27 окт. 2010 г., 20:29
15 мин за четене
„Щях да се приближа до човека, когото обичам. Обещах си да го направя скоро. Страхувах се много, но обещах на себе си... и на нея.”
Вътре в мен бушува дълбоко море. Море от ванилови дни и боровинкови нощи. Красиво бе, само по себе си. Но това е едно море, което никога не намери собствен бряг. Бушуваше се. Бушуваше като разгневени богове, воюващи за надмощие. Дните и нощите се биеха. А после всичко утихна. Морето застина, примирено, че никога няма да усети ласките на нечий бряг, а денят се предаде в обятията на една ароматна боровинкова вечер.
Пеперуда.
И в една такава боровинкова вечер, когато аз просто седях и усещах вятъра с косите си, чух един меден глас. Напяваше нещо за пеперуди.
„Само ако не бях пеперуда,
А ти не бе като гореща светлина...”
Пеперуда? Светлина?
Аз ли бях светлината? Аз, който съм по-скоро нощ с отлитащ дъх на ванилови спомени...
Заслушах се отново:
„За мене ти си страст... За мене ти си чудо...
Но докосна ли те за миг, аз ще се изпепеля...”
Повторих наум всичко то ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация