Бъди щастлив
Пролетните слънчеви лъчи погалиха още съненото ми лице, а приятната топлина помилва очите. Винаги съм обичала слънчевите лъчи да ме събуждат и да ми дават сили. Днес повече от всякога имах нужда от това.
Знаех, че вече съм сама, но странно, не изпитвах болка. Молех се да е щастлив и дано усети тръпката на любовта. Двамата навярно бяха щастливи. Той пише стихове, а тя му дарява частица любов от сърцето си в картини, нарисувани за него. Красиво е, нали?
Направих си кафе и се опитах да се разсъня, но явно, не съм човек, който умее сам да си пие утринното ободряващо питие. Ароматното кафе в изящната порцеланова чашка остана само на масата и само тънка струя пара се виеше в слънчевата стая.
Реших да изляза навън и де се поразтъпча в ранната утрин. Не си струваше да оставам сама. Аз вече съм свободен човек. Смело тръгнах към нашето кафене, където всяка сутрин заедно започваше денят ни.
Но и това не стана. Сама там?! О, не...
Обърнах посоката към планината, там където съм виждала самотни хора да се разхождат и убиват времето си. Винаги изпитвах тъга, когато ги виждах да вървят сами по пътечката. Струваше ми се страшно и тъжно.
Трамваят бързо ме закара до последната спирка в полите на Витоша. Там вече имаше много хора, които припряно и с ентусиазъм се готвеха за поход в планината.
Аз, разбира се, едва ли бях готова за подвизи и затова влязох в близката сладкарница да се поокопитя. Купих си кафе и понеже не обичах да го пия в пластмасова чашка, помолих продавачката за порцеланова и седнах на слънчева масичка в ъгъла на салона. Хората около мен се усмихваха, говореха шумно и аз се запитах, защо никога досега не съм ги виждала така доволни и видимо щастливи от съдбата си.
За мен светът беше само ти и твоята усмивка.
Тръгнах бавно по стръмната пътека между високите борове. Около мен кипеше живот. Срещах усмихнати лица, които ме поздравяваха.
Скоро стръмната пътека започна да спира дъха ми в гърлото, краката трудно ме държеха, но нали започвах нов живот, няма да се предавам, я. Усмихнах се на собствените си мисли и поех нагоре. Не след дълго до мен достигна смехът на две момченца. Погледнах към тях се зарадвах на играта, която си бяха измислили.
До мен видях една скована пейка между два бора, която се появи като спасителен пояс. Така и се зарадвах! Строполих на нея с мисълта, че Бог ми я е изпратил в този труден за мен момент.
Децата продължаваха да цопат с пръчки в течащата вода, като се пръскаха помежду си. Нямаше лъжа и болка у тях, а само радост. Радваха се на книжната лодка, която бяха направили и пуснали по течението на поточето.
Не след дълго мислите ми отново ме върнаха при теб. При твоето поредно ново щастие и романтична любов с разменени стихове и картини.
Бъди щастлив! Аз мислено ще се радвам на любовта ви. За мен остава надеждата, че най-накрая ще разбереш колко ми е било хубаво край теб. Когато нямаше лъжа и фалш между нас...
© Елена All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Силен, трогателен, искрен разказ! Поздравления!
-
Така би трябвало да бъде...Хора влизат и излизат от живота ни... Благодариш за времето, което са били до теб, пожелаваш им щастие и продължаваш напред! Лесно ли е ? Не, не е ... Лесно е на думи, лесно е да го разбираш, че така е правилно... Трудно е, когато се чувстваш сам и отхвърлен, неоценен... Но Любовта... тя не може да се обесни кога и защо идва и какво се случва, че изчезва... Няма виновни! Има жертви само и то ако човек си избере тази роля. Поздрав за лирическата героия, че не е избрала ролята на жертвата! Ииии... не няма нужда тепърва да разбира, колко ти е било хубаво. Безсмислено е !
И понеже съм на вълна „Малкият принц”...
„ Какво значи „да опитомиш“?... ... ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света... В живота ми ще грейне слънце, погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата“
Някои от нас позволяваме да бъдем опитомени и се надяваме точно на това -„За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...” Вярваме, че „опитомяването” е отговорност, точно както го пише в „Малкият принц”, но там и нещо друго, което сякаш забравяме, когато позволим да ни „опитомят” , а то е - "Оставиш ли се да те опитомят, има опасност да поплачеш…" -
Аз мога само да кажа и на двете Ви, благодаря, че сте ме прочели и коментирали.Дано никога не сте на место на героината.....
-
... Със свито гърло си казвам "Дано е измислица, дано не е преживяно!"...
Но усещам, че е...
-
Убедена бях, че съм чела тази творба! Дори коментара си намерих.
Поздравления за смелоста Лени! Аз не мога така!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
