Буря в корона – Глава 13: Млада като преди

Гледката я върна три години назад, но се чувстваше по-млада с поне десет. Малко момче играе невинно по килима, разхожда дървения рицар из поля от кадифена трева, готов да извърши поредния подвиг днес. Дали щеше да спаси девойка в беда или да срази свиреп дракон, зависеше само от въображението. Плесентия можеше да го гледа цял ден, но нямаше нужда да си представя нищо. Всичко, от което имаше нужда, стоеше в плът и кръв пред нея. И до нея. Облегна се на рамото на Каспиан и усети топлината, която тъгата потискаше толкова време. Не каза нищо, но тя усети спокойствието от начина, по който дишаше.
– Изглежда напълно здрав – прокашля се доктор Кателан – Удивително бързо възстановяване… точно както ви обещах. Лечението даде резултат.
„Пастирът го изцери“, помисли Плесентия с усмивка. Но не виждаше смисъл да го казва на Кателан. Нямаше да разбере. Той бе човек на науката, а науката не различаваше пророк от просяк, както не различава майчина тъга от лудост.
– Той не говори – каза съпругът й. Едрин го чу и избяга да се скрие под масата. „Уплаши го“ Доктор Кателан закърши нервно ръце.
– Бързо възстановяване, да – заговори той – но не и цялостно. Бих казал, че това е в следствие на болестта.
Плесентия потръпна при звука на думата. Още помнеше думите на Герпера за морсинската болест. И още помнеше колко верни й се сториха тогава. От това Каспиан се намръщи.
– …състоянието – побърза да се поправи лекарят – Вярвам, че и говорът ще се върне с времето, както всичко останало. Дотогава ще мажа гърлото на принца с билков мехлем, за да ускоря възстановяването.
Незнайно защо, Плесентия знаеше какво ще каже, още преди да е отворил уста. „Ще му дам отвара, ще намажа с мехлем, сега не става, но след време…“ Беше готова да чака и за това. Надяваше се, че няма да е твърде дълго, все пак знаеше кой я закриля от вълците. Каспиан даде знак на доктора да излезе и вратата тихо се хлопна зад него. Едрин подаде главицата си изпод масата, погледа ги ококорено за миг и отново хукна да играе. Каспиан издиша тежко.
– Съжалявам – отрони след кратък размисъл. Плахо хвана ръката й и я притисна към гърдите си – Няма да те отпратя никога повече – зашепна в ухото й – Никога.
„За мое добро го направи“, помисли си тя. „Поне в това бе убеден.“ Погледна го така, че да разбере, че не го обвинява за нищо. Трябваше да го освободи от вината. Един император не можеше да си позволи да носи такова бреме. Скоро след това се почука на вратата.
– Ваше Величество – поздрави пратеникът – Молят ви да дойдете в покоите на канцлера. Спешно е.
Каспиан стана тежко и изправи гръб. Плесентия знаеше, че не иска да тръгва.
– Ще се върна скоро – каза й и я целуна по бузата. Но няколко часа по-късно дойдоха да й се извинят, че императорът ще е зает до вечерта. Тогава Тиана дойде да й прави компания. Джиана също. Плесентия им се зарадва, но бе благодарна най-вече, че сестрата на императора не реши да й окаже същата чест. За да развесели принца Джиана запя песента за скачащия щурец, която й била любима още от малка. Плесентия и Тиана пляскаха в ритъм, както и Едрин. Толкова му хареса, че почна да подскача енергично наоколо подобно текста на песента. Плесентия не можа да се сдържи и се разкикоти на смешните му движения.
– Има си и стъпки за песента, знаеш ли? – каза му Джиана – Но се танцува по двойки.
– Покажи ни, тогава – Плесентия стана и я подкани да затанцува с нея. Стъпките бяха лесни, точно като за тази детска песничка. Крачка напред, после назад, плесни с ръце, лявата, после дясната, скочи и после пак още веднъж. Бързо научи стъпките и с Джиана зададоха темпото. Едрин танцуваше със сестра си, започна неловко, но бързо похвана ритъма и се движеше като истински джентълмен. Като на малък бал, дойде време за размяна на двойките. Плесентия трябваше да се наведе, за да танцува с Едрин. Въпреки заболяването, сега бе по-висок отколкото преди, но си оставаше по-нисък от нея. Това обаче я затрудни да пази баланс и при последното завъртане залитна и падна на килима. Джиана притича до нея да й помогне, но Плесентия просто почна да се смее и смее. Чувстваше се млада и щастлива отново и едно падане не можеше да й отнеме това. Когато залезе слънцето всички отново вечеряха заедно от… от достатъчно много време. Каспиан вече се бе освободил и зае мястото си на челото на масата. Плесентия и Тиана бяха от едната му страна, Едрин и принц Ларсен, брата на императора, от другата. Герпера, разбира се също бе дошла. Бе заела челната позиция в другия край на масата, по-далеч от другите, но точно срещу императора. Съпругът й, херцог Берисмер, я подкрепяше от дясната й страна.
– Благодаря за щедрото предложение да стана крал на Лангустия вместо теб – обърна се принц Ларсен с насмешка към брат си – Но изглежда не са го приели толкова добре, колкото очакваше. Някой е заплашил да ми изтръгне гръкляна – каза спокойно докато отчупваше парче месо от свински бут – Трябва ли да се тревожа?
– Арен Сот е изрекъл тези думи – обади се херцог Берисмер – Тези… тези мръсни закани. От устата на чичото на самата канисийска кралица. Позор! Това е обида не само към принца, а към цялото семейство на Ваше Величество. Трябва незабавно да се изиска извинение за това оскърбление.
– Страхува се от нас – каза Герпера и отпи бавно от виното си – Всички се страхуват. И има защо. Нека заплашват. Арен Сот знае, че е прекалено стар да си изпълни заканата.
– И без това няма да разберем дали е така – каза лениво принц Ларсен – Благородниците на Лангустия се събраха и решиха. И избраха да не ме изберат. Аз бях на… второ място? Трето? Не е зле като за първи опит, нали?
– Нищо не е свършило още – поправи го херцог Берисмер толкова бързо, че за малко да си изплюе хляба на покривката – Избраха само регент, а короната още чака да се вземе. Ако Ваше Величество позволи да проведа преговори…
– Благодаря за готовността ви – прекъсна го Каспиан – Следва да обсъдим всичко… утре. Тази вечер сме седнали, за да празнуваме.
– Разбира се – каза принц Ларсен – Племенникът ми най-сетне си стъпи на краката – обърна се игриво към Плесентия със вдигната чаша – Толкова ме радва да видя отново хубавата ти усмивка, сестро. Вдигам тост за теб и Едрин!
Герпера го изгледа намръщено. „Не смей да я наричаш така“, казваше без думи. Херцог Берисмер се прокашля неловко и надигна чаша с неохота, Герпера го последва, но нарочно не отпи после. Това не убягна на Каспиан, но императорът избра да се престори, че е. През остатъка от вечерята Тиана разказваше за танците днес, а баща й и чичо й слушаха развеселено. Герпера и съпругът й предпочетоха да ядат в мълчание през това време, но Плесентия очакваше подобно отношение. Едрин, който бе разговорлив като по-малък, не можеше още да каже и дума. Оглеждаше се любопитно из трапезарията сякаш я виждаше за пръв път. Търкаше с ръка позлатената покривка, после вдигаше поглед нагоре към бляскавия полилей сякаш в опит да преброи всичките свещи. Преди това яде печена шунка на корем, но раците дори не пипна, а преди му бяха любими. „Променил се е.“ Децата растяха, да, но можеше ли на една майка да й убягнат такива неща? И косата му изглеждаше по-тъмна от преди. Дори в раменете сякаш беше по-широк, макар и с малко. Беше го споделила на Джиана преди танците, но придворната дама я увери, че няма за какво да се тревожи. „Понякога растат по-бързо, отколкото може да си представи човек“, бе й казала. „Дори само за един ден.“ Навярно беше права. Мъката така се бе загнездила в Плесентия, че явно отказваше да я пусне толкова лесно. Търсеше отчаяно за нещо да се хване, но императрицата нямаше да й позволи да остане и миг повече.

На път за спалнята си засече Джиана и някакъв мъж в коридора.
– Императрице – поклони се той – Позволете да ви се представя. Аз съм Арбот Тонра, брат на Джиана.
Плесентия си спомни. И преди го бе виждала в палата, макар и да не бе разговаряла с него.
– Желая искрено да ви поздравя за възстановяването на принц Едрин – каза той – Баща ми също щеше да се радва да ви го каже, ако можеше. Той бе лоялен канцлер дълги години на императора и на баща му преди това. Беше пръв застъпник за сватбата ви с Негово Величество, когато повечето хора го оспорваха. Той прозря ползата от закрепването на съюза с крайморските господари… и голямата ви любов, разбира се. Но за съжаление си спечели немалко врагове заради това – добави и сведе жално очи надолу.
– Баща ни дълго боледува – обясни Джиана.
– Четири месеца – добави брат й. Плесентия бе чула за влошеното здраве на стария канцлер, но дори не предполагаше, че е толкова лошо. Прекарваше времето си най-вече с Едрин, далеч от хорските клюки.
– Може би Ваше Величество е чула – каза Арбот Тонра – Всевишните го прибраха днес.
– Съболезнования – побърза да каже Плесентия. Разбираше болката. За малко и тя да загуби близък човек.
– Може би трябваше да го предвидим – въздъхна той – Но има още нещо, което трябва да ви кажа. Само че думите може да не са… достатъчно описателни в случая. Ще благоволи ли Ваше Величество да дойде с нас? Има нещо, което желаем да ви покажем.
След кратко колебание Плесентия позволи да я поведат към някакво мазе, студено и потискащо място, но не по-малко от това горе до вчера. Арбот Тонра се спря пред стара дървена врата, почука три пъти, после кратка пауза, после още веднъж. Чу се щракване на ключ и скърцане. Отвори им мъж на около четирийсет години със захабена сива престилка. Повечето помещение бе обвито в мрак, но по това, което видя, й приличаше на лечителска стая. Наоколо бяха пръснати празни стъкленици, бурканчета с мехлеми и дървени съдове за стриване на билки. Мъжът в престилката й се поклони почтително без да казва нищо.
– Може да й покажеш – подкани го Арбот Тонра.
Мъжът насочи свещта, която държеше, към дъното на стаичката. Плесентия видя глинено гърне и старо сковано легло, но с нови чисти чаршафи. Изпод тях се подаваше малко бледо лице. Слабо осветено, но го позна веднага. Нейното агне.