Пролет е и някой ме следи. Преследва ме мисълта за убийство. Няма лек. Никакви хапчета не ми дадоха след експеримента. Трябва сам да се справя. С нова самоличност съм, но старата непрекъснато се връща. Разкъсва плътта ми и оцапана в кръв, се въргаля из вътрешностите ми.
Преди малко правих секс. С жена си. Поне в началото приличаше на нея. Сега лежа до непозната. Тя няма вина, че съм духовно невменяем. Обожава ме. На някои мъже това никога не им се случва. Лицето ù е обърнато към мен. Спи. Буден съм. Привеждам се и го целувам. Харесвам я, но се насилвам да го сторя. Искам нещо в мен да се пречупи и да ù се отдам. За мое добро.
Сексът не помогна. След него се чувствам още по-депресиран. Затова, че ми харесва, но искам да го правя с друга. Една, която никога повече няма да имам.
Крилото на прозореца е отворено. Въздухът, който влиза през него в стаята, създава приятно усещане. Поглеждам към тъмнината навън. Намирам се в най-красивото кътче на планетата. За мен. Предпочитам да съм в ада. С другата жена. Да скимтя от болка, но да е до мен. Станал съм елементарен. Като много други. Сливам се с тълпата. Желая онова, което нямам. Не, по-лошо. Искам това, което знам, че е невъзможно да имам.
Миналото ми виси по тялото ми, закачено върху кожата ми с милион и едно кабърчета. Целият ми гръб е посипан с игли. Търкам го в грапавите стени на живота си. Като крастав. За да се почистя. Раните и кървенето не ми пречат, но колкото повече се дръгна, толкова по-дълги стават остриетата, забити в плътта ми. Сякаш металните връхчета са станали органични и са пуснали корени. Като котви.
Аз не съм този, който съм в момента и той не е онзи, който бях. Това противоречие започва да ми се струва прекалено жестоко, за да се понася ежедневно от един и същи човек. Такова нетърпимо изнасилване трябва да се разпредели поне между хиляда души. За да остана след инквизицията що годе нормален труп.
Не съм се поглеждал скоро отстрани. Сигурно приличам на неблагодарник. Имам уютен дом и до себе си страхотна съпруга. Органите в тялото ми са поносимо износени. Обслужвам се сам. Разхождам се сред прекрасен климат. Но целият съм в прободни гнойни дупки. Времето лекувало. Кое? Мен? Това което съм? Абсурдно е да има ваксина за нещото, в което съм се превърнал.
Все по-често се прокрадва в мен мисълта да споделя това кърваво угощение и с други. Например с тези, които ме превърнаха в парцалив ходещ афиш, промотиращ миналото си.
Защо не си живея живота, а така отчаяно искам да се настроя за смърт? Не моята кончина.
Той ми е коварно нужен. Животът. За да убивам, а не за да живея. Искам да изтезавам. Препълнен съм с несподелена агресия.
Историята ми е проста и бих я споделил с всеки простосмъртен. Макар да знам, че с него изобщо няма да сме си равни. Ще ме изслуша. Ще се възхити на таланта ми на разказвач. Ще се усмихне и след час ще ме забрави. След това ще изчука някоя своя посредствена тръпка. Ще ме помисли за луд, който отчаяно мечтае да продаде сценарий за филм на някоя популярна филмова компания. Глупости! Аз съм трилъра. От плът и кръв. Тяло с пробити от кабърчета хрущяли. Аз съм бестселъра. Толкова ме бива, че ако даря на някой жив кръв от моята, и той ще създаде нещо неповторимо и гениално.
Лежа с отворени очи, вперени в една светла точка в тавана на дома си, с който не мога да свикна и мълча. Ако беше филм, нали просто щях да превъртя до началото и да не допусна грешката. Ако беше книга, щях да изям всички страници с мястото на провала.
Мизерник без душа. Аз. Да продължа да живея по този начин е толкова възможно, колкото да науча пингвин да лети. Уж съм жив, а пък той – птица.
Реших да правя само правилни неща. Някога. Тогава. В миналото ми, висящо на стоманен косъм, прикрепено с ръждиви кабърчета, забити по мен. Така поисках. И естествено се провалих. Мат. Шахът е макет на живота. Дори и на децата е ясно, че в него няма как да не загубиш фигура. Ако си го помислиш, значи си невменяем. Замених доброволно царицата си за пешка. Реших да измисля нови правила. Срещу опонент, с огромен талант, стаж и опит. И загубих партията. Играта. Защото съм милосърден. Бях. Не последва реванш. Нито преиграване. Само провал. Съзнанието ми бе татуирано с нажежен жезъл. Дамгосан бях без обезболяващи. Жигосан заради идеализъм. Добротата е курва, облечена в благите одежди на монахиня.
Един дойде при мен за помощ. Като хладен ручей в знойна жега. По-равен от вода и по-бистър от планински поток. Близък човек. Твърде близък. Поне някога си бяхме такива. От години не се бяхме засичали. А и не изпитвахме нужда от подобен допир. Почти го бях изтрил от една закърняла гънка, намираща се дълбоко в темпоралния ми лоб. Някои хора спират да бъдат човеци щом забогатеят. Повечето хора. Всичките сме такива. Сега беше обеднял. Играл на сляпо и нечестно с неправилните хора и загубил. Потърси убежище при мен. Сетил се, че ме има. Много мило. Не трябваше изобщо да го пускам да мине през вратата. В моя храм. Но го обичах, когато бяхме бедни. И в името на онази ни бедняшка любов, му разреших да влезе. Скрих го. Така удължих живота му.
След броени дни нещата се разминаха и той си тръгна. Върна се при същите човеци, които вече му бяха простили за грешката. Тези, от които се криеше. Суетни люде. Болезнено педантични в покварата си. Върнаха му възможността да харчи пари, но поискаха от него нещо в замяна. Да им каже кой го е скрил от очите им, когато те са искали да го убият. И той им казал. Логично. Нали отново бяха един отбор. Кой съм аз?! Просто временно удобство, което в момента се бе превърнало в безсмислен разход. В бизнеса не съществува утре. Утрешният ден е нищо в сравнение с настоящата изгода. Направил бартер. По-дълъг живот срещу робство. За пари човек е готов да се превърне в хемороид. Без значение върху чий задник ще минават газовете през него. Той избра да се рови в тинята за лаченото. Разказал им всичко. Как услужливо съм отворил вратата. Как съм му постлал меко одеяло. Как съм помилвал страховете му. И след това икономически издържано признание, отново станал богат. Сега, понякога, дори го виждам през екрана на лаптопа си. Много лъскав и влиятелен е станал. Как само му отива воалът, ушит от съдраната ми кожа. Но първо я използва като изтривалка за лъскавите си обувки. Не му се сърдя. Така трябва да се живее. Политически коректно.
Изпратиха говорител при мен. Лачените. Суетните. Добър богат човек. Свестен измамник. Със скрупули. Експерт в причиняването на естетически издържани неудобства. Смея се. Със сантименти към мен се оказа. Даде ми двадесет и четири часа преднина. Така бяха решили.
Имах всичко, което ми бе нужно на този свят. Изгубих го. Отказах се от него. Нямаше как да го защитя, а щяха да го наранят, ако се заинатя. Не притежавах подобен ресурс за отбрана. Те не заплашваха само моя живот, а и този на онези, които обичам. Искаха мъжкарят да се превърне в подплашена кошута. И те да се самозадоволяват над този ми бяг. Да умееш да се забавляваш е изкуство. Спестих проблемите на тези, на които държа и се махнах. Успях да взема само кучето. Чаках и дете...

* * * * *

Мъртъв съм. Официално. Цял живот съм си мечтал да зърна отстрани деня на собствената си смърт. Да присъствам на своето погребение. Да видя кой ще ридае и кой лицемерно ще хвърли пръст върху ковчега. Дочаках деня. Но не и погребението. Разполагах само с двадесет и четири часа. Трябваше да побързам. Преди да бъда обявен за мъртъв и буквално.
Неописуемо е. Да знаеш, че някой ще подминава безразлично пресния ти некролог. Ще вали дъжд. Хартията ще подгизне и ще се свлече на земята. Разпиляната прах от кремираното ми тяло ще попие в калта.
Аз обаче вървя и съм извратено доволен. Вече няма шанс да бъда обикновен. Никой ходещ мъртвец не е обикновен. Имам чувството, че клетките в тялото ми се боричкат в спор коя е по-велика.
Смених всички превозни средства преди да се кача в кола и да я подкарам.
Нямам нищо. Ако живея достатъчно дълго и тези, които ми погодиха това са все още живи, ще им кажа: Бау!
Див съм. Мога да вървя в насрещното, както майка ме е родила и да блъскам с гърдите си всяко метално превозно средство. Искам да се изкрещя, но запалвам цигара.
Млада полицайка ми проверява документите на влизане. Пресичам граница. Знам кога една жена е готова да си разтвори краката. Тази вече си я представям в шпагат. С униформата. Как гласът ù се променя в екстаз. Но, нямам време.

* * * * *

По-жив никога не съм се чувствал. Една любима чакаше дете от мен. Наложи се да го махне. Аборт. Кюретаж. Толкоз просто и логично. Сега кърми това от друг. Много си приличахме с нея. Поне по седем показателя. Музика, животни, татуси, дом, секс, храна, пътувания... В нормалните, щастливи връзки, приликите са най-много три.
Нямам нищо, но преливам. Изгубих всичко. И друг път съм губил, но не толкова много. Познавам хора, които полудяха, когато изпаднаха в подобно положение.
По-щастлив никога не съм се чувствал. Може би на това му викат прероден. Може пък това да е началната фаза на лудостта.
Сега живея сам. Правя понякога секс с жена в униформа. След това съм отчужден. Мисълта за секс ми напомня, че трябва да се срещам с хора. Хората са чудесно средство за самонамразване. Мен те ме научиха, че не мога да се разбирам дългосрочно с никой. Имам над хиляда опита. Излъчвам някаква отрицателна енергия. Предразполагам ги бързо да се привързват към мен и после да се намразват заради тази си слабост. Говоря за жени. Там е моята практика. Абдикирах сам от кратката ми такава с мъже. Едно и също. Пари – предателство. Жени – предателство. Дори се чудя, как жените могат да се занимават с мъже. Оправдавам ги само заради възпроизводството.
Вероятно и на погребението ми не е присъствал. Онази пешка, на която помогнах. Богатият, заради който жената която още обичам, прегръща в обятията си дете от друг.
Помолих да не бъда погребван. Никакви некролози и ковчег. Само прах, спусна от високото.
Край на мечтата ми да живея тридесет години с една жена и заедно да остареем. Ще бъда сам до края. Няма да има от кой да получа дори една чаша вода. Погрижил съм се ако опра до това. Пазя в чекмеджето зареден пистолет. Не точно. Сега е в ръката ми. Още го държа след изстрела.
Мъртвият се завърна. Пред него влагата в едни отворени очи изсъхват, а дулото на пистолета в ръката ми изстива. Около мен на пода е пълно с кабърчета. До тях лежи простреляна пешка и една никому ненужна, току що свлякла се от тялото на нежив, кожа...