Бягството

   Мислите препускаха в умореното съзнание. Вече втори ден, откакто Елена беше избягала от къщи. Беше решила, че повече не може да бъде с тези хора, които всеки ден й демонстрираха своето безразличие и я даряваха само със студено присъствие. Единственото внимание, което й отделяха, беше да я попитат дали е яла. И толкова. Не се интересуваха какво се случва с нея, дали има трудности в училище, дали се разбира с приятелите си. Родителите й бяха много заможни и живееха нашироко. И майка й, и баща й си имаха собствени фирми, и всеки от тях беше зает единствено и само със себе си, с успеха на фирмата си, и с общественото одобрение на персоната си. И нито капка нежност за Елена. Просто беше нещо като допълнителен придатък за родителите си. А тя изпитваше невероятна нужда от топлина и разбиране. Нужда да сподели с някого вълненията и емоциите си. Вярно, че беше в такава възраст, когато чувствителността вземаше връх и всичко се изостряше с невероятна сила. Както и това, че тя реагираше болезнено на всяка дума, казана накриво, на всеки укоряващ поглед. А такива изобщо не й бяха спестявани.  Накрая се почувства точно като един необитаем остров, покрай който в далечината минаваха кораби, но никой не спираше за нея.  И тогава срещна Николай.

    От шест месеца той владееше сърцето й и го превръщаше в експлозива смес. Той просто бе това, което Елена чакаше. Някой, за когото тя да е на първо място, за когото да значи нещо и да получи това, което толкова много й бе липсвало – близост и обич. И тогава се реши да избяга от къщи. Реши се на тази стъпка, която знаеше, че ще й донесе неприятности в някои отношения, но поне щеше да се почувства щастлива и обичана. И друго много важно нещо - да покаже на тези, така наречени, родители, че тя съществува.

  В момента, в който си го помисли, усети топлината на Николай, който стискаше ръката й толкова силно, че щеше да я счупи. Той беше двадесетгодишен студент, висок, рус с изсечени черти на лицето. Цялото му излъчване беше на човек, който взима самостоятелни решения. Беше се отделил от своите родители преди няколко месеца и беше почнал работа в едно заведение. Поддържаше връзка главно по телефона и то с майка си. Обаждаше й се не особено често. Тя беше свикнала с това. Знаеше, че е някъде при приятели. Все пак той беше вече достатъчно голям, а тя имаше твърде много грижи около малкия Краси. Беше сключила повторен брак и мъжът й много не се спогаждаше с Николай. И затова тя не настояваше много синът й да ги посещава. Излишни скандали и разправии просто й бяха в повече. За нея беше важно, че от време на време й се обаждаше.

   - Хайде, Елена. Трябва да тръгваме.

  Николай спеше при един приятел, Ясен. С него се познаваха от доста време и имаха някои общи неща. Не беше лош човек, но около него се въртяха разни типове, които Николай изобщо не харесваше. Един път, когато четеше за сесия, бяха дошли двама, които бяха яко дрогирани. Направиха стаята му на нищо.  Беше му ужасно неприятно. Два дена след това, той изхвърляше остатъци от счупени бутилки и поправяше издънената врата на гардероба. Затова с Ясен се разбраха друг път, като дойдат тези типове, просто да го предупреждава. Тогава младежът се прибираше за известно време вкъщи, при майка си.

   Елена и Николай се качиха на етажа. Вратата на апартамента не беше заключена. Младежът си помисли, че Ясен просто е забравил да заключи. Като влязоха вътре, видяха, че в къщата цари пълен хаос. Всичко беше разбъркано. По земята се търкаляха бутилки. Въздухът беше спарен от алкохолни изпарения. На малката масичка имаше угарки от цигари и разпръснати дискове. "Явно пак някой от ония беше  идвал." - помисли си  Николай.

   Започна да разчиства. Елена му помогна и успяха бързо да оправят всичко.

Тя беше идвала тук и преди, но за много кратко време. Сега обаче нещата бяха различни. Щеше да живее с този човек, да разчита за всичко на него. Никога досега не й се беше случвало. Луксът, на който беше свикнала, тук го нямаше. Щеше да й е трудно, но за какво й беше предишният живот в една студена клетка. Предпочиташе  този начин на съществуване, без претенции, без всякакви удобства, но изпълнен с нещо различно, изпълнен с чувства.

    Сгуши се на дивана до Николай. Усети как я залива топлина. Вдигна очите си и видя един поглед, изпълнен с нежност. Почувства се точно като едно малко момиченце, намерило дълго търсената си любима играчка, която никой не може повече да й отнеме. Час по-късно заспа в прегръдките на Николай.

   Събуди ги шум от затръшната врата и пияни гласове. Двамата се размърдаха неспокойно. Николай стана и се облече. Някой включи силно музиката. Изведнъж вратата на стаята им се разтвори и на прага се ококори рошава мутра.

     -     Я, кой бил тука? – изгъгна пиян глас. - А, и пиленце! Охо!

Николай се ядоса.

     -    Какво искаш? Изчезвай!

     -    А, не! Аз съм поканен. Ти се махай! – изфъфли пияният.

Николай избута натрапника навън и се засуети из стаята.

     - Изплаши ли се? – нежно се обърна той към момичето. - Не знаех, че ще бъдат тук. Мислех, че вече са си отишли, но явно не им е стигнало.

   Той седна на леглото и погали Елена, която неспокойно впери очи в него.

Музиката   дънеше до краен предел. Младежът излезе извън стаята и видя Ясен и още трима души  със замъглени погледи, седнали да дивана. Единият го погледна с презрение.

     -    К'во искаш бе, тъпанар? Ходи си при мацката. К'во зяпаш?

Ясен стана и придърпа Николай към себе си.

     -   Нямаше къде да отидат и затова ги доведох тук. А ти защо не ми каза, че ще си с нея? Нали го знаеш Пешо какъв е?

  Николай сухо преглътна. Наистина познаваше сприхавия и гаден характер на Петър. В отношенията си с жените също не си падаше по-долу. Бе се държал отвратително с почти всичките си приятелки.

    -  Хайде, чупка! – отново изръмжа пияната мутра.

Николай затвори вратата и се озова отново при Елена. Тя леко потреперваше. Все пак трябваше да очаква подобно нещо. Знаеше за Ясен и част от приятелите му. Но това беше единственото място, където можеше да бъде с Николай, далеч от къщи.

Тя се притисна до него. В случая нямаше значение какво става отвън. Важното беше, че са заедно.

    Музиката и пиянските гласове звучаха още известно време, след което затихнаха. Момчето и момичето се успокоиха и накрая заспаха прегърнати един до друг.

   Сутринта беше кошмарна. Още като се събудиха, ги лъхна неприятна миризма. В хола на земята сред бутилки се търкаляха три мъжки тела. Ясен уморено се опитваше да събира остатъците от храна, разпилени по масата. Погледът му се впи в Николай, който гледаше жалките дрипи, натъркаляни по пода.

     -   Съжалявам, приятел, но нали знаеш.....

Николай се наведе и взе две празни бутилки. Една от рошавите глави се размърда. Петър се надигна и погледна като през пелена приклекналия младеж. Николай се отдръпна. Изпита погнуса. Малко след това се събудиха и останалите двама.

    - А, тоя бил тук! – избоботи един от тях. -Къде ти е мацето, а? Аз не забравям! – смигна чернокосият тип.

  На Николай му стана неприятно, но нищо не каза. Просто искаше по-бързо тримата да изчезнат от погледа му.

  Типовете се изнесоха от апартамента. Ясен излезе с тях.

Елена се подаде притеснена от стаята. Майка й я беше търсила по телефона. Леденостуденият й глас беше стреснал момичето, но то все пак успя да отвърне, че няма да се прибере. Наистина не беше очаквала друго и все пак се беше надявала на нещо по-различно. Питаше се какво ще се случи, въпреки всичко. Все пак това нейно бягство вече касаеше техния имидж по някакъв начин. Добре, че не знаеха къде да я търсят.

   Следващите два дни бяха спокойни. Ясен се държеше малко странно, но това не пречеше на двамата влюбени. Елена беше изключила и мобилния си телефон, така че никой не ги притесняваше. Двамата с Николай се отдаваха на ласките си и бяха щастливи. Той ходеше на лекции и като се върнеше, тя го чакаше, изпълнена с много нежност.

   Това бяха два от най-прекрасните им дни. Но свършиха.

   Една вечер младежът трябваше да отиде на смяна в заведението. Не беше се появявал там, откакто Елена беше при него, а шефът му го потърси за работа.

Николай излезе и момичето остана само. Ясен го нямаше. И друг път беше оставала сама в този апартамент, но този път в нея звънна нещо тревожно. Беше неспокойна. Винаги беше имала предчувствие за неприятностите. И знаеше, че това предчувствие не я лъже.

  Опита се да чете една книга. Не беше особено интересна. Не я грабваше. Остави я и се зае да подреди малко стаята. Обичаше да й е чисто. И тогава на вратата се позвъни. Тя се ослуша. Не й се беше случвало да отваря на друг освен на Николай, но той се обаждаше предварително, а и сега замина на работа. Може би Ясен пак си беше забравил ключа.

    Звъненето стана продължително. Тя се притесни. Пристъпи до вратата, ослуша се. Вън имаше някой, който беше много нетърпелив.

    -     Кой е? - попита Елена.

Никой не й отговори.

     -    Няма да ви отворя, ако не кажете кой е!

Отговор отново не последва. Тя отстъпи назад. Пред вратата настана тишина.

   Елена бързо се прибра в стаята си. Нямаше идея кой може да е това. Звъненето не се повтори и тя малко се поуспокои.  Отново почна скучноватата книга и не разбра как е заспала.

   Събуди се с чувството, че някой я гледа. И наистина беше така. До нея беше застанал Ясен. Помътнелите му очи бяха вперени в нея. Имаше някакво странно изражение на лицето, което я плашеше. Тя бързо отметна завивката и седна в леглото.

     -    Какво правиш тук? – попита стреснато Елена.

     -    Гледам те.

     -    Но ти си в нашата стая.

     -    Не забравяй, че апартаментът е мой и вие сте само временно пребиваващи и то само по мое желание. – отвърна с насмешка мъжът.

Погледът му почна да шари по нея. Обзе я неприятно усещане, съчетано с още нещо. Какво искаше той от нея? Защо е дошъл?

Прииска й се да не е в тази стая. Не при този човек.

Къде е сега Николай? - трескаво се питаше мозъкът й. Беше й казал, че ще се прибере към дванадесет. А сега бе едва единадесет.

       - Хм, твоят приятел те е оставил сама... - в очите на Ясен присветнаха странни пламъци.

Елена  понечи да се изправи, но мъжът я блъсна отново в леглото. Тя започна отчаяно да го удря през лицето, но беше прекалено слаба да се справи с него.

Той улови ръцете й и я притисна до леглото.

     -   И какво сега? Ще бягаш, а? И къде ще ходиш? При него? При майка си? Къде?

Момичето гледаше с широко отворени от ужас очи. Беше направо безпомощна. Наистина избяга от едно място, за да попадне на друго.

Къде беше сега Николай? Телефонът й беше някъде на бюрото, а тя не можеше да го стигне.

   - Виждаш ли колко си безпомощна!? Само да поискам и си моя!– продължаваха да излъчват странния си пламък очите на Ясен.

Изведнъж хватката на мъжа се охлаби. Ръцете му се отпуснаха. Той се изправи.

Елена беше в шок. Не разбираше какво става.

    -    Благодари се, все пак, че Николай ми е нещо като приятел! – каза мъжът и

излезе от стаята.

Тя не спираше да трепери. Сърцето на момичето биеше прекалено бързо. Втурна се към телефона и набра Николай.

     -     Нико-лай! – гласът й излезе на пресекулки.

     -     Прибирам се вече. Как си? Какво става? Добре ли си?

     -     Чакам те! Не ме питай повече.

Едвам го дочака и като го видя, се втурна към него. От очите й рукнаха сълзи. Не можеше да спре да трепери. Той я целуваше успокояващо и я притискаше до себе си. Не разбираше какво е станало, но явно нещо се беше случило с нея, щом изглеждаше по този начин.

 Беше й трудно да му разкаже за случилото се.

   Николай реши да сложи край на престоя им у Ясен. Той беше престанал да съществува вече за него.

    На другия ден напуснаха апартамента. Първата мисъл на младежа беше за майка му. Набра номера, но оттам го посрещна недружелюбен мъжки глас. Тя беше излязла с малкия. Момчето реши, че е безсмислено да настоява за каквото и да е. Ако беше сам, щеше да бъде по-различно, но Елена трябваше да се чувства добре. Тя беше най-важното.

    Набра два-три  номера на други приятели, но никой не отговаряше. Позвъни и на Мишо, стар негов приятел от детството. Не бяха се виждали отдавна. В първия момент той много се зарадва на обаждането на Николай, но като разбра за какво го търси, почна да говори уклончиво. Явно времето беше сложило някаква бариера между двамата.

   Оставаше вариантът да чакат, докато успеят да се свържат с някой друг.

   Вече стояха доста часове в едно заведение и персоналът започна да ги гледа настойчиво. Бяха си поръчали само кафе и кòла. Навън започна да вали. Сиви облаци навъсено се сгъстяваха. Минувачите разтваряха чадърите си и бързаха да се прибират. Дъждът ставаше все по-силен.

    - Моля, ако ще поръчвате нещо друго, направете го. Имаме клиенти, които чакат, а вие заемате от доста време масата. - изгледа ги нелюбезно един сервитьор.

   Елена и Николай станаха. Навън беше застудяло и беше излязъл силен вятър. Дъждът проникваше през дрехите на младежите. Момичето потрепери. Беше само по една лека блузка и дънки. Момчето загърна приятелката си с якето си и се опита да я стопли.

Вървяха прегърнати през дъжда и светът сякаш им беше затворил вратите си.  Бяха само двамата.

  Късно вечерта Николай успя да се свърже с един приятел на баща си.

    - Чичо Георги, моля те, може ли да дойда при теб за известно време с приятелката си? – с настойчива молба звучеше гласът на момчето.

     -   Ама разбира се, Ники! Знаеш, че винаги си добре дошъл у нас.

   Старият Георги живееше сам. Беше дългогодишен приятел на баща му, но след като бащата почина и майката на Николай се омъжи повторно, престана да се обажда и да ги търси.

   Мъжът ги прие много гостоприемно. Зарадва им се. Щеше да си има компания. Не беше виждал младежа от доста време.

Двамата млади се настаниха в отделената им стая. Късно вечерта обаче Елена не се почувства добре. Започна да й се гади и вдигна температура. Лицето й гореше, бълнуваше.

   Николай се притесни. За първи път му се случваше подобно нещо и то с любимия човек, при това на чуждо място, което едва бяха успели да намерят. Поиска от Георги някакви лекарства за сваляне на температурата. Елена обаче продължаваше да гори. Започна и да повръща. Трябваше да се повика лекар. Обадиха се на спешна помощ.

   - Трябва да постъпи в болница. Ако остане вкъщи, ще бъде по-зле - погледна през очилата си дежурният лекар.

   Елена бе приета по спешност и включена на системи. Николай стоя няколко часа в коридора на болницата, докато се убеди, че тя е по-добре. За тия няколко дни от нейното бягство от къщи бе преживял страшно много. Но тя значеше за него твърде много. Не можеше да я изостави, не можеше дори и да си помисли да бъде другояче.

Прибра се в квартирата и се просна уморено на леглото. Главата му щеше да се пръсне. Въртяха се всякакви мисли.

   Момичето остана десет дена в болницата. Стабилизира се бързо. Все пак беше млада и организмът й успя да се пребори с болестта.  А и друго. Николай всеки ден ходеше при нея. Достатъчно й беше да го види и да се почувства по-добре. Това се отнасяше и за него.

   Изписаха я.

   Два-три дена по-късно двамата с Николай бяха излезли навън. Както се смееха и разговаряха, някой я извика по име. Един глас - твърде познат, но някак станал й вече далечен.

   -  Елена!

   Една жена на средна възраст се затича към тях и я прегърна. Момичето леко отстъпи назад.

   - Липсваше ми! – промълви жената. - Знам защо постъпи така! Виновни сме с баща ти. За много неща... Чак, когато излезе от къщи, разбрах какво сме направили! Върни се! Имаме нужда от теб!

    Майка й я гледаше умолително. Беше се променила от последния път, когато Елена я беше видяла. Някак осанката й беше станала по-различна от преди.

   - Това е Николай. Той беше до мен през цялото време. - обърна се с обич към момчето Елена.

   Майка й погледна човека до дъщеря си, после и щастливия поглед на детето си и я жегна за пореден път една мисъл. От колко много неща беше лишила дъщеря си си заради безсмисленото трупане на пари и слава. Елена сама беше намерила това, което й бе отказвано толкова много години от най-близките - топлина и близост.