено по време на буря. Баба й беше починала преди две години и оттогава къщата беше празна.

Тя се поколеба, преди да отвори вратата, несигурна какво или кого да очаква. Когато я дръпна, пред нея стоеше мъж, мокър от дъжда, с тъмна коса, прилепнала към челото. Дрехите му бяха полепнали по него, подгизнали и той леко трепереше от студ.

  - Елена? - Гласът му беше колеблив, като въпрос, обвит в недоверие.

Сърцето й подскочи.

  - Иво?!

Не го беше виждала от десет години. Той беше първата й любов, момчето, с което прекарваше летата си, когато бяха тийнейджъри. Бяха загубили връзка, когато тя отиде в университета, а той беше останал да управлява малката винарна на семейството си. Животът ги беше отвел в различни посоки, но имаше време, когато тя смяташе, че ще прекарат живота си заедно, време, когато хълмовете над селцето бяха техният свят и нищо друго нямаше значение.

  - Не знаех къде другаде да отида. - каза Иво, гласът му едва доловим от надигащия се вятър. - Бях тръгнал към Пловдив. Колата ми се развали точно извън селото.

Елена отстъпи встрани, като му направи знак да влезе. Той влезе в къщата, от дрехите му се стичаше вода върху стария дървен под. Тя донесе кърпа и му я подаде, гледайки го как се подсушава. Неловкостта между тях беше осезаема, плътна като въздуха преди буря. Никой от тях не знаеше какво да каже, годините помежду им създаваха мълчание, което изглеждаше невъзможно да се преодолее.

  - Искаш ли малко чай? - предложи Елена, без да знае как иначе да разсее напрежението.

  - Би било супер. - отговори Иво с лека усмивка, която върна поток от спомени. Тази усмивка някога бе означавала всичко за нея.

Тя се занимаваше в кухнята, звукът на чайника изпълваше тихата къща. Сега дъждът удряше упорито по прозорците, бурята навън ставаше все по-жестока с всяка минута. Докато наливаше чая, Елена усети странно придърпване в гърдите си, нещо, което не беше усещала от години — проблясък от миналото, напомняне за това коя е била някога.

Когато се върна в хола, Иво стоеше до прозореца и се взираше в бурята. Той се обърна, когато тя влезе, и взе чашата от нея с благодарно кимване. Те седяха в мълчание няколко мига, като единственият звук беше от време на време тътенът на гръмотевиците в далечината.

  - Какво правиш тук? - попита той накрая, нарушавайки мълчанието. Гласът му беше нежен, не обвинителен, а любопитен, сякаш се опитваше да сглоби историята на живота й през времето, когато не се бяха виждали.

Елена пое дълбоко дъх, несигурна как да отговори. Беше си задавала същия въпрос много пъти, откакто се беше върнала, но все още нямаше ясен отговор.

  - Трябваше да се махна. - каза простичко тя. - Лондон беше твърде много. Не можех да дишам повече там. Това място… Чувствах, че Лещовица е единственото място, където можех да дойда.

Иво кимна с разбиране в очите.

  - Разбирам. - каза той меко. - Това селце има способността да те връща обратно, нали?

Поседяха още известно време, отпивайки от чая си, разговорът помежду им беше леко напрегнат, но не и неприятен. Сякаш се учеха отново как да бъдат един до друг след толкова години на отсъствие.

  - Никога не съм мислил, че ще те видя отново. - призна Иво след дълга пауза. Очите му срещнаха нейните и за първи път, откакто беше пристигнал, разстоянието между тях сякаш се стопи.

  - И аз не мислех, че ще те видя. - каза Елена. - Не знаех, че още си тук.

  - Останах. - каза той просто. - Винарната… не е много, но е дом. И има нещо в това място, знаеш ли? Не можех да си тръгна.

Елена кимна, разбирайки повече, отколкото можеше да обясни. Дори след всички тези години, това беше единственото място, което чувстваше като дом.

  - Иво, аз... - започна Елена, несигурна какво иска да каже. Но преди да успее да завърши, остър гръм разтърси къщата и токът изгасна, потапяйки стаята в мрак.

За момент нито един от двамата не помръдна, внезапната тъмнина ги дезориентира. Но тогава Елена усети ръката на Иво върху своята, топла и стабилна.

  - Предполагам, че бурята има планове за нас. - каза той тихо, гласът му сега беше по-близък, по-интимен.

Дъхът на Елена спря в гърлото. Докосването на ръката му, близостта му предизвикаха прилив от спомени. Всичките лета, които бяха прекарали заедно, нощните разходки край реката, откраднатите целувки под лунната светлина — всичко се върна в шеметна мъгла.

  - Иво. - прошепна тя, несигурна какво пита, несигурна какво иска. Той я придърпа по-близо, ръцете му я обгърнаха, сякаш не беше минало никакво време.

И тогава те се целунаха.

Беше целувка, която беше като разразяваща се буря — дива, яростна и изпълнена с тежестта на всички години, които бяха прекарали разделени. Дъждът отвън удряше в прозорците, вятърът виеше, сякаш се опитваше да разкъса града, но вътре всичко беше неподвижно. Бяха само те, обгърнати от горещината на момента, бурята беше фон на огъня, който отново се бе разпалил между тях.

Когато най-накрая се разделиха, и двамата задъхани, Елена опря чело в неговото, сърцето й биеше в гърдите.

  - Мислех, че съм забравила — прошепна тя. - Мислех, че е приключило.

  - Никога не е приключвало. - тихо каза Иво, отмествайки кичур коса от лицето й. - Не и за мен.

Останаха така известно време, прегърнати, слушайки бушуващата буря навън. В тъмното, докато навън валеше дъжд, усещането беше сякаш светът е изчезнал, оставяйки само тях двамата на мястото си.

Най-накрая токът дойде отново, хвърляйки мека светлина върху стаята. Но нито един от тях не помръдна. Нямаха нужда от светлина, за да видят какво има между тях, нещо, което е било погребано години наред, но никога не е изчезвало истински.

Елена отпусна глава на гърдите на Иво, заслушана в равномерния ритъм на сърцето му. Тя не знаеше какво ще се случи след това, не знаеше дали това е просто момент, заимстван от миналото, или началото на нещо ново. Но засега това нямаше значение.

Засега значение имаха само бурята, нощта и момчето, което някога бе обичала, мъжът, когото бе намерила отново.

И в затихващите пориви на дъжда, когато небето бавно се проясняваше над тях, Елена почувства как нещо в нея се раздвижва, нещо, което бе смятала за изгубено.

Може би все пак се беше върнала с причина.