„Щях да се приближа до човека, когото обичам. Обещах си да го направя скоро. Страхувах се много, но обещах на себе си... и на нея.”

 Вътре в мен бушува дълбоко море. Море от ванилови дни и боровинкови нощи. Красиво бе, само по себе си. Но това е едно море, което никога не намери собствен бряг. Бушуваше се. Бушуваше като разгневени богове, воюващи за надмощие. Дните и нощите се биеха. А после всичко утихна. Морето застина, примирено, че никога няма да усети ласките на нечий бряг, а денят се предаде в обятията на една ароматна боровинкова вечер.

Пеперуда.

 И в една такава боровинкова вечер, когато аз просто седях и усещах вятъра с косите си, чух един меден глас. Напяваше нещо за пеперуди.

„Само ако не бях пеперуда,

А ти не бе като гореща светлина...”

Пеперуда? Светлина?

Аз ли бях светлината? Аз, който съм по-скоро нощ с отлитащ дъх на ванилови спомени...

 Заслушах се отново:

„За мене ти си страст... За мене ти си чудо...

Но докосна ли те за миг,  аз ще се изпепеля...”

Повторих наум всичко това, което чух и което още се носеше плахо около мен като клетва.

 Реших, че е по добре да отида и да легна.

Всяка вечер водех битка със съня. Опитвах се да го превърна в реалност, но безуспешно като всичко, което сърцето ми желаеше.

 Думите все още прелитаха една подир друга около ушите ми. Пеперуди и светлини...

-         Пеперудата е най-крехкото насекомо, което човек може да докосне. Най-вълшебното – казах си аз, – защото е сляла три живота в един и се крепи на прашец, полепнал по крилата ù, който ù позволява да лети.

„-    Мамо, мамо – извика едно малко момче, – какво е това по пръстите ми? Нали не я убих?

-         Това е прашеца по крилата на пеперудата, който ù помага да лети. Сега тя никога няма да може да полети отново, защото е избрала да ти го подари.

-         А сега аз ще мога ли да летя?”

Отново имаше пеперуда в живота ми. Красива, пееща пеперуда. Но сега тя се боеше да ми даде прашеца си, защото ще умре, защото ще изгори... Нали? Нали?

„ – Мамо, защо около лампата има толкова много пеперуди? – попита малкото момче, гушнато в ръцете на майка си.

-         Защото те са привлечени от светлината. Влюбени са в нея. Не виждат нищо друго освен лампата, но знаят, че ако се приближат до нея, ако само я докоснат, ще се изпепелят. Малко са пеперудите, Бил, които се жертват в името на любовта си към светлината. И това са истинските пеперуди.

-         Когато порасна, искам да съм като тази светлина и една пеперуда да падне мъртва. Тогава ще знам, че съм бил истински обичан, нали? Нали?”

  Вълната.

Събудих се от лъчите на слънцето, които медено галеха страните ми и ме подканваха да се усмихна. Те знаеха, че никога няма да успеят да повикат усмивка, но продължаваха досущ като едни обезумели щурци.

 Навън чувах океана. Можех да го подуша около мен. Този солен аромат, който те кара да потръпнеш, незнаещ дали е от удоволствие или не.

 Излязох на верандата, а после слязох по стълбите до пясъка, защото обожавах още сънените студени песъчинки да обгръщат краката ми, масажирайки ги.

 Лек бриз раздвижи катранените ми коси и до ушите ми достигна шепот:

„Само ако аз не бях една вълна,

Влюбена във черна, хлъзгава скала...”

Затворих очи и почти можех да усетя как миглите докосват страните ми. Нямаше следа от бялата ванилия на деня ми. Имаше само ароматен тъмен шоколад с канела. Тъмнина...

 Вълна... Скала... дори любов се спомена...

Устните ми трепнаха за миг в усмивка. Някой беше влюбен. Надеждата я имаше, щом някъде по света още имаше любов. Но какво чувах аз? От кого? И къде е този някой?

 Тогава дочух още думи, насечени малко, сякаш от вълните тласкани:

„Уверена към тебе да се плъзгам

И преди да те достигна – да се връщам”

Сега разбрах онази история, която старият моряк на кея ми разказа, когато го попитах защо така обича приливите.

„Имало едно време една девойка, която подарила сърцето си на неземно красив момък. Обичали се толкова много и ден и нощ били неразделни, но момъкът криел тайна. Една тайна, която никой не трябвало да научава, защото щял да развали всичко.

 Преди време, когато момчето за първи път видяло момичето и се влюбило в нея, той съжалил, че се е родил с недъзи. Криел гърбицата си под наметало, но с него повече приличал на животно, защото накуцвал. Селото го изгонило в гората. Там той живял сам с мисълта за девойката.

 Решил да отиде и да помоли богинята на любовта да му помогне.

-         Моля те – казал той с грозен глас, – почувствай любовта в сърцето ми и виж, че е истинска. Нека стане така, че и тя да види нещо красиво в мен и да се влюби.

-         Аз знам, че сърцето ти е чисто като кристал. Ще ти подаря една стъкленица. Изпий я, когато си готов да подариш сърцето си, но знай, че ако разкриеш тази тайна за помощта ми, ти обричаш и двама ви.

Момчето взело стъкленицата и се върнало в къщата на майка си в селото. Решил и изпил до дъно течността.

На другата сутрин се събудил момъкът и бил красив като бог от митовете, че даже и повече.

 Отишъл на кладенеца, на който се събирали младежите от селото, и подарил цвете на любимата си. И така цяла година били неразделни.

-         Но какво общо има това с прилива? – попита нетърпеливо момчето, загасяйки поредната цигара в пясъка.

-         Изчакай, изчакай, младежо. – каза старият моряк и продължи историята си. – Дошло време да се оженят както си му е реда. Момчето живеело с тази лъжа, но толкова обичал жена си, че искал да ù каже всичко, за да няма тайни между тях. 

    Една вечер те седели на плажа и гледали към необятния хоризонт.

      – Знаеш ли? Аз нямам тайни от теб? От тук до края на света... – казала девойката с медения си гласец.

 Това подтикнало момчето да бъде откровен.

-         Аз имам една – казал той, – преди бях грозен. Много грозен и помолих богинята на любовта да ме направи красив, за да може да се влюбиш в мен...

-         Но  защо си мислиш, че аз съм ....”

И тогава хоризонта започнал да се приближава към тях. Те се изплашили и се прегърнали, но бурята от водни пръски ги разделила.  Завинаги.

И до днес момчето е една самотна скала там на острова, толкова далече, а девойката е третата вълна. А ти знаеш, че третата вълна никога не достига до брега.

 - И какво за прилива? – попита пак раздразнено момчето, ядосано защо изобщо се е спряло, за да слуша този изкуфял глупак.

 - Приливът, момче, е онази част от деня, в която третата вълна е най-близо до скалата. Но никога достатъчно, за да я докосне. Никога достатъчно, за да доизкаже последните си думи -  че се е влюбила в сърцето му, а не в лицето му”

Клоун.

Толкова тъжен да бях от тази легенда, която чак сега разбрах, че реших да се прибера и да се скрия от глупавите весели слънчеви лъчи. Само отворих прозореца, за да влиза соленият въздух през него.

 Но заедно с него долетя и поредният куплет на стихотворението, което изглежда слушах. Малко се разстроих, защото то бе за някой друг, но достигаше до мен – грешния получател.

„Само ако ти не бе дъга,

А аз – клоун от черно бяла снимка...”

-         Клоун от черно бяла снимка... – казах замислено аз. Що за стихотворение беше това?

  Поех си дълбоко въздух, усещайки канелата, с която бе наситена душата ми. Тази тъмна, тъмна канела... долетяха още думи, които този път очаквах:

„Една усмивка, показваща тъга...

Една тъга, повикваща усмивка.”

 Неволно си спомних една случка с клоуни, която окончателно ме накара да ги мразя!

„ – И за рождения си ден Бил получава... нов фотоапарат! – извика майка му и подари големия подарък на сина си.

-         О, благодаря ти, мамо! Толкова много исках този палароиден фотоапарат! Обичам те! – каза  момчето и се хвърли пламенно да я прегърне. После се обърна към другите, които искаха да му подарят подаръци.

-          От мен получаваш четири билета за цирк. – каза вторият му баща. – Решавай кого ще вземеш със себе си. Твои са си.

Бил ги взе и прехапа устни за миг. После погледна майка си, баща си и брат си и скочи.

-         Хайде, семейство, отиваме на цирк!

Всички заедно отидоха на цирк. Бил естествено бе взел новия си апарат и очакваше да заснеме всичко.

 Той снимаше животните и жонгльорите, а майка му издърпваше и прибираше снимките, за да не падат по земята, заради бързината, с която снимаше Бил.

-         О, клоуните са страхотни – каза той и се изправи, за да ги снима по-добре.

Знаеше, че е уловил страхотни мигове, затова издърпа сам последната снимка.

 Сърцето му се вледени. На черно-бялата снимка не се виждаха очертанията на усмивката на клоуна, а само едва забележими сиви линии. Клоунът беше тъжен. Свиреп клоун. Сякаш мразеше всички, които го зяпаха. Четеше се ярост в извитите му вежди и бледо лице.

 Бил хвърли снимката ужасен от това, което видя.

Клоуните никога не са това, което са. Никога не са били. Но само черно-бяла снимка можеше да покаже това.”

-         Усмивката на клоуна пада на черно-бялата снимка. Както и дъгата... – прошепнах си аз, а горещият тъмен шоколад вътре в мен се беше вледенил за миг.  – „Една усмивка, показваща тъга и една тъга, повикваща усмивка” 

Запитах се колко ли тъжен трябва да си, за да не можеш да се усмихнеш истински... а всъщност аз знаех...

 Мълчание.

„Но изглежда аз ще остана това, което съм.

 Жалко само, че ти си това , което искам аз.

Ти ловко се научи да крещиш наум,

А аз се научих да мълча на глас.”

Колко красиво... Ах, колко красиво е само това последно куплетче от стихотворението, което погрешно попадна у мен.

 Всъщност, замисляйки се, аз се вписвах идеално в образа на момчето, но с единствената разлика, че нямаше кой да напише такова нещо за мен.

Завинаги аз оставам една светлина, около която кръжат безброй страхливи пеперуди, завинаги една скала, вдадена в морето... завинаги една черно-бяла снимка.

 И като една венецианска сладкарница, в която се преплитат неустоими аромати, оставам скрит в малка тъмна улица, защото никой не се е сетил да сложи звънче, оповестяващо, че аз съм там.

  Цял живот аз се страхувам да убия тази пеперуда. Страхувам се да бъда разбит от вълна... страхувам се, че някой ден някой ще ме снима и ще види колко тъжен съм наистина.  Научих се да бягам от всичко това за сметка на една любов, за която пиша в текстовете си.

 Нужен ми е само един бял лист, за да започна да чувствам. За да започна да редя думи, които искам да кажа на някого, но съм изгубил куража да го направя.

 Нужна ми е само една усмивка, за да знам, че не всичко е напразно, че не всичко е загубено, че някъде там има някой, който ще ми позволи да се разбия в него. И точно тогава, когато съм разбит и безсилен да се изправя, ще се почувствам най-щастлив от всякога, защото някоя истинска пеперуда е запълнила празнотата в мен, която аз толкова старателно се опитвах да оприличавам на любимите ми аромати.

 Но знам, че някой трябва да падне в краката ми мъртъв, за да мога аз да се изправя. Никой няма да се довери на човек, криещ се от всичко и всички и аз никога няма да се доверя на човек, който се опитва да навлезе отвъд прикритието ми. Толкова странно, че в пламъка на желанието си да достигна за миг до любовта, за която всички говорят, аз също толкова пламенно бягам от нея. Но един ден ще бъда готов...

Послание.

„Ти никога не видя, заслепен от собствената си тъмнина, че една пеперуда е смъртно ранена и пърха в последните стонове на сърцето си. Там някъде долу в краката ти. Но ти никога не сведе поглед.

 Никога не можа да разбереш, че аз се разбивах всеки ден във теб и с търпението на морска вълна чаках да те разруша, за да се сгромолясаш в прегръдките ми. Но никога третата вълна не е достатъчно силна, за да разбие една гранитна, черна скала.

  Само да не гледахме аз на север, ти на юг. Само да не бяхме толкова далеч един от друг. Да бях аз само малко по-друга. И ти да беше някак... друг.

 Виждаш ли как се плъзгаме по времето? Научихме се да бягаме. Аз тръгнах по пътя, който сметнах, че е добър за мен, но този път не бе за теб.

 Мечтаех си ти да ми подариш вечността, а аз да ти подаря това след нея. Но уви – убихме тази мечта...

 Само едно нещо ни свърза  - и двамата така сляпо се страхуваме и бягаме от любовта.”