Пролетните слънчеви лъчи погалиха още съненото ми лице, а приятната топлина помилва очите. Винаги съм обичала слънчевите лъчи да ме събуждат и да ми дават сили. Днес повече от всякога имах нужда от това.
Знаех, че вече съм сама, но странно, не изпитвах болка. Молех се да е щастлив и дано усети тръпката на любовта. Двамата навярно бяха щастливи. Той пише стихове, а тя му дарява частица любов от сърцето си в картини, нарисувани за него. Красиво е, нали?
Направих си кафе и се опитах да се разсъня, но явно, не съм човек, който умее сам да си пие утринното ободряващо питие. Ароматното кафе в изящната порцеланова чашка остана само на масата и само тънка струя пара се виеше в слънчевата стая.
Реших да изляза навън и де се поразтъпча в ранната утрин. Не си струваше да оставам сама. Аз вече съм свободен човек. Смело тръгнах към нашето кафене, където всяка сутрин заедно започваше денят ни.
Но и това не стана. Сама там?! О, не...
Обърнах посоката към планината, там където съм виждала самотни хора ...