Иван затвори конвулсивно мътнозелените си очи и потъна в топлите прегръдки на привидно красивия и илюзорен свят на мечтите си.
Той Е обикновен човек. Обикновен като името му. Не че всички с това име са обикновени... но просто той беше човек, който с нищо не се отличаваше от другите. По света имаше милиони мижитурки като него, които всеки ден подминаваме по улиците и за чието съществуване едва ли предполагаме. А и дори да предполагаме, не се интересуваме. Той беше невзрачен в пълния смисъл на думата. Среден на ръст, със стари, но спретнати дрехи. Лицето му - бледо като нощна сянка, беше скрито от гарваново черните му коси. Не беше грозен, просто беше незабележим. Дори и да се блъснеха в него, хората не се извиняваха... подминаваха го, преминаваха през прозрачно хладния му силует и продължаваха по пътя си.
Иван обичаше странностите. Наслаждаваше се на неща, които другите смятаха за откачени. Радваше се на малките неща. Усмихваше се като малко дете на есенните листа, изпопадали по прашния ...