...
Когато ми казаха, че обикалял около кофите за боклук... не повярвах. Казах си: Припознали са се!
Йосиф Костов... един от най-лъскавите мъже, които съм срещала в живота си. Беше главен счетоводител във фирмата около шест години. Авторитет. Не директорът, а той колеше и бесеше, така да се каже... Стил, изисканост, финес. Всичко, което не притежават повечето средностатистически български мъже. Чаровник, откъдето и да го погледнеш. Гласът му галеше като кадифена ръкавица, а така ги редеше... Няма жена, която да не си падаше по него. Определено не правя изключение. Дори и най-малкият жест, най-безобидната му усмивка ме караха да се чувствам единствена и специална... Не. Не ме разбирайте неправилно. Не съм се влюбвала и не съм изпитвала някакъв копнеж по него... Друго е. Беше изключителен мъж...
После дойде демокрацията. Той направи своя фирма, работи още едно известно време при нас, но в един момент се отдели. Чувахме само суперлативи. Вече го виждахме отдалеч. Новите дрехи, коли, жени... Да. Новата му жена беше с около двадесет години по-млада. Красавица. Не стига, ами и умница, не стига, ами и разтропана. Чуваше се, че тя въртяла повечето работа във фирмата.
Спряхме да се интересуваме за него. Той вече не беше един от нас. Летеше. Някъде високо, докъдето не стигаха погледите ни.
Докато един ден... Чу се слух, че супер съпругата грабнала къде, какво, що и офейкала някъде зад граница. Говореха доста неща.
Не ме интересуваше. Нещо, което не е свързано с мен, е невъзможно да ме развълнува, още повече слухове от такова естество - кой, къде, как, защо...
И днес...
Бях омърлушена. Не стига купищата ми болести, дребните и малко по-едрите кахъри, но и времето играеше срещу мен. Вървях почти примряла от последния преглед и с отвратителното чувство на неизвестност когато... го видях. Ровеше в кофата за боклук до закусвалнята. Мръсен. Небръснат. Старото яке с протрити ръкави едвам се държеше на гърба му, почти всички шевове бяха изпрошнати. Приличаше на стара гумена топка, сплескана на една страна. Сигурно, ако бях в добро настроение, едва ли щях да го загледам, но сега явно се нуждаех да видя някой... някой по-зле от мен, че да набера малко смелост за следващите дни на неприятно очакване.
Трудно го познах, но... все пак имаше нещо останало. Стойката. Погледите ни се срещнаха за миг. Стана ми неудобно, все едно съм влетяла в нечий интимен момент. Преглътнах и едновременно с това отклоних погледа си от него.
Тогава...
Извика името ми. Спрях и се извъртях буквално на пети. Токчето на лявата ми обувка изплака. Погледнах го. Доближих. Не знаех какво да му кажа. Толкова ми беше неловко. Прекрасният мъж и кофата за боклук...
- Гладен съм! - очите му не смениха изражението си.
Протегна ръка към мен.
Някаква огромна тръпка мина през тялото ми, все едно ме удари ток. Бръкнах в портмонето и извадих пет лева. Сложих ги в ръката му. Очите му не помръднаха. Само адамовата му ябълка заигра за миг...
Побягнах...

     П.П. Пиша от името на един нереализиран социален работник, възмутен от социалната политика и от погазването на човешките права! С честите ми сблъсъци със социалните служби, по време на обучението ми, бях свидетел на много неправди. Свидетел съм и на грозни сцени по улицата...! А колко таланти отиват на вятъра! Животът на тези хора ги е научил да развиват способности далеч  над нашите!