Линк към ЧААСТ 1 >>>

 http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=324942

Линк към ЧАСТ 1а 
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=324999

Целувката на ангела срещу Ин витрото

(Един достатъчно измислен сюжет по един достатъчно действителен случай)

( Част 2 )

-                     Е Дизел…  може и така да е. Вече те попитах докторите от къде да знаят какво е имало в жената? Нали самия ти казваш: „Ние сме единици, които виждаме нещата по този начин” Ти сам си го признаваш? Тя твоята дарба не се раздава по университетите. Нали така? Пък явно тези проблеми напоследък… поне като те слушам… те са взели да се явяват повечко. Дори честичко. Как лекарите, които нямат твоята сензитивност да се сетят за това, което нито знаят, нито могат да виждат? Как? Пък колкото до Ин витрото… И друго има. Може пък и някакви нагласи да има в обществото, за това Ин витро. Нещо като модна тенденция. Ти как мислиш?

-                      Знам ли Бензин? – замисли се Дизела - Може би си прав до някъде за лекарите… Но на мен все ми се струва, че те все пак трябва да имат някакъв макар и минимален усет към човешките тела. А за сензитивността съм съгласен с теб. Но и с другото съм съгласен. Има такива едни нагласи. Не знам защо толкова жените буквално луднаха по това да си правят Ин витро… - разпалва се отново той и ми прави впечатление как почти на екс изпива вече втора чаша вино - Чудно ми е и на мен. След като са си решили да забременеят… Иии… ако два три пъти не стане… Иии… хайде веднага тичат на Ин витрото. Тук вече ти като човек занимаващ се със социология и психология… можеш да поумваш на глас. Нооо… ако ще умуваш на глас… и друго ми е много интересно! Опитай се да обясниш като професионалист, защо толкова много жени не искат да раждат нормално? Защо толкова много са врътнали да го правят по оперативен път? Това май пак е по твоите науки, нали така?

-                      Ееее аз така… То ми е трудно…! Тооо… от веднъж!. Трябва да поумувам! Я кажи си първо ти мнението. Аз да имам време да си събера някоя и друга мисъл – взех да бия отбой защото той отново ме хвана неподготвен.

-                      Моето скромно мнение… е както твоето - чиста проба модна психоза е. Но ти ми кажи по-скоро, кое поражда тази психоза? Че е мода вече стана ясно. Пък и вие социолозите нали сте по многото приказки...

-                     Какво да кажа я? Каква ли може да е причината за една такава женска модна Ин витро психоза?- и се замислих, как при моята неподготвеност към момента, ще ми се наложи да импровизирам и да изсипя сума ти локумджийски глупости - Виж Дизел… Причината за модата… причината за модата…

-                     Да бе това питам! – прекъсна ме той и пак си отпива от чашата която аз непрестанно доливам  - Къде е причината за модната психоза? В самата модна привлекателност на мероприятието? Или в това, че жените следвайки някакви изкривени импулси на женското в себе си се отдават на това модно безразсъдно…? –  завърши си той сложния въпрос

            А на мен ми се стори как виждам отговора в самия му въпрос. Веднага ми хрумва, как професионално да извъртя нещата. И съответно поемам инициативата в диалога и професионално вземам думата: 

-                     Не съм човек с ултра патриархални възгледи. Но напоследък ми се струва, как има нещо смущаващо в съвременния социум около тези въпроси. И една от причините за всичко това ееее … че еманципацията в известна степен се преекспонира като понятие. В последно време много жени занимаващи се с бизнес или имащи делови длъжности в сериозни фирми придобиват солидна икономическа независимост. На първо четене в това няма лошо. На второ чете в равноправието между жените и мъжете на пазара на труда също няма нищо лошо. Но може би опиянени от тичането по кариери, печалби и маркетингови дела тези иначе красиви представителки на женския пол позагубиха и то доста много от чара на нежното-женското. Загубиха още и от топлото, майчинското у себе си -  и докато говоря усещам, как се увличам в някакво тъпо празнословие и то в страни от темата, но продължавам -  Преди в женските искания към мъжкия пол е имало, някакви макар и отвлечени романтични елементи. Или желанието е било функция на нежната емоционална женственост… Ееее… Вярно! От време на времееее… у някой  жени се са се появявали и фиксирани, и абсолютно конкретизирани моментни желания за мъжка ласка. Но редките изблици на такива точни желания винаги са се водили по мое време имам в предвид…  – но като видях Дизела да се подсмихва се поправих – добре де… добре! Не само по мое време -  по наше време се водеха като префърцунени и трудно осъществими женски капризи… Днес обаче подобен род  абсолютни конкретики в женските желания се превърнаха в нещо като мания-самоцел –  и решавайки да си поема въздух го виждам как мазно ми се подсмихва.

            Пресягам  се да си отпия от бирата, а той се възползва от словесната пауза на празнодумния ми порой от недодялани мисли и подхваща да ме майтапи:

-                     Ехааа…! Абсолютни конкретики, отвлечени романтични елементи…! Ехаа…! Шашна ме бе мой човек! Изсипа от горе ми някакво гладко професионално словоизлияние… Не е истина… Александър Райчев го прати направо в пенсия бе мой човек. Давай, давай! Много ти приляга това. Признавам. Правиш го точно като онези напудрените социолози по телевизията. Я дай нататък! – Подканва ме Дизела допива си чашата и в миг физиономията сякаш се сменя а той започва да театралничи -  Продължете си академичната лекцийка мистър Бензин! Само папионката ти липсва на тези лустросани изречения Дизел… Иии… Направо си готов за националния ефир.

-                     Че колко му е да си взема една папионка под наем и да го кажа в ефир това! – изпъчвам се, прокашляйки се авторитетно в опит да вляза в неочаквано появилото му се чувство за хумор.

-                     Ми да! Колко му е! – изправя се изненадващо до масата Дизела, после ме посочва с ръка на всички в заведението и с преправен глас изпълнен с патос обява високо - Уважаеми зрители за мен е чест да ви представя Професор докторът на географо-психологическите науки и Доктор хонорис кауза на университета по футбол на малки вратички в Подуене, господииин… Бензин Зализанов Папионков. Днес той ще ви изнесе лекция на тема – спира се имитирайки смутеност, обърща се към мен съвсем сериозно и пита – Извинявайте господин Папионков на каква тема беше лекцията Ви? – и съвсем сериозно зачаква, а аз усетих как сервитьорката стояща на бара ме гледа и се усмихва съжалително.

-                     Дизел какво ти стана бе мой човек? – не на шега се смутих аз - Сядай долу! Какви ги плещиш? – и го задърпах за ръкава да седене, а той не сяда ами си говори.

            Правих се аз на сърдит, но го оставих да си стои прав и да си говори. Но вътрешно ми стана много хубаво. И най-неочаквано за мен притеснителната му реакцията сякаш катапултира и двама ни в миналото. Чак имам чувството как излетях от стола. Иии… летя си аз летя из предишните времена и си мисля: „Това вече си беше Дизела. Винаги готов за някаква подобна провокация. Или по-скоро за провокираща излагация. Получи се точно това което желаех - непринудена приятелска обстановка.” Ами нали това си го бях планирал – сближаване с него. Ето ти Бензин сега сближаване!

 И ми се прииска и Метана да беше тук. Такъв смях щеше да падне. Ние тримата като се съберяхме си организирахме такива фиести. Кълвяхме се един друг. Е без разбира се да си вадим очите. Мерехме си ония работи като всеки се опитваше да изкара някой от другите двама по-тъп от него самия. А останалите от компанията умираха от смях. Но в този момент разбрах колко съм остарял. Щом се притесних че се излагаме… значи не само Дизела бе станал много сериозен, ами и аз се бях променил.

Вярно той и преди си беше шантав от към идеи. С неговите си оригинални хрумки почти всеки път ни провокираше нас двамцата с Метана. И ние нали бяхме от неговата шантава кръвна група… Само чакахме да ни подаде топката иии… подхващахме да правим щуротии. Но пък извън щуростите винаги е бил по-умерен в пиенето. Винаги се е пазил да не се напие. А днес -  точно обратното. Това в мен породи някакви съмнения. Искаше да си се напие човека и това си е. Или му се искаше просто да се отпусне и в момента само това бе начина? Знам ли? Но едно старо приятелско усещането дълбоко в мен ми подсказваше, как душата му или празнува, или скърби за нещо. Но за какво?

 И така докато си разсъждавам по темата дочувам как нивото в децибелите на гласът му достигат степените на неприличност. Това ме изтръгва от носталгично аналитичните ми мисли. Искам не искам ситуацията връща вниманието ми около случващото се в днешната реалност - тук на масата. И приземявайки се в сегашното време чувам последните му думи:

-                      Ах даа…  Извинете ме за разсеяността уважаеми зрители и вие присъстващи в студиото! – обръща се отново Дизела и то много артистично към съседните маси  - Лекцията на Доктора ще бъде на тема Ин витро маниите като порочност на еманципираното ни съвремие -  и пак ме сочи с отворена длан.

-                     Добре, добре! Сядай сега тука – подканих го аз, виждайки почти празната му каничка от вино – Начеса ли си сега конферансие крастите?

-                     Начесах ги! – присяда той до мен -  Ееех… защо и Метана не беше сега тук, а Бензин? – поглежда ме той с някаква носталгия в очите и продължава вече с по-спокоен тон – И какво казваше преди малко за мераклийските мании на париимащите бизнес дами ? – пита той, а мен нещо ме стрелва в мозъка:

 „Гледай го ти пустия му Дизел как ми прочете мислите!” И после, сещайки се за темата, която обяви се замислям: „А може ли пък там да му е проблема, а? В жените! Или с жените! Ами ако примерно му е аварирал самолета. И не може вече да го вдига както преди?  И за това да е навлязъл в тези си свои лечителски измишльотини.” И после сам си отговарям: „Нищо чудно. В това трудно време… Нас мъжете стресовете не рядко там ни бият. В повдигачите на самолета”

 Значи това е вариант! Което ще рече, как сега е момента да нападна жените по принцип. После ще направя опит да разплета кълбото на фантазиите му.  А накрая - декларирайки съпричастност ще му дам възможност за споделяне на проблема. Ако има такъв. Накрая му откривам аналитичен път за връщане към реалността и готово.

Тази тактическа схема ми допадна. Решавам да я приложа. А за какво да оплюя жените…? Там нямам проблем. Примери и случки от частната ми психологическа практиката свързани с темата която дебатираме - колкото си искаш. За това без да губя нито миг се разливам обилно в язвителни нападки към по-красивите човешки създания на планетата:  

-                       Господин водещ може ли да започвам с темата която обявихте току що? – питам аз сериозно

-                     Разбира се господин Папионков – микрофона е ваш! - увива ножа си в една салфетка и ми го подава като микрофон.

-                     Та думата ми  Дизел беше как Ин витрото се явява самоцелна мания при съвременните жени в следствие на други едни залитания. Тези залитания са мании за някаква точна конкретност. И то преследвана с болезнен езоитски хъс. Дори при по - комплексираните представителки от това новоизлюпено женско поколение достига до нива на отявлена спортна злост. Тези жени се отричат дори от чара на спонтанността в една връзка. А това по принцип е в разрез с една изконна женска вътрешна нагласа. Особено типична за по-чувствените представителки на нежния пол. Учудващо е как с лекота те се отричат от тръпката на изненадата. Този нов тип делови жени искат всичко да им е по мяра! Да им е по план! Да им е по кеф! Да им е и по часовник. И ако не се получи… Олелеее… Ако не им се получи… Тогавааа…Такива идват при мен в часовете ми за свободен прием. И току ми хленчат. „Господине, не знам какво ми става но от пет месеца не ми е идвало? Господине защо така от година вече когато съм с мъж нямам оргазъм. Получавам го само с вибратора си. И то само на двайсет и трета и на тридесет и осма програма.” И точно от тези уж истински жени непрекъснато чувам революционното откритие, как днешните мъже не ги бивало в чукането. Пък после ми се сервира: „Докторе ендокринолозите ми казваха, че хормоните ми са в относителна норма. Пък защо така не ми е комфортно като го правя с мъже.” Или признания от типа: „ Докторе имам един човек, с който сме решили да имаме дете! Но не ни се получава. Защо?! Другите лекари твърдят как всичкото това е от стреса. Препоръчаха Ви като много добър психолог! Вие къде виждате да имам проблем?” А то  проблема не е само в ангажираността им. Нито само в манията им за точност и непогрешимост. Има и друго. Някой от тях пазят някакви умопомрачителни диети, за да изглеждат добре. Или поради пренапрежения и глад изпадат в нервни кризи. Послеее… после се тъпчат с хапчета на щастието. От онези розовите.  И най-интересното е че си въобразяват как цвета на дражето веднага и завинаги ще пребоядиса и света около тях в розово. Мъжът-мечта и той веднага след хапчето ще се появи с Бентли цвят бордо. А бебето… то пък ще се захване точно… Ама много Точно Еди кога си!

-                     Е защо пък: „Много точно еди кога си? – питата Дизела непринудено, гледайки с досада празната си чаша.

-                      Е как защо? Защото така иска блондито. Имах и такъв случай. Идва една русокоска и ме кара да я хипнотизирам. Искала да прихване: „Точно Еди кога си”. Било наложително детето да е на осем месеца, когато на въпросната бизнес дама и се налагало да присъства на мостреното изложение в Йоханесбург. Защото тази среща в ЮАР била смисъла на живота й. Пък бебето тооо… Бебето го искал мъжът й, който всъщност плащал визитата й там. И се разбрали първо тя да роди. Пък после да ходи където си иска. Та въпросната идва да я хипнотизирам за да забременее „Точно Еди кога си”. Била го чела това в интернет. Някой си от някакъв си форума твърдял, че жена му така забременяла. Планово! И много точно - чрез хипноза – отпивам  глътка бира и виждам доволната усмивка на лицето на Дизела, разбирам как може би съм на прав път и си продължавам бръщолевеното - А то разбира се не се получава така. А и онази същата ми твърди как мъжа й я таковал неправилно. Защото в много от случаите било извън графика й за това. Така й била казала онази която й правила персоналния любовен и сексуалне хороскоп. Луда работа ти казвам Дизел. И аз какво да им кажа на тези… Че с вибратор и хипноза бебе не се прави. Или да я излъжа и аз, че ако си купи вибратор с повече от осемдесет и осем програми все някоя от новите програми може и бебе да и постави в корема.  

-                     Да бе Бензин те нали старите хора знаеш какво казват: „Божа работа! Цвете да боднеш… И то там където трябва! И то така както трябва!  Че не знаеш, ще се хване ли, или ще повехне…”  Пък какво ли остава за човешки живот. Ама ти и ти като твоите пациентки много разточи нещата. Кажи направо! Сега масово жените са врътнали на варианта - Мъж го искам! Сега го искам! Така го искам! Пък колкото до чукането… Там съм убеден в едно - истинските мъже дори в днешно време не са изгубили достойнството си. По-скоро истинските мъже по интуиция се крият точно от тези психясалите вибраторни жени. Дето искат да заченат все едно са си взели час за педикюр. То тези порода  жени, както гледат на мъжете и на удоволствията, така гледат и на другото…

-                     На кое другото?

-                     Ами на децата! И там са на капризацията:  Бебе го искам! Сега го искам! Така го искам! Тъй то! Ами ясно си е и без да си психоаналитик –  пое си дълбоко въздух той, но отново взе да повишава тон - Няма как един нормален мъж да има осемдесет и осем режима като опции на оная си работа. Ето това май никоя от твоите дето са на розови хапчета не могат да го разберат. И няма как главичката му да може да свети в розово, зелено или неоноово само щото на въпросното хапчепиещо блонди грима за тази вечер й е такъв.

-                     По тихо бе Дизел – направих му забележка аз, но един дизел като набере обороти иди го спри.

Беше си загрял човека в темата и все едно, че нищо не бях му казал. Днес направо нямаше нищо общо с онзи спокоен уравновесен човек от предните срещи. И въпреки молбите ми си продължи разпалено на висок тон: 

-                      Е няма как мъжкия ни онуй, да има разни трепкащи израстъци тук-таме. Дето хем да е й е вътре, хем пък да й пърха от вън дразнейки й коженото клюнче. Е няма как това да стане – и започна да прави разни еротични комбинации с пръстите на двете си ръце -  Какво да сторим сега ние мъжете, че на жените Природата им е дала като потенциал да бъдат еротични двуцевки. Пък ние видите ли сме въоръжени само с едно гладко дуло. Ами сигур Природата е имала нещо предвид! Бензин защо се смееш сега? – пита ме той на същия висок глас, виждайки ме как се превивам от смях на стола си.

-                     По тихо, бе друже! – смъмрих го през смеха си аз – Много силно говориш. И то все работи дето са само за къщни или теферич сбирки. Отдавна не бях те чувал да декламираш глупости на висок глас. Говори си ги нашите работи, както си ги говорехме преди. Ама малко по тихо бе Дизел! Отдавна си ни личи, че вече не сме тинейджъри –  и погалвайки се по лицето продължавам да не мога да се сдържа и се смея на глас на откровението му.

-                     Извинявай! Може и от твоята почерпка да ми е мутирал гласа! – оправда се той, намигва ми той и се погалва по зачервените бузи, но си продължава в същия превъзбуден тон, обръщайки се към минаващият на близо келнер – Ето вече ставам сериозен! Нали келнер! Вече съм сериозен! Ааа… келнер! Ще ми донесеш ли още една каничка от същото винце? – после се обръща отново към мен и пак повтаря – Само още една каничка Бензин?! Нали може?! Нали няма да ти натоваря много сметката? Иии… вече ставам супер сериозен! Обещавам! Ето на! Ставам сериозен! - и насила с две ръце си събира усмивката.

После неочаквано и без да съм го провокирал с нищо сам превключва на друга тема. Как жените от чист гевезелък не искат да раждат по нормален начин. И отново на смущаващо висок тон ми обяснява:

-                      Е да ма извиняват твоите клекнлаопикащите пациенатки, но със същия успех, с който те казват, че напоследък много рядко се срещали истински мъже, аз пък мога да твърдя обратното... Същото е положението и с дефицита откъм истинските жени. Те като са толкова истински жени - защо не раждат като такива? А? Защо мрънкат, че ги боляло и искат операции с пълна упойка. Ако жените искат да има истински мъже, а не лигльовци…  трябва и те да раждат като истински жени. А не като лигили чрез операция. И то не, че им се налага операция по медицински причини. Ами само защото щяло да ги боли. Ай стига бе!  Нали така? – и ме поглежда чакащ моята реакция.

-                     Еее… ами да! Така си е! – реших да го подкрепя аз с цел да потуша малко възбудата му – То е ясно, че лиглите няма как да раждат спартанци, космонавти или рицари. Ще раждат все лигльовци. Тук съм единодушен с теб. От къде да дойде тоз мъж? От космоса ли? Ами нали ако го е родила лигла като тях… Да де това вече го казахме… - хванах се аз че взех да се повтарям и поглеждам към събеседника си.

-                     Не бе Безнзин. Онзи красив бодряга… Мощния тъпкач с набабуркания такова ще дойде от някой турски сериал. Абсолютно си прав! – приема подкрепата ми той, а аз решавам докато дойде виното да му задам страничен въпрос.

 Но той ме изпреварва и типично за подпийнал човек, отново безповодно рязко сменя темата на разговора: 

-                      Виж то за мераците на жените относно мъжете работата е ясна – но като ме вижда, че му правя знаци с ръка, пак слага показалеца на устата и след поредното шумно Шшшт, което казва сам на себе си продължава -  Разбрах! По-тихо ще говоря – и започва едва ли не да шепне - Това което ме дразни обаче в онези алчници от програмите Ин витро е че не казват колко големи рискове крие това мероприятие.

-                     Стига бе Дизел! Стига си го повтарял това за рисковете! Преувеличаваш. Ти май много си се джъзнал на тази тема – спрях да се смея и го погледнах сериозно - Ако пък е толкова опасно… нали няма да го правят. Какво толкова си се уплашил от тези епруветки. Цръцват там в стъкленичката някоя и друга женска мъзга. След това пускат вътре при нея малко от нашите бели попови лъчжики и готово. После на въпросната жена и наместват получилата се малинка някъде в дъното на пепетутката. И пак готово. Аз поне така си го представям. Какво толкова опасно има?

-                      Ти така си го представяш ти. Ама то не е точно така. И си има опасности. Защо никой не казва, че при Ин витро риска от извън маточно забременяване е огромен? А всяко извън маточно забременяване в много от случаите е смъртоносно за жената. Това никой не го казва. И не е толкова лесна работата с цръцването, ама да не се отнасяме пак в страни от темата.

-                     Е това не го знаех, че метода крие опасности. Май не ми стигна времето да прочета за патологиите – взех да се почесвам аз, а той продължи все така възбудено.

-                     Бензин освен самите патологии има и друго. Никъде нито се казва, нито се обсъжда, как един организъм генетично пригоден да износва най-много близнаци след Ин витрото се справя с три, четири или пет плода. Плодчетата съответно ги нашляпват по много, за да са сигурни докторите, че все някой ще се хване. Жената обаче не е хамстер, свиня или кучка за разплод. Тя има само две цици. Толкова и е дала майката природа. И ако питаш мен това си е живо изнасилване на женското тяло. Само една душевна мазохистка искаща по езоитски да се размножи може да се подложи на такова нещо. Това според мен не е чист, човешки майчин импулс. Ами другото... Ръсваш се няколко бона и чакаш една рожба. Ама като дойдат три или четири… а? Как в тези времена се гледат едновременно тройка или четворка бебета. Това също се премълчава. И другото! Като са повече от два плода никак… ама никак не рядко бебета идват на бял свят с определена доза малоформации. Щото излизат едни бебетааа… То не ти е работа. Всяко едно с размерите на зле угоен бройлер. Ето това ме дразни много в превъзнасянията по тези програми. Щото набирането на хора за Ин витрото по-скоро прилича на Телешоп реклами за наивници, отколкото на някаква обективна и благородна инициатива помагаща на човечеството. Поне така както е замислена предполагам в началото от откривателя й.

Сервитьора носи втората каничка вино. Аз съм на петдесет ракия и бира и половина. Но Дизела е на сто ракия и вече на половин литър червено вино. Иска ми се наистина малко да поуспокоим топката. И му предлагам.  

-                     Дизел искаш ли както в доброто старо време да си дадем малко почивка с по едно здраво кафе? Не ми се иска да се нахвръгаме като простаци и да размажем хубавата приказка, която се получи?

-                     Може. Съгласен съм. Май много ми набъбна езика. И все едни ги плещя… Половин час ще я караме само на кафе и вода. Ама след кафето нали няма да си тръгваме веднага?  – ни в клин ни в ръкав ме пита Дизела.

-                     Няма! После нали имаш и каничка вино да пиеш

-                     Прието! Само че ако може на мен да е черен чай, а не кафе! – и бута на страни каничката с виното.

-                     Добре - съгласявам се аз и поръчвам чай и кафе

Поръчката идва почти веднага. Двамата отпиваме от ободряващата течност и вече много по-спокойно си продължаваме раздумката. Той обстойно ми обяснява как не било едно и също бебето да се роди по естествен начин и чрез операция. И как естественото раждане се явявало някакъв си първично заклителен стрес предпазващ детето от заболявания, повдигайки му имунната система. Та дори факта кога е отрязана пъпната връв имало значение. Било много по-добре първо майката да прегърне рожбата си. И чак след няколко минутки да му се отреже връвта. Споменава ми още няколко такива подробности като силата на кърмата. И безценната информация, която бебето получавало чрез нея по време на кърмене. И все такива от сорта. Но времето много напредва и не успяваме да си довършим Ин витро темата до край. Поне според Дизела имало още какво да ми казва. Втората каничка така и не му позволявам да я изпие. Наливам му я в празната бутилка от минерална вода и го завеждам до тях.

Мамка му и Дизел как се насмука само и как заради това жена му ме смъмра, че съм го напил. Мамка му и Дизел как пак я докара аз да съм виновен вместо него!  

След тази толкова емоционална среща се видяхме още няколко пъти, но по за малко. Говорихме си за съвсем други неща. Исках да го прослушам и на други тематики, как е с логиката. Пък и не ми се щеше да се концентрирам единствено и само върху това, което той ми разказа за онази жена. На всички срещи той отново си беше много сериозен и сдържан. Може пък тогава нещо моментно да е било!

Колкото до моя проблем с коленете, решавам да съм откровен с него. На последното ни виждане му се оплаквам, как съм започнал поръчаното. И въпреки всичко - няма никакъв ефект. Той ме разпита подробно. Как, кога и какво точно съм правил. Разказах му без да го лъжа за нищо.

Отговора му бе - не съм го правил както трябва. Допуснал съм няколко сериозни грешки. И най-важното – не съм използвал мозъка и позитивната си мисъл пълноценно в процедурата. Не можело то така да разчитам само на допира си с ръце. Нямал съм необходимата дарба за това. При мен ръцете служели в по-голямата си част за това да посочат на мозъка къде да се насочи позитивната мисъл за оздравяването.

 Няма как. Съгласявам се. Но въпреки логичното му обяснение колебанието ми  както за самия метод, така и за принципа на действие си остава. Същото е положението и за разказа му около случката с онази жена. По скоро не за самата случка, а за това, че точно той й е помогнал. И то по начина, по който той твърди. Но нали на психически нестабилен не се противоречи… Поне като такъв го класифицирах тогава в кръчмата като си пийна.

Та за такива неща си мислех след поредната среща, пътувайки към София. Подреждах всичко чуто и анализирано. И от него. И от жена му. И се усмихвам. Ту на себе си! Ту на него! Ту на цялата ситуация в която бях попаднал:

„Просто лечение за умни същества?! С полагане на ръце и позитивни мисли…?! Стига бе?! Аз да не съм глупаво същество? На мен защо не ми се получава тази техника?”

И сещайки се как без никакви задръжки говореше на висок глас в кръчмата сякаш започнах да разбирам донякъде притесненията на жена му. Може пък проблема да не му е точно в жените. Може пък кризата на средната възраст по-рано да го е дамгосала. И сякаш малко по-малко самия аз също взех да се притеснявам. Как работата не е на добре при Дизела. Ама никак не е добре!

Мамка му и Дизел как само ме подведе в началото с тези неговите омайни измишльотини… Пък то виж какво ще излезе на края!

Но не се отказах. От уговорените двадесет срещи не бях осъществил шест. Мисля си… Нямаше вече какво толкова да уточнявам. Бях си решил да си довърша срещите както бе по уговорка. И понеже друго не остана помолих съпругата му ако може да ме срещне с тази жена. Или поне да ми даде нейни координати да си поговоря с нея. Исках все пак да чуя разказ и от страна на някой негов пациент. Той Дизела ми предложи. Но заради конспирацията на задачата си не исках да получавам контакта с жената от него.  

 Помолих благоверната му ако не й е трудно поне да ми изпрати снимки на въпросната жена. Но определено от преди сеансите. Нали той все твърдеше пък и жена му ми потвърди, как пациентката имала навик да си търка непрекъснато крака от страни на бедрото. Дори някой от ежедневните й дрехи били буквално изтрити в тази зона на крака. Нямаше никаква гаранция, че този тик на жената е породен от присъствието на въпросната същност, за която Дизелът ми обясняваше, но все пак си бе следа някаква. Тя жена му хубаво обеща, но снимки така и не видях. Не ми бе уредена и среща с пациентката. Нито пък ми бе даден вариант за връзка. Което честно казано ми се стори странно.  

То пък за проклетия малко след последния ми разговор и с Дизела и с жена му живота буквално ме открадна от нормалното ми ежедневие. И така и не ми остана време да се задълбочавам в разсъждения по въпроса.

Двама колеги от агенцията ни командироваха извънредно за два месеца и половина в Кърдажлийско. Трябваше да правим социологично проучване за настроението на тютюнопроизводителите след пълната забрана на тютюнопушенето. Ставаше бавно. Хората там са пръснати на голяма площ. Дори не са села. В разни махали от по пет, шест къщи са. Достъпа до тях е труден. Понякога дори нощувахме в някоя от махалите. Самото анкетиране също вървеше мудно.. Много от хората не знаеха ни една българска думичка. Други бяха учили само до трети, или пети клас. Не разбираха същността на въпросите. В много от случаите се налагаше да им ги разясняваме.

 Пътувахме много. И то все в тежки терени. Движехме с една Уазка руско производство от старите времена. Понякога като слезех от нея имах усещането как бъбреците и сливиците ми си бяха разменили местата. Но пък другото протичаше много спокойно. Ще кажеш бях попаднал в място където времето го мързеше да се движи. Мърдаше по малко, но по-скоро колкото да не е без хич и то прекалено лениво. И някак си твърде свенливо в сравнение със средното градско време за България.

И така като постоиш малко там те обгръщат странни усещания. Все едно си се  топнал до уши в някаква меланхолична събитийна безтегловност. Сутрин се събуждаш… Подаваш очи над застиналата времева повърхност. А околовръс дърветата, животните, къщите – и всичко, всичко наоколо излъчва гъсти пухкави талази от спокойствие и приветливост. Тези неща правят така да ти стане наистина много хубаво! И много спокойно!

И вдишвайки от тази атмосфера една вечер, то-решението само се показа иззад една флегматично прозяваща се луна. Докато си я гледах и ми хрумна да възобновя процедурите, които Дизела ми бе заръчал да правя. Не мога сега да твърдя дали от чистия въздух, или от ленивата околна дружелюбност, но ставаше много лесно. Имам в предвид не самото държане на гърлото и краката. Учудващото бе, как по два часа на ден не ми бе никакъв проблем да си мисля само хубави неща. За абсолютно всичко! И както най-вече ми поръча Дизела по посока на собственото ми здраве. Имаше и друго интересно! Без проблем успявах по време на сеансите да не си мисля лоши работи. Ама за никакви лошотии не ми идваше на ум да си мисля.

Съвсем в началото нямаше осезаеми промени. Реших си обаче твърдо - този път да не се отказвам. По средата някъде на бройката на сеансите усетих, как и коленете, и гърлото ми се затоплят. Почти до нагорещяване. Два три дена по късно имах много силни болки в дясната пета. И после по цялото ходило от долу. Към края всичко пак си стана нормално. Или поне както бе в началото. Като усещане за топлина имам в предвид. И така изпълних процедурата и като бройката, надявам се и като правилност на захвата. Нооо… нямаше къде да тествам краката.   

 В делови план с колегата не успяхме да спазим сроковете. Анкетирахме всички от списъка на агенцията, но просрочихме времето с осемнайсет дена. И така се получи, че почти три месеца и нещо бях извън къщи. И далеч от  градската тупурдия на столицата.

За нея - за столицата имам предвид - не се затъжих много. Най-мъчно ми стана за децата. И после за жената и за футбола на малки вратички. Срам не срам ще си призная: „Май еднакво бях загорял, както за жената, така и за топката!” За жената и какво правихме с нея веднага като се върнах… Хммм…!  Него ще ви го спестя. Че може много да ви хареса разказа! Иии… да тръгнете да търсите… Я нея, я мене в живия живот.

Но за топката и за това какво правих с нея определено има какво да споделя.

 Та! Отивам в залата - там дето си ритаме винаги. Седя си кротко на пейките в страни. Кефя им се на младоците. Как само търкалят онуй ми ти кожено кълбо по терена…Ехааа…! Бях си отпочинал и в настроение. Може би и за това, точно този път не им завиждам. Знам си, че съм като куц петел. Ако вляза в началото когато всички са свежарковци… ще ме свият коленете и само ще им се пречкам. А виждам как понякога отбора за когото играя ме търпят от съжаление. За това и не се натискам много, много. Само гледам и си спомням времето когато играех по цял мач.

Почва второто полувреме. Едно от момчетата нещо си пресрещна палец. В залата няма друг играч в момента. Всички останали са или зяпачи, или нямат екип за ритане. Платили са за залата по време. Никой от играещите няма сметка да чакат някой да се даврандисва от болката си. Лично момчето ме моли докато се посъвземе да го заместя за десетина минутки. Всички са наясно - горе долу по толкова издържам. Противниковият отбор не възразяват. Знаят си, че съм слаба ракия. Пък след десетата петнадесетата минута направо на пърцуца отива работата.           

   Влизам. И какво ми стана!? И като ги метнахме. Бой, бой, бой! По едно време забелязвам, как всички ме гледат особено. Имаме в тима едни егоцентрист дето винаги иска все той да вкарва. Не подава на никого. Футболния Нарцис му казваме. Дори сам

той учудващо и като никога ми асистира в някой от атаките. В началото не схващах какво става. И защо по дяволите всички са ме зяпнали така. Но след като с едно бомбено воле набучих третия си гол… И то за има, няма петнайсетина минути момците от противниковия отбор ме грабнаха на рогата. 

-                     А ве Бензи ти да не си се нашмъркал с нещо бягащо преди да дойдеш в залата? Ма наистина много си си вдигнал октановото число бе Бензин. На Супер си замязал. Как ги праиш тез неща? – подхваща най-добрия от тях и започва да финтира пред мен с топката.

Аз обаче си мълча и съм се концентрирал в движения на краката му. Но чувам далечно подвикване зад гърба си:

-                     Не бе той нали беше два месеца по планинско… Може от чистия въздух да му е дошъл мъгела – и разбирам, че е онзи от скамейките с пресрещнатия палец.

-                     Охооо… ясна е работата. Казваш на планина е бил. Ама личи му! Личи му! Глей го само какъв пъргавелко е с крачката – подхваща ме от другата страна техния вратар, а друг от някъде му приглася:

-                      Ей Бензи, кат беше в командировка да не си си пъхал щепселчето в някой младо балканджийко контактче бе? А Бензи?! Мнооо зарядка си дръпнал от тамошните любовчийки бе брато. Направо си неуморим.

-                     Вярно че много е живнал – подкрепя го нашия вратар - А е Бензи кво стана с колената бе Бензи…? Ей мой човек, не съм знаел, че като чукаш родопчанки и ти се оправят коленете -  и всички около мен се хилят на шегата му.

-                     Само не се хвали пред онез от Артро стоп, или от Фастум гел. Да не вземат да ти стъкмят някой покушение – провиква  се пак младежа дето го замествам, гласът му ехти, а зяпачите в залата прихват да се смеят в хор.

Аз си мълча и си гледам играта. Онзи добрия ме излъгва. Играта продължава зад гърба ми. До като се връщам в отбрана се замислям - наистина доста силово поиграх до сега. От друга страна не смея да им отговарям. Пазя си силите. Щото си знам - след малко коленцата ще ме свият.

Преди обаче да ме навести гадната грозна болка, ситуацията на игрището се разбърква. Водим четири на два и другите яко ни натискат. Играчите им всичките са в нашето поле. След няколко комбинации от подавания, пак се озовавам срещу най-добрия им играч. Онзи който пръв ме емна със закачките. А той, той е петнайсетина години по-млад от мен. Добре сложен е. Не пуши. Въздуха си му стига за всичко. И да играе, и да говори едновременно. Знае си предимствата. Стоим нежени в полуразкрач в зоната на центъра - в тяхната половина. Лице в лице сме. Топката е в него. Дебнем се. Кой кого ще излъже. И пак като преди малко той продължава да ме дразни разсейващо:

-                     Да бе вярно! Бензина нали все хленчеше, че шарнирките не го слушали, Па глей го сега като се е належкункал по балкана колко чевръст е станал – майтапи ме младока и майсторски върти лъжовно крака около топката. 

Аз обаче успявам. Засичам я. Отнемам му я. Никой не очаква такъв обрат в неравностойния ни двубой между куц чичка и здрав нахъсан младок. Вратарят им и той е вцепенен от учудване. Прави жалък опит да ме спре. Безразсъдно излиза напред, знаейки че съм зле с острите завои. Но аз го излъгвам. Стигам сам почти до вратата им. Дриблиайки се обръщам с гръб към нея. После трумфално с финт-пета ала незабравимата легенда Доктор Сократес им нанизвам още един мазен парцал в мрежата.

От закачлив смях звукът в залата преминава в мощното и дружно: „ Йеееее”, което пълни сърцето на всеки ритащ на терена. За моя изненада никой от противниците не спори и не вика: „Засада! Засада!” След около пет минути сирената свирва. Играта спира. Времето за което сме платили за залата е свършило. Някой от публиката се провиква:

-                     Браво момчета! Красив мач направихте! – и от няколко места започват да ръкопляскат.

Тръгваме да си излизаме. Аз вървя най-отпред. Разминавайки се с тези, който идват да играят виждам, че нещо се усмихват. От това разбирам как зад гърба ми не всичко е наред. Чувствам около себе си някаква гадна подмолност. Озъртам се притеснен. Знам си. След такова напрегнато усещане винаги се случва случка. Примерно някой от зевзеците ще ти смъкне шортите. Ще ти лепнат на главата шапка с мръсна стирка вътре в нея. Или ще ти спретнат някой иновационен номер.

Уви! Късно е за реакция! Докато разбера какво става двама от моя отбор ме хващат за краката и аз политам назад. Но преди да падна по гръб чувствам друга опора зад раменете си. И докато се усетя… Политам във въздуха изхвърлен от девет чифта мъжки ръце. Издигнат на високото виждам отгоре и моите момчета, и тези от другия отбор. На всяко подхвърляне всички крещят:

-                     Бензин! Бензин! Бензин!

            Двата новопристигнали отбора застават в кръг около живия батут и започват да ни ръкопляскат. Аплауда и емоцията се пренася и сред публиката на малката зала. Нормално е! Редовните зяпачи от пейките вече задочно ни познават до един. Започват и те да ръкопляскат. И докато летя към тавана виждам как залата става на крака, а в ушите ми отеква:

-                     Бензин! Бензин! Бензин!

            Също като на концерт на Рамщайн. Беше затрогващо. Досега в живота си не съм бил удостояван с такова внимание. И то по този начин. Пък и след толкова години физически и психически терзания… там горе над момчетата се почувствах, като дълго унизяван роб. Роб на собствената си болка изстрелян от нечия невидима ръка към свободата на здравето си. Роб на който един приятел с прякор Дизела, ей така с лекота и без никакви условности му е помогнал да си върне стария хубав и весел живот. И срам на срам ще си призная… от всичко случващо се май малко подмокрих зениците. 

 После с момчетата отиваме да пием по една биричка. Да направим ретроспективна равносметка на най-готините и най-спорните моменти от играта. Както си го правим винаги. Тема номер едно беше, как за половин час им набутах четири гола. Всички най-искрено ми се радват и ме тупат по рамото. А за мое учудване коленете изобщо не се обаждат. Те ме питат дали съм ходил на някакви нагревки или процедури. Питат с какво съм се мазал.

Може би бях много развълнуван. За това и допускам генералната грешка да им споделя  истината. Разказвам им за процедурите, които Дизела ми е препоръчал да правя. Как съм си държал с ръка едновременно гърлото и коленете в последователност. А те не ми вярват. Съответно както се полага в такива случаи компанията ме натоварва на словестното майтапчийско влакче. И после с дружен смях ме засилват надолу в добре познатия ми тунел изпълнен с кръстосан огън от мъжки подигравки: 

-                     Ае Бензи ти нещо май ни бъзикаш сега. Как така с голи ръце и енергията от мисълта ще си излекуваш коленете и полипите в гърлото?

-                     Така си беше бе момчета! - опитвам се да ги уверявам аз.

-                     Арее ве Бензи…?! Мноо ни лашкаш сега по нанадолнището. Ай кажи нещо по истинско…!

-                     Не ви лашкам бе момчета. Кви хора сте? Що не ми вярвате. Така си беше - обяснявам им и даже им показвам точно какви са захватите и как трябва да се мисли за хубави неща докато ги прави човек.

-                     Тъй, тъй, тъй! – хили ми се подигравателно единия от тях, който ми е набор -  А е Бензи, я кажи други комбинации за пипане освен гърло-коляно твоя приятел не ти ли каза. Я му звънни – и ми бута мобилния си в лицето ми – Звъни му и го питай, ако се държа едновременно за носа и за патлака, дали ще ми става като съм с мойта буля. Че май от известно време насам Малкия Дук хич не я отразява като сексуален ибект! А Бензи? -  съответно всички избухват в смях и след като малко поутихват той продължава - Ако може твоя приятел с подобен пунт да я опрай таз работааа… Кажи му, че касата уиски я имаааа… Ама на момента я има, ша знаеш! – и с вирната халба бира се обръща към компанията – Наздраве момчета за новите колене на нашият самопипащ се приятел - при което всички отново се заливат от смях, а един друг се изцепва: 

-                     Еее искате ли на нашия човек вече да му викаме не Бензи, ами Бензи Пипков Пипалото. Щото той с тез мисловно пипащи енергийни хватки глей кви голове ни напапаружи днеска? А момчета? – и пак всички се превиват от смях.

-                     Ти пък! Мнооо дълго става това име. Аз предлагам това Бензи вече да го забравим. И да го прекръстим на Пипко Пипков! – и отново масата се залива от кикот.

Дааа… и аз се смея с тях, нооо започвам да разбирам моя приятел - Дизела. Става ми ясно какво значи да казваш истината, пък другите около теб да не ти вярват.  И то само защото тя-твоята истина е извън рамките на нормалната човешка логика и интуиция. Дааа… не му е леко на Дизела – определено! 

Колкото до мен, аз си гледам умерено скептично на нещата. Не бързам да се радвам за това, което се случи днес на мача. Знам ли? Може да е било нещо моментно. Коленете обаче засега се държат повече от прилично. Преди като ги понатоварех повечко все едно от тях ще ми даде сигнал. За сега SMS няма. Казвам си: „Няма да се обаждам на Дизела да му се хваля. Ще поизчакам малко!” Ама и той никакъв не ми се обажда.

В един момент се сещам как и жена му също не ми е звъняла. И то отдавна. Иначе го правеше почти по два пъти на седмица от както поех задачката. Да сме си говорили как тя да постъпва при тази или онази ситуация. Преди да замина за Родопите се опитвах да я търся. Исках да й кажа, че за два месеца ще трябва да отложа завършването на делото си. Не може да не e видяла, пропуснатите обаждания. Пък никаква не ми звънна. Странна работа.

А иначе след моята голяма футболна изява в рамките на месец ходих още два пъти да ритаме. Първия път играх второто полувреме. Втория път обаче играх цял мач. Нищо! Нямаше и помен от болката. Пак отидохме да се почерпим както си му е реда. Пак бях обект на майтапи, но в тях вече се усещаха и акценти на уважение. За възрастта ми  това си беше не малък комплимент. Но от всичко най-приятно ми бе, как в разборката вече коментирах като  играч, а не само като зрител. Отдавана не се бях чувствал толкова пълноценен участник в тази си футболна компания. Ако Дизела сега беше тук бих му поръчал един варел с бира - целия да се натопи в нея.

Понеже и след този месец от централна България никой не ми се обажди. Реших аз да звънна. Учудващо и в разрез с всичките ми съмнения Дизела си звучеше както преди. Даже той ме покани да отида.

 И пак поех на път към града на цинциините тарикатите. Ако съм честен вече не знаех как да се държа с него. Вярно бе, че коленете не ме боляха. Вярно бе, че това стана след като изпълних всичко, което той ми каза. Но червейчето на съмнението все още мърдаше и гризеше дълбоко в съзнанието ми. Особено след язвителните думи на един от тези с които ритахме, че спокойствието и чистия въздух на планината са ми помогнали във всичкото това чудо.. 

Срещаме се с Дизела на нашето си място – една кръчмица до Етъра. Споделям му за подобрението в коленете ми. Той започва да ме разпитва. Аз му отговарям:

-                     Направих всичко както ми каза. Вярваш ли ми? Нямам никакви болки за сега. Ама никакви! – и почуквайки се по коленете го поглеждам - Ходих и на лекар. На друг лекар. Не оня дето искаше да ме транжира. Както ти ми каза. Новия обаче също не бе върховен оптимист. Прочете обстойно картона от последните ми години. Чете мисли, чета мисли и накрая заключи, как това може би е някакво временно успокояване на травмата. Ремисия май беше термина. Най-вероятно било в следствие на дългия престой на по-голяма надморска височина. Ходих и на втори лекар. И той е на същото мнение. Каза и че можело да си внушавам защото много съм искал да не ме боли. А кажи Дизел? Може ли да си внушавам че не ме боли? И може ли това да е само от чистия въздух и спокойствието, а Дизел?

-                     Не е изключено и това което ти казват. Може и това да е помогнало. Но не съм съгласен, че то е в основата на нещата. А колкото до другото… дали ще се върнат болките… Фасулска работа. Това най-лесно може да се провери.

-                     Как? Казвай я тази фасулска работа, щото направо ще се поболея ако се случи! Това с връщането на болаката… имам в предвид.

-                     Ти ходи ли на преглед за гърлото, след като си се върнал?

-                     Не! Еййй…! Виж! Това изобщо не ми е дошло наум. Аз нали си знам, че проблема е само в коленете. Все за тях си мислех. И през ум не ми мина за гърлото.

-                     Случва се. Ето ти критерии, по който ще разбереш, дали процеса ще има рецидив. Ако си си излекувал и гърлото - няма да има повторения. Това пък аз ти го гарантирам. Поне не и от този тип причинител. Между другото, аз с моето асоциативно виждане не откривам в момента никакво напрежение в гърлото ти. Така че споко. Но ти все пак си отиди на специалист.

-                     Разбирам!. Така ще направя. И то на всяка цена. Та така с моите колене. Ако прегледа не установи проблеми ехааа – взех да потривам длани, но се сетих че си имам и друга работа с него -  Знаеш ли Дизел все искам да те питам за онзи случай дето ми разказа за безтелесната змия. Много ме впечатли тогава. И като бях в планината доста си мислех за него. Ти имаш ли идея откъде и как се появяват тези безтелесни същества в хората?

-                     Имам Бензин.

-                     Я кажи!

-                     Хммм аз лесно ще ти го кажа. С разбирането от твоя страна как ще бъде, а?

-                     Дай да опитаме – а?

-                     Може но трябва малко да си разпуснеш косите на въображението

-                     Като на рок концерти ли? – заклащам глава като металист, а той ми се усмихва - Думай  сега!  Да видим колко ще мога да развея гривата на фантазията си.

-                     Бензин, светът продължава и отвъд осезанията на обикновените хора. Та в едно от тези продължения има свят със същности както ти много правилно преди малко нарече безтелесни същества. Някой от тях са се приспособили да напускат техния си свят и да живеят или да се размножават в нашия. Понякога те гнездят в нашите тела.  Също както например морската костенурка. Която цял живот плува из океана но снася яйцата си на брега. Или  пък водното конче което лети из въздуха пък снася яйцата си във водата.  Други същности са само паразити хранещи се с нашата полева енергия. Трети като рака например буквално ни изяждат живи. Някой от тях присъстват в нас без да ни вредят. С някой сме в симбиоза. Има  обаче и такива които живеят така, че в последствие най-често ни разболяват. Също както това правят вирусите, бактериите и гъбичките. Те също, живеейки и размножавайки се в нас ни носят различните болести.

-                     Да! Но тук ти говориш за цяла змия. А не за някакъв си микроскопични животинчета, като вируса или бактериите.

-                     Така е! Но то и в нашия си осезаем материален свят има такива големи телесни паразите като онази змия. Тениите например. Нали и те са също червеи. Подобни са на тези, които с теб използвахме за стръв като ходихме за риба. Само че са плоски. И паразитират в червата на хората. Вярно този  паразит, който аз извадих не бе точно във физическото тяло. Въпреки че в края на краищата там нанася поражения. Той се подвизава в енергийното биотоково поле. Или езотерично казано живееше в някое от другите енергийни тела на жената.

-                     Е виж това вече не ми е много ясно. Ако трябва да съм откровен. Аз все съм си мислил, че биополето се поражда от плътта на живия организъм. Има плът има биополе. Няма плът няма никакво поле. За някакъв свят само от нематериално полеее… Не знам мътно ми това като схващане. И не ми е ясно и друго. Как в биополето на човек ще се появи друг организъм? Откъде ще дойде той? Нали биополето си е само едно поле от елетричество и магнетизъм.

-                     Така е. Но нали ти казах преди малко. При нас материалното съществуване на белтъчното вещество създава свое си биотоково поле. А те – същностите… при тях може би е точно на обратно. Изградени са и живеят основно в комбинация от измерения където всичко е поле - ако мога така да се изразя. Със сигурност обаче знам, че те паразитират в нашето биотоково поле. Сигурен съм и в това, как тяхното жизнено поле оставя материални следи в нашата материално вещева среда. И най-вече във физическите ни същински тела. Например кистите, запушените маточни тръби дори някой от язвите на стомаха са следствие на тяхно присъствие. Те не правят това нарочно. Те просто си живеят в нашите енергийни тела. Но чрез тяхното поле променят  биофизиката и биохимията на физически плътните ни телата ни като параметри. И точно това в много от случаите ни разболява. А понякога направо си ни и убива.   

-                     Добре де ние нали сме много умни? Нали сме много напред с техниката?! Защо нямаме връзка с тези други измерения и светове? И защо като сме толкова напред с техниката… - и разпалено започнах да сочи по посока на болницата в Габрово - е на болниците са пълни са апаратури за милиони… Защо няма такава техника за връзка с тези светове за да можем да се пазим от тези гадини?

-                     Имаме я връзка Бензин. Но не я осъзнаваме още. Или поне още не я признаваме. Защото много малко от хората имат сензитивност в тази посока. По принцип другите ни шест безплътни тела всъщност представляват някакви контактни зони с тези различни като организация светове. И най-вероятно през тези контактни зони, които са като прозорци влизат и тези същности.

-                     Е не можем ли да ги запечатаме така другите си тела и прозорци, че тези тарикати да не влизат в нас.

-                     Не можем Дизел. Нуждаем се от много дискретни частички и полета, които получаваме през тези прозорци. Затова и ако някое от тези наши безплътни тела се разболее или бива атакувано от нещо от другото измерение, то и физическото ни тяло след време също започва да боледува. И има и още една много важна причина, за да не се капсоловаме. В някой от тези други измерения гравитиращи около нас е така нареченото Отвъдно. Там където и там в което се намират в компресиран вид душите на тези, които не са вече сред нас. Или тези, които все още не са сред нас.

-                     Ехааа… това прозвуча много траурно – изтананиках аз  с „Там - да дам – ти ди дам” първите нотки на адажиото на Албиони, но после ме доядя на нас хората и възроптах - Какво искаш да кажеш че човечеството е недорасъл тинейджер, който има още много, много да изучава себе си и света в който живее? Това ли искаш да ми кажеш?

-                     Абсолютно! Имаме още най-малко седем свята около нас и в нашия си микрокосмос, за които имаме изключително оскъдни идеи какво представляват.

-                     Виж ти?! Имаме една камара Светове около нас  и в нас, пък сме хукнали по големия космоса да търсим планети с подобни условия за живот като нашата - HD 85512b и Gliese 581 d и нам коя си и прочие, и порочие. Че даже и да се преселваме на Марс сме решили.

-                     Така е!  Нооо… като попораснем още малко в духовен план ще разберем нещо много важно. И то е… как не е задължително да минаваме по дългия път през хипер Космоса, за да стигнем до друга обетована земя предлагаща комфорта на нашата Планета. Но това е друга бира като тема за разговор..           

-                     Добре дай да оставим сега космическата бира… И да си пием от онази за жената на която си помогнал. Там ми стана ясно това онова - ама донякъде. Значи… махаш змията, или каквото и да е там онова нещо. Условията в женските чаркуляци се възстановяват. И бебето е налице. Това го разбрах. Поне в общ план. А при мен? Какво ми беше?

-                      Случая ти донякъде е аналогичен с това, което се случи и на онази жена. Но при теб проблема бе само от нарушен информационно енергиен обмен поради влошена връзка между коленете и гърлото. При теб нямаше безтелесно същество. Тя тази връзка може да се наруши от много фактори на тамошната средата през която минава като трасе. Не винаги е задължително да има паразит, който да нарушава енергийно информационния поток. Една река като воден поток може да бъде преградена преднамерено от човек за язовир. Или да речем от животно. Примерно бобър, който иска да си прави там къщичка за малките. Както беше при жената. Но потокът може да е заприщен и вследствие на случайно паднала канара. Или от обикновено свалчище, както беше при теб. Фасулско е нали.

-                     Чак да е фасулскоко… Не мисля че е толкова просто. Но поне така както го говориш ми е по-разбираемо. Наистина изглежда логически достъпно, но пък започна ли сам да се замислям за детайлите около изговореното от теб иии… главата ми започва да пулсира. Което ще рече, че не е толкова простичко.

-                     Ми не се замисляй тогава бе Бензин. Радвай се на новото си здраве и ритай топката в свободното си време.

-                     Прав си ша знаеш. Аз ще ритам вместо теб! Пък ти ще мислиш вместо мен. Нещо против?!

-                     Не възразявам - усмихна ми се той  с неговата добродушна и съпричастническа усмивка.

Разделяме се. Пак пътувам към София.

 Впечатлен съм дълбоко от разговора и изобщо от развитието на нещата. Някак си ми е по-светло и по-ведро от други пъти когато съм се връщал към София. Може би и за това нарушавам обещанието, което дадох пред себе си да не звъня на жена му. Докато пътувам я набирам. Искам да й кажа, че може и да се съмнявам в това което прави Дизела, но пък от друга страна разсъдъка и психиката му са си доста на място. Даже на моменти започвам да се чудя кой е по зле - той или аз. Имам в предвид чисто в логическия ни формат на разсъждения относно странностите на света вътре и около нас. Защото ли? Защото като не разбирам нещо, аз обикновено го отричам. А той не постъпва така. Научил се е да търси обяснение на необяснимите за обикновения човек неща. И го прави с хъс и творчество. И му се получава! Може би и затова изглежда странен напоследък – поне за тези които са го познавали от преди.  

 Мамка му и Дизел не знам вече какво да правя с него.  

И докато си мисля всичко това продължавам да търся жена му.  Звъня, звъня,  но тя единия път ме изхвърля. Втория път вече ми вдигна. Пак е кисела. Не можела точно сега да говори. Определено у мен се заформя впечатлението че нещо се случва. Нещо за което аз не знам, но и не бива да ми се казва. Нооо… нали съм психолог… Преглъщам спокойно ситуацията - отново.

Още на следващия ден отивам на преглед за гърлото - както ми поръча Дизела. Нищо ми няма казва лекаря. Аз обаче не мирясвам. Следващия ден отивам на втори! Пак същото. Човека отсича уверено: „Господине имате гърло като слънце!” Питам за израстък и полипи до гласните струни. А той ми се смее. И ми казва, че си внушавам. Ама какви са тез лекари напоследък все за внушения ми говорят. Но каквото и да ми говорят за сега най-важното за мен е, че щом нямам нищо на гърлото то и болката в коленете няма да се върне.

Познава тоз моя приятел. Шест, пет няма. Тръгвам си наперен от кабинета и  ми е едно такова радостно та чак ми е неопределено някак. И само си повтаря: „тоз Дизел тоз Дизел какви ги върши само – куку ма направи!” Тутакси с периферното зрение долавям как сестрата на лекаря ми се подсмихва. На таз пък какво и става? Сваля ли ме, или ме познава от някъде – примерно от залата където ритаме с момчетата. Излизам в коридора. Отсреща на вратата има голяма носеща колона, а на нея монтирана витрина за образователно-рекламни материали. Оглеждам се в нея да не би нещо по дрехите ми пък да не е наред?! Гледам се, гледам се…нищо ми няма на дрехите. И тръгвайки да излизам по коридора, пак започвам да си повтарям: „Тоз Дизел, тоз Дизел!”. И си мисля какво да правя с неговия случай. В един момент отново се виждам в онази витрина. И тогава схващам, как се въртя като шашув в кръг пред кабинета на лекаря. Заглеждам отново отражението на лицето си. Веднага разбирам защо ми се е хилила сестрата. Погледа ми е един такъв лъхащ на някаква непоръбена непонятност от случващото все едно съм шофьор на валяк и съм седнал в кабината на свръхзвуков самолет… Най вероятно ще да е от новината за гърлото ми слънце!

Мамка му и Дизел ша ма побърка с тез неговите работи.

 Не знам как се е почувствала онази жена като са и казали че е бременна и като е родила, но в мен напират цели цунамита от благодарности към моя приятел. Ако някъде в София имаше Хайд Парк щях да отида и с цяло гърло да крещя:

Бензинааааа е здрав! Да е жив и здрав Дизелаааааааа! Бензинааааа е здрав! Да жив и здрав Дизелаааа!

Чак не ми се прибира в къщи. Паркирам пред нас. Обаждам се на моето домашно съкровище, че ще се позабавя. Някак си ми е хем някакво, хем ми е инакво. Най-точно казано неопределно ми е. И отивам на някъде. Ама на къде точно и аз не мога да определя. Ами да нали си признах че ми е неопределно! Най точно – щурам се между блоковете. Вървя и обикалям съседното каре.