Вятърът виеше из тесните калдъръмени улички на село Лещовица. Небето беше потъмняло зловещо, натежало от обещанието за дъжд, а въздухът беше гъст от аромата на влажна пръст и лавандула. Внезапната промяна на времето не беше необичайна през лятото, но тази вечер във въздуха се усещаше нещо различно. Бурята, която заплашваше да се разрази, беше като жива, сякаш чакаше нещо да се пречупи.
Под надвисналите облаци Елена стоеше на терасата на къщата на баба си и гледаше към хълмовете, които се простираха отвъд селото. Беше се завърнала в България след години в чужбина, а животът й в Лондон беше спомен, обагрен с изтощение и разочарование. Беше изоставила всичко — работата си, апартамента си, безкрайния шум на един град, който някога бе обещавал толкова много, но даде толкова малко.
Лещовица винаги е било нейното бягство, единственото място, което пази частици от детството й, които тя отдавна е забравила. Къщата на баба й, кацнала на ръба на стръмен хълм, гледаше към реката, която се виеше пр ...