24 may 2014, 19:47

Целувката на ангела срещу Ин витрото Част 3 - Край 

  Prosa » Relatos
977 0 2
48 мин за четене

Линк към ЧАСТ 1 >>>

 http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=324942

Линк към ЧАСТ 1а 
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=324999

Линк към Част 2 >>>

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=325081 

 

Целувката на ангела срещу Ин витрото

(Един достатъчно измислен сюжет по един достатъчно действителен случай)

 

( Част 3 )

 

 

Вървя и обикалям съседното каре. А главата ми колкото е радостна толкова е и празна. Сякаш ми се иска да остана сам. Ама много сам. Дори мислите си не ги искам. Искам да съм си сам само с радостта си.

После правя компромис. Може би пък не бива да оставам толкова много и толкова съвсем сам… За това и решавам, че бих понесъл присъствието да речем на една неутрална към моите човешки радости голяма хладна бира. И влизам в „най-усамотеното” място на света - кварталната пицария. Уж искам да съм сам, а то…?! Гъмжилник! Няма дори свободни столове. За маси да не говорим. Уж било криза! Друг път. Е!  Няма как. Оглеждам се за последно. Накрая зървам свободно място на една закътана чупка - до бар-плота. Столът е от онезиии… вирнатите! Висококраките! Без облегалка от зад. Дето като седнеш на тях и задните ти джобове на панталона в едно с пълнежа под тях щръкват, като обемен пътен знак над главите на седящите от нормалните маси. А хората от въпросните столове освен че са се надупили към посетителите са забили глави в питие или чиния. Ивсе едно са с торба зоб пред себе си.  За това и на тези ред столове с моите приятелчета ритнитопковците им викаме коневръза. До въпросното свободно място стои някаква напреднала във възрастовите групи хубавица. Може би ми е наборка. Дърдори с мъжа, който й е от дясно. Маха възбудено с вилица в ръка, а с единия си крак нервно върти въпросното празно столе насам-натам, насам-натам. Поздравявам с „Добър вечер” и питам дали мястото е свободно. На наборката устата й е пълна. Кани ме с пантомимично поклащане на глава и типичната за такива случаи нечленоразделка: „ Мммм! Мммм!”. Старателно ме оглежда от главата до петите – почти митничарската.

Кюше! Няма как да разгърна пергел и да обикрача стола. Но пък не ми е за пръв да седя тук. Знам му цаката. Заставам с гръб към бара и с добре обиграно движение стил Фосбъри обяздвам обзетия от празна самотност стол. Виртуозното ми каубойско изпълнение впечатлява наборката. Вилицата и застива във въздуха,  а долната й челюст зависва в полузахап. Усмихвам й се любезно а тя в отговор одобрително ми кима с глава.

Поръчвам си голяма чешка бира и картофки със сирене. Отпивам. Хладния газиран кехлибар се стича надолу по мен. Ооохххааа!  Благодат! Потъвам надълбоко в пивкото ухание на хмела. Гледам отражението си в огледалната на стена срещу мен. Пия си спокойно на големи сочни глътки и си мисля: „Вярно се оказва това предположение на Дизела!” - Гъл! Гъл! – „Нито коленете ме болят!” – Гъл! Гъл! – „Нито имам нещо на гърлото. Дали наистина всичкото това хубавото се случва с мен сега?” – Гъл! Гъл! -  И ако наистина е така… И ако това, което казва Дизела ми е помогнало… този човек…! Хммм! ” Усмихвам си се сам! Става ми и смешно, и приятно - отново притварям блажено очи. А зад клепачите отново виждам мечтанието си от преди малко. И то цветно! Как съм му поръчал един варел с хубава чешка бира. Как съм го топнал до раменете вътре. Как съм му поръчал две готини мацки. Те не просто стоят от пред. Усмихват му се любовно и му подават тънки мезета. А аз стоя на среща с тази халба хладна бира… Да, да, да! Точно с тази, която държа в момента. Гледам го от току що обяздения дългокрак стол и с жест на лорд посочвам на хубавиците от кое сухичко да му боцнат.  Хе, хе , хе! От тази измишльотина ми става още по-добре. Ама ми е хубаво… ви казвам, чак неопределно даже!  Иии…

Телефона звънва! Стряска ме! Гадния му сигнал по най-безцеремонен начин ме изтръгва от бирените ми видения. А дрезгавите му вибрации ме връщат обратно в хаотичната реалност на шумната кръчма. Уффф! Отврат! Първата мисъл която ме убожда е: „Толкова ли пък съм се отнесъл във времето…Чак пък да съм прекалил… Та чак жена ми да ме търси за прибиране. Неее! Не може да бъде! По скромните ми разчети съм още на петата глътка от първата бира… пък съкровището защо ли ми дрънчи? Поглеждам дисплея – не е моето семейно богатство. Жената на Дизела е. Казвам си: „Разгеле! Тая се сети да ми звънне. Най-сетне! Ама защо в най-неподходящият?” Хич не ми се говореше точно сега с нея. Но няма как - вдигам:

-                      Добър вечер! Удобно ли е да говорим? –  пита тя вежливо, но по гласа й разбирам, че киселогорчивия вкус от устата й е на път да мине даже и през слушалката.

-                     Добър вечер! Удобно е да! - излъгвам я яз и й казвам любезно - Слушам те! – а всъщност ми се иска веднага да й затворя, щото нали току що на Дизела му бях заръчал мацки във видението си… да не би да го изревнува де…

-                     Бензин тук се случиха някой нещааа… Аз отдавна ги знам… Но вече окончателно си реших. Искам да те помоля да прекратим онова, което започнахме с твоя приятел. Вече няма никакъв смисъл да се трепеш да го агитираш. И ми кажи къде и как ти е удобно да ти изпратя парите?

-                     Добре де - парите лесна работа… Кажи какво толкова е станало. Нещо неприятно ли се е случило? Или не ти е удобно да говориш за това в момента.

-                     За някой хора е повече от приятно. Но за мен лично… амиии… приемам случилото се със смесени чувства. Но си мисля, че вече всичко, което се опитвах да правя по посока на твоя приятел ще бъде безполезно.

-                     Безполезно ли? Защо? – попитах аз и почти изтръпнах - Кажи де! Какво толкова е станало?

-                     Ще ти кажа. Онази моята колежка дето той и помага…Сещаш ли се? Онази за която той ти е разказвал… - и замълча, а на мен стомаха така ми замръзна и се сви, та чак ми изстинаха крачолите.

-                     Е кажи де! Какво за нея? Да не е направила някоя глупост? Или пък той?

-                     Не напротив. Тя роди втори път. Но този път не е ходила на никакви кални бани. И не е правила абсолютно нищо. Забременя си без проблем. Решиха да спрат да се пазят с мъжа си иии… веднага забременя.

-                     Ами това е много добра новина. Защо ми го казваш с този трагично, драматично тон? Ще кажеш едва ли не, че някой наш общ познат се е споминал? Дизела знае ли?

-                     Знае. Той всичко знае. Той винаги е казвал, че не губи връзка с хората на които е помагал, докато не се убеди, че са вън от нездравословна опасност. Аз исках да скрия от него.  Но имам чувството, че той знаеше преди всички. И най-таковата е че отново стана точно както той каза. Преди време още като приключиха със сеансите той и беше казал: „Хайде таз година след пет шест месеца едно бебе! Пък след три години вече без проблеми ще можеш да имаш и още едно.” И то така и стана.

-                     Хубаво де!? И какво толкова му е таковата на ситуацията? Какво лошо има в това тя да роди втори път? Не мога да разбера защо се притесняваш?

-                     Ами аз исках той да не си внушава, че й е помогнал тя да има дете. Но след като напреки на прогнозите на всички светила в акушеро-гинекологията тя роди не само едно дете, ами и втори път… Вече си мисля как е пълен абсурд някой да го убеди в това, че той не й е помогнал. До сега се опитвах да го убеждавам, че всичко е Божа работа. А първия път е било случайно съвпадение. И най-вече в следствие на другите неща, които тя е предприемала. Но сега вече няма какво да му кажа. Той още тогава твърдеше, как е отстранил причината. И как тя няма да има повече проблеми. Говореше за някакви невидими за никого паразити от биополе. Негови си някакви измишльотини според мен. Но пък има истина в това, че изцяло запушените тръби са хроничен проблем. При такива ситуации те не се отпушват току така. Майка ми имаше такива. Родила съм се след като са й ги продухали. После ако не е махнат проблема, те се запушват отново. Поради това нямам братя и сестри. Та така! От личен опит знам – всички факти около този му случай са против моите аргументи. На мен ми се искаше той да се занимава с нещо по-сериозно. А не да си въобразява, че помага на хората с голи ръце, мисъл и съвети от подобно естество. Както и да е. Бензин все пак ти благодаря, че направи каквото зависеше от теб. Къде да ти пратя парите?

-                     На домашния адрес ми ги прати. И да ти кажа много съжалявам, че не можах да ти помогна в това ти начинание. Ама ти наистина ли си убедена, че заниманието му е несериозно? – и се опитвам да й подскажа, как нещата в неговата психика и логика не са толкова зле колкото тя ги вижда - Аз пък донякъде много се радвам за него – казвам тихо и спокойно, а отвътре ме напира една радост за успеха на Дизела, да не ви разказвам, как съм се сдържал да съм сериозен и спокоен.

-                     Защо се радваш? Ти да не си на негова страна. Пази се Бензин! Моля те! Той по много странен начин интригува хората около себе си с нещата за които говори. Голям манипулатор е! Много от тези на които им говори започват да му вярват. И това му дава още по-голямо самочувствие и увереност в измишльотините. Не му се давай. Поне теб те имам за много трезв и разумен човек.

-                     Еее… благодаря за хубавите думи по мой адрес. Може и да има един такъв момент с моята радост, която си усетила по телефона. Но аз се радвам за него. Поне си има човека ясното самочувствието, че помага на хората по някакъв начин. Дали е така вече то времето може само да покаже. Пък знае ли човек?! Може и да не е само голо самочувствие това неговото –  и отново едвам се сдържам и притихвам, за да не се издам, но тя май ме усеща:

-                     Добре, добре. Знам че сте големи приятели. Не започвай и ти сега като Метана. И той от Канада се опитва да ме убеждава, как вашия приятел си е много наред. Нооо… аз си мисля, че не е точно така.

-                     Знаеш ли обаче налага се да проведа още някоя и друга среща с него. Ще трябва да затворя плавно цикъла на работата си по него. Не ми се иска да заподозре, че с теб сме му наумили нещо зад гърба. Пък и сеансите се прекъсват плавно. Така пише по нашите книги.

-                     Вече можеш да правиш каквото намериш за добре. По каквито си искаш книги. Плавно, рязко – прави какво си си наумил. Аз се отказвам да се боря с него. Утре ще ти пратя парите. Лека нощ ти желая Бензин! Много поздрави на всички в къщи

-                     Благодаря подобно – отвърнах и аз, а отвътре изригващите пориви на радостта ме напъват да направя някаква детска щуротия в името на здравето на моя приятел Дизела.

Още докато затварям и ми светва защо е било цялото това кисело мълчане от нейна страна.. Дали пък и поради това толкова упорито отклоняваше напоследък молбите ми да ме срещне или свърже с въпросната жена. Ноо от това което научих започнах да се досещах кой е взел надмощие в студената война при тях. Днес явно ми е ден за добри и вълнуващи новини. Веднага ми се приисква тук някъде да зърна някой познат и да си пивнем по якичко. Завъртам се с търсещо лице към ресторанта. Не откривам позната физиономия. Нали съм на високото - разглеждам масите под мен. Вместо познат виждам през стъклото от вън жена бута бебешка количка. Води за ръка и три четири годишно дете. Веднага я асоциирам с митично-мистериозната жена на която е помогнал моя приятел. На момента се завъртам в другата посока. Не искам да я гледам. Защото пак ми става объркано и главоизпразващо. Също като днес пред кабинета на доктора. Оставам малко така завъртян на четвърт оборот - колкото жената да изчезне от витрината. И отново се завъртам на стола та да съм с лице към масите. Мисля си: „Дали пък Дизела не се напи тогава заради това, че вече е знаел, как жената е бременна втори път?”  Врътвам се отново на стола и се опитвам да си представя какво е изпитала въпросната жена, когато са й казали че е бременна – за първия път ми е мисълта. И я виждам и нея над емоционален батут летяща към тавана на доктора гинеколог, който току що й е съобщил радостната вест.  Иии… тооочно ми се струва, че ще се докосна до сърцевината на емоцията й… Иии… чувам досущ ухото ми:

-                     Господине добре ли сте? – наборката от съседния стол е.

-                     Да! Даже много добре! Защо?

-                     Въртите се тук със затворени очи и с бира в ръка насам натам… Или ще ударите някой, или ще го залеете… Наистина наред ли е всичко?

-                     Да! На ред е! Даже е на повече от на един ред. Току що ми съобщиха че редовете са станали вече два. И за това ми се иска да почерпя…

-                     Ами почерпете! Кой ви е спрял. Но моля Ви - спрете да се въртите!   

 На мъжете лесно бих го обяснил това си състояние. Все едно някой да ви каже, че любимия ви отбор е спечелил мач срещу многократно по силен противник  от шампионската лига. Веднага ти се вдига адреналина и ти се приисква да го полееш с приятели. Да се навикате на воля. Да почерпите по едно силно питие всички играчи, макар и задочно. Лошава работа обаче. Тук в пицарията няма как да крещя. Но пък веднага виквам по една бира на всички от коневръза, които я карат на това питие. Иии… повече от шумно на няколко пъти громко извиквам наздраве обърнат към цялата пицария.

Емиии… какво да направя като в този бар съм толкова далеч от Хайд Парк. След почерпката и наздравиците малко ми поолеква. И на гърлото. И на душата. А в главата ми като от повредено CD звучи само едно:

Мамка му и Дизел ша ма побърка! Как ги прави тез неща? 

  След седмица успявам да си измисля ангажимент в Габрово. Междувременно жената на Дизела ми е изпратила парите. На мен обаче някак си ми е съвестно да ги взема. Така като се замисля той свърши по мен много повече здравословна работа чрез неговата си непонятна специалност, от колкото аз по него чрез моята традиционна психология. Обачеее имам идея по тези мои дефицити във взаимната ни полезност. Обаждам му се. Поводът е да се  уговорим се час и място на срещата. Междувременно го питам:

-                     Дизел коя ти е любимата цифра от числовата редица от едно до девет?

-                     Защо?

-                     Питам. Имам защита за клас квалификация и трябва да направя портфолио на близък мой познат. Изработвам ти профил. Че за това – лъжа го грозно аз, той обаче на мига се усеща и ме засича:

-                     Моткаш ме нещо Безнзин с този въпрос… Ти винаги се опитваш да ни моткаш и мен и Метана! Но както и да е! Осем ми е любимата цифра. А любимото ми число е безкрайността.

-                     Хубаво, Дизел! До утре тогава на уреченото място. И не искам никакви разправии! Имам сериозен повод – аз черпя!

-                     Щом си рекъл. Казваш от днес да се готвя и да не слагам грам залък в устата си – и се разсмива искрено.

Пристигам в Габрово. Срещаме се. Поръчваме си. Започваме да си говорим както сме си го правили и преди… Аз му се хваля как съм се оправил. И то според неговите разбирания – окончателно. Трудно ми е да скрия и благодарността и радостта си от случилото се. А той - почти никаква реакция. Само се усмихва и клати глава. В един момент се заглежда някъде зад гърба ми

Вдигам глава. По телевизията върви нещо за демографската криза в България. Полемиката в студиото се върти около това,  как съвременните медицински процедури се явяват едва ли не спасителния пояс за нацията. Става ми странно защо в ресторант са пуснали по плазмите публицистично предаване. Озъртам се и виждам как целия персонал се е струпал в редица. Гледат към екрана и се подсмихват. Недоумявам:

-                     Какво става тук? Тия какво са зяпнали тая глупост. Що не пуснат музика, ами са се втренчили в тези лукумаджии?

-                     Бензин ти да не си сляп? Не виждаш ли че онази бременната жена от персонала… - и се заслушва в диалога от предаването.

-                     Виждам я и какво? – подканям го да си довърши мисълта.

-                     Ами погледни по внимателно на екрана – тя е участник в предаването.  Нея гледат всички. Сигурно е в някой от проектите коментирани в студиото

-                     Вярно че е същата -  съгласявам се с него..

Заслушвам се и аз за минутка две в дебатите. После без да се замислям изтърсвам:

-                      Видя ли Дизел! Хората от тез програми имат благородни подбуди. Виж какво казва специалиста. Без тези технологии подпомагащи зачеването и раждането, народа ни едва ли не ще се затрие – завършвам си умното изречение, но поглеждайки към Дизела разбирам, как неволно съм натиснал грешното копче:

-                     Бензин може тоз на екрана да е специалист по епруветките. Но слушайки му приповдигнатото самочувствие на авангарден бебеправяч разбирам, как няма грам  понятие какво причинява на животите, който се появяват в следствие на действията му.

-                       Е,е,е Дизел?! Какво толкова пък не им е ясно? Нали това е бъдещето ни. Това е съвременността

-                      Нищо подобно! Никакво бъдеще не е това! Това си е едно експериментално преходно настояще. А много от жените са експериментални мишки. Как мислиш? Дали е толкова просто върховното Know How на Природата, чрез което тя  създава човешкия живот да бъде откраднато. За мен това е пълна самозаблуда. Няколко лабораторни действия иии… раз, два, три… Copy/Paste  от мама Природа и айдяяя…  Получаваме човешки живот в стъкленички на конвейер. Дрън, дрън, щрак! Дрън, дрън щрак! – подрънква той с нож по чашата в такт с думичките – Тъй то! Махваме с вълшебната тръбица и пинцетка около стъкълцето и готовооо! Абра-Гадабра тъдява и живота човешки в миг се появява. Как ли пък не?! И то едно в едно като две капки вода с този, който е създала Природата. Аха… да! Ама друг път!

-                     Дизел ти май много си се наострил срещу тези от Ин витро програмите. Какво толкова имаш против тях? Да не би щото сте конкуренти в нестандартното правене на бебета, а Дизел? – и му смигвам закачливо.

-                     Нищо подобно! Нали вече съм ти казвал! Не съм точно против тях. По скоро имам против тези, които финансират всичко това. И тези, които търсят масовост за да имат печалба от това човешко инкубаторстово. Просто съм на мнение, че не бива еликсира на човешката раса наречен духовна надстройка да се отнема или прахосва по този безочливо първичен и недодялано лабораторен начин. И то за какво…? Само заради нечии комерсиални амбиции.

-                     Ехааа…  Сега тук вече ми прозвуча направо… Ехаа... Каква пък е тази духовна надстройка? Това сякаш… не си спомням да съм го срещал като понятие.

-                     Трудно ще го срещнеш Бензин… Особено по местата, които ти посещаваш в нета. Още по-малко пък по игрищата за футбол – и на свой ред ми се усмихна ехидно.

-                     Аууу… глей го сега какви ги говори нашия Дизел. Чак път да съм толкова тъп ритнитопковец. Я обясни господин инженер на магистрата психолог, що е то това  духовна надстройка – върнах му усмивката аз и си подпрях главата с две ръце като дете подготвящо се да гледа анимационен филм.

-                     Не знам какво сте учили Вие господин психолог. Но за мен душевността във всеки един организъм от живия свят представлява уникален флуид от витална полихроматчична плазма. А одухотвореността… ?! Тя пък е една екстра към него, която увеличава в пъти многоцветността на душата. Одухотворения индивид има по–добра възможност да погледне на нещата от високо. Да погледне на нещата от живота в по-богати цветови гами. И най-вече в реални обеми. Нещо като поглед Свисше. Поне що касае масовата елементарност на себеподобните, който не притежават този дар. Или пък го притежават в по оскъдни количества.

-                     Ахааа…Птичи поглед над първичността на себеподобните казваш значи! Дар казваш е одухотвореността?! Може! Може! И къде го това чудо на мама Природа. Щото точно му място май го няма ни в мозъка, ни в психиката, ни в съзнанието. Я кажи на чичко психолог! Къде е скрит този дар? Или пък това е някаква лечителска тайна? Да не е мушнат нейде под нокътя на кутрето на левия крак на човечеството. Че чак пък да е толкова непознат за магистратите по психология? А Дизел?

-                     Неее глупости. Никакви нокти и кутрета! Точното му място еее… Засега е  тайна! Мога само да ти кажа, че тази даденост е закодирана в нечетен едноцифрен брой гени. Интересното е че се проявява само тогава когато те са налични, доминантни и активни. Изпълнят ли се трите условия – образно казано получава се нещо като синтез на допълнителни капчици концентриран колорит към душевността. Все едно Природата или Съдбата ти е вградила в душата и в съзнанието по-голям монитор с 3D перспектива. И с по-добри цветови и разделителни характеристики.

-                     Ихаа Дизел… казваш само умните и образованите имат такива цветни гени. Нещо като бонус от серия Пастело – боядисвай битието смело… - и сам си се разсмях на рекламното си остроумие.

-                     Неее! Глупости говориш ти сега. Изобщо не е задължително всичко това да е свързано с интелекта, интелигентността и социалната среда. Или пък още по-малко с материалния житейския статус на индивида.

-                     Що бе Дизел нали битието определяло съзнанието.

-                     Битието Бензин определя съзнанието ни - не Житието. В Битието говорим за бит, битовизми и битовизъм. Битието е определена част от Житието. Но Житието е съвсем друго нещо. И то не винаги определя съзнанието ни по този първичния материален начин както това го прави Битието. Можеш да нямаш Битие. Можеш да имаш само Житие и пак да си с по-духовно съзнание и по на високо от много други. Можеш например да живееш в пещера. Или в монашеска килия. И да си по-одухотворен от човек заграден със скъпоценности в Битието.  Опенхаймер като е бил много умен и е битувал в най-развитото в техническо отношение общество на света…. Нооо… виж създава атомната бомба в проекта Манхатън. И го прави с ясното съзнание, че създава оръжие за масово поразяване. В този случай той да не би да е по-одухотворен от Паисий Хилендарски, Иван Рилски или Дякона Левски – живели само с Житие и оскъдица? Аз лично си мисля, че той е бил много, много по на далеч зад тях в духовно отношение Въпреки огромната разлика в материалния и социалния им статус като Битие!    

-                     Добре де! Ама то Опенхаймер нали после му е дошло пипето. И се е борил човека срещу ядрената надпревара…

-                     Да бе! Ама след като е направил голямата беля с разработката си. След това явно му е просветнало и духовното в него е изправило живата му съвест срещу самия него. А точно! Ето ти един красноречив пример как на човек приживе и вследствие на нещо могат да му се активират гените за духовност. 

-                      Може и така да е!  Може духовното да е вид цветна присадка-подобрител към душевния мир на човека. Но къде тук около всичките ти тези приказки за одухотвореността е контрастната допирателната с Ин витрото? Нещо не я виждам тази антагонистична линия, която толкова те дразни?

-                     Има я допирателната! И да! Наистина! Антагонистичина е! И причината за антагонизма е видима с просто око. Само трябва човек да го отвори това око.

-                     Ето Дизел отварям си окото даже и двете – и с палец и показалец си отварям широко двете очи и питам даже в рима – Де го това нещо като одухотвореност и как ли то се получава че на чуек духовно да му става?

-                     Първородното получаване и активиране на гените на одухотвореност е възможно единствено и само в точката на титаничния сблъсък между две силни желания. И то само, ако те са обилно напоени с обич, любов, или най-малко със сексуално привличаща се сласт. Пък било тя и мимолетна!  

-                     И какво? Само тогава ли е възможно това със синтеза на тази колоритна капчица наречена от теб одухотвореност, а Дизел? Сигурен ли си в това?

-                     Не само съм сигурен… Амии и даже съм на над сто процента уверен! Гените за този пълноцветен духовен флуид без страст и любов… по лабораторен начин в Ин витро стъкленичка няма как да се завъдят. И тук шест пет – няма. Имено тук е и антагонизма на допирателната за която ти говоря.

-                     И защо така?

-                     Защото така ли? Нали се сещаш, как от тялото и мозъка на двама силно желаещи се индивида се излъчват едни мощни импулси с огромни любовни или сластни позитиви, един към друг. Особено малко преди… и малко след екстремната кулминация при сливането на двете им химии в едно. И обратното. Сещаш ли се колко далеч от любовен е импулсът, който се излъчва в мозъка и тялото на една жена в момента, в който й бърникат с хромиран инструментариум из оная й работа? Или пък сещаш ли се дали ще са влюбени импулсите на мъжът мастурбиращ в стил Самодел Рукавипнков докато се подготвя да предостави генетичния си материал в лабораторията за осеменяване или Ин витро? Ти как мислиш Бензин? Дали импулсите при желания и емоционален сексуален контакт и другите  служебно-лабораторни мероприятия ща са идентични, а?

-                     Хмм  Едва ли ще са идентични! И какво сега? Какво излиза? Че от сух от към желание… и  безлюбовен секс… Хмм… Се ражда и суховато като чувства и духовност поколение. Така ли? Това ли е твоята антагонистична допирателна като идея. Иии…илиии… какво се готвиш да ми кажеш още…? Че  поради липсата точно на тези позитивни импулси породени от топли чувства на желание… децата Ин витро се явяват духовно ощетени - така ли? Това ли е?

-                     Да така смятам. А колкото до Ин витро децата - точната дума не е ощетени, а духовно осакатени. Защото в тяхното създаване точно по тази начин, има суха логическа преднамереност. И то в много случаи чисто комерсиална. Вярно! Те може да се родят и развият като много интелигентни. Или като много инициативни. Или като много напористи. Но колкото тези индивиди са по-по-най в суховатата си амбициозна гениалност… Толкова ще са по-малко човечни към другите хора. И толкова по-малко ще бъдат хуманни към живата среда в която живеят. Вярно! Това понякога са свързани зависимости присъщи и за някой хора заченати по обикновения начин. Но и при тях това най-вероятно е така защото зачеването е станало без желание, любов и страст. Просто при Ин витро бебетата тези особености на крайно бездушие ще са много, много по-често срещани. И по-брутално явни като проявява.

-                     Знаеш ли Дизел, твоето описание за душевност на Ин витро бебетата много ми заприлича на тези деца дето сега им викат индиго. Нещо като на тях ми бият май. Точно из онези дни ми попадна, как те били… - и не можах да довърша.

-                     Не нещо като на тях! Ами -  точно като тях! Дори не изключвам възможността тази масовата поява на земята на деца с явно преобладаване на един единствен цвят във външния ауричен слой, никак да не е случайна. И те да са си точно следствие на некомпетентната човешката намеса в процесите на размножаване. Даже си мисля, че поначало тази пусканица с децата индиго е поредната масова манипулация. С нея се цели да се отклони вниманието. И да се прикрият страничните ефекти на една цяла репродуктивна лабораторна технология. Която ако не ти е известно върти милиарди парици в световен мащаб.

-                     За милиардите ми е известно - да! Друго обаче ми е неизвестно от това което каза… Я кажи лечителю! Какво е това преобладаване на един единствен цвят в аурата?

-                     Е как какво? Не си ли чел? Или ако не си чел, не се ли сещаш защо ги наричат деца индиго?

-                     Не. Не се сещаш! – заех аз глуповата поза и го дарих с усмивка на небрежно застаряващ инфантил

-                     Ами според всички, който виждат цветовете на ауручните слоеве Индиго-децата се отличават с подчертано и преобладаващо индигово син цвят на аурата си. А индиговото синьо във видимия вълнов спектър е по-нискочестотен от всички други цветове. С най-малко енергия във вълната. И като цвят спада към студените цветове – нали? А като дойде реч за любов и чувства по интуиция рисуваме червени сърца?! А не сини – нали?! Това явно показва какви са индиговите хора и къде са спрямо червения цвят на любовта – нали?

-                     Нали!  – повторих аз почесвайки се глуповато по ухото, замисляйки се над казаното от Дизела, а той както винаги като набере по някоя тема… си продължава до откат:

-                     Не знам чел ли си някъде, но всяка една раса… Дори всяка една нация има някакъв отличителен строго специфичен цветови нюанс във външните си аурични слоеве. Колкото и парадоксално да звучи, но когато детето е индигово - няма никакво значение от коя раса и нация е то. Преобладаващия цвят в аурата му винаги е индигов. Сиреч ако приемем, че раждащите се сега индигови деца са някакво си по ред поколение - кръстоска на Ин витро бебета… - и ме погледна изпитателно дали му следя мисълта -  е ясно на къде вървят нещата – и пак ме погледна в очакване може би да подема недоисказаното от него.

-                     Добре де кажи! Опитвам се да разбера, но ми е трудно. Значи казваш Ин витро бебетата и те имат индигова как го каза там… външна аура. Така ли? – и го погледнах как ми се подсмихва – Хубаво деее…! Глупавичък съм на тази тема. Говори в прав текст! – подканих го аз.

-                     Ин витро децата нямат по принцип такава индигова аура. Но в техните поколения това е много често срещано явление. Или в крайна сметка се налага извода, че от тази лабораторна намеса се получава едно технологично заличаване на уникалната за планетата Земя расова и национална идентичност на човечеството. Или ще ставаме все повече като Севернокорейците – след време всички хора на земята ще сме облечени еднакво в едни и същи аурични униформи - индигови.

-                     Ухаааа… ! Как  драматично прозвуча! Виж ти? Каква глобална мисъл изръси Дизела сега… ?! Ама чакай бе мой човек? Всички казват, че децата индиго са почти гении. И че са супер като специалисти в областите, в които са надарени да се проявяват. За какви заличавания ми жужиш ти?

-                     Това е така - безспорно. И това е най-тревожното. Защо всички говорят само за качествата им. Но не и за недостатъците им. Например - липсата им на човечност или одухотвореност. Или пък за прекомерната им численост и концентрация в определени региони. И именно по тези причини съм на мнение, че погледнато от този ъгъл на нещата, не бива да се прекалява с човешката намеса в тези фундаментални природни дейности. Каквото е размножаването на човека. Нека си съществува като технология. Защото наистина има хора, който се нуждаят от нея. Но всичко прекалено като човешко действие и намеса в Природата винаги води до непредсказуеми последици.

-                     Добре де… След като е толкова страшна тази намеса… Ти имаш ли някакво обяснение? Каза преди малко нещо за позитиви но май не довърши… Защо позитивните импулси на желание или този на влюбеност са чак пък толкова важен фактор за активиране гените на одухотвореност.

-                     Защо ли? По време на желан полов акт, особено при завършването му двете тела са подложени на много силни позитивни биотокови напрежения и импулси.   Генетлаиите и гнетичните материали също. Оргазъм и еакулация му казват лекарите.  След които става сливането на двете клетки и респективно сливането на двата генетични материала. Всъщност точно наличието на такава позитивно наергетизирана среда е факторът, който обуславя образуването и пуска на гените на одухотвреност. А то си е от ясно по ясно - при лабораторните условия тази позитивна биотокова среда липсва. А аз съм напълно сигурен, че до момента няма изработена технология имитираща човешките импулси излъчвани по време на желан полов акт. От там идва и моята увереност! Затова и огромна е разликата между двата вида зачевания – нормалното и Ин витрото имам в предвид. Същото е като разликата във вкуса на домат отгледан изцяло в парникови условия. И вкуса на домат от абсолютно същия сорт, но отгледан при нормални природно полеви условия. Не е далеч от ума защо – нали така?

-                     До моя май не е много близо. Виж за домата знам. Парниковия има вкус на червена пластмаса или на изсуряла салата расла под сянката на селския чардак. Добре де ама аз знам, че във фермите всичко живо дето е там като добитък го оплождат изкуствено. И крави и овце. Та дори и птиците които ще дават яйца за инкубаторите. А ето че щом на животното гените му са наред - излиза нормално поколение. Значи нещо тук в теорията ти куца Дизел. Не мислиш ли?.

-                     Бензин говорим преди всичко за хора! И за човещина и одухотвореност. А не просто за животно и за телесност. Ти да си чувал за гъска, кокошка или овца с висока духовност? Щото аз не съм чувал за такава. Това едно. И другото  хората не биват създавани като поколение за нечия консумация или трапеза. Поне аз си мисля, че освен първосигналния нагон има и други неща на съвсем съзнателно ниво, които ни карат да гледаме по начин по-различен от животинския. Особено що касае поколението, което създаваме. И като повдигна темата за животновъдството… Хубаво е да знаеш, че за расовите коне, струващи цяло състояние не се практикува изкуствено осеменяване. Там жребеца и кобилата ги пускат в обширни заградени пространства и никой не издевателства над тях. Там в елитните коневъдни ферми битува максимата, че само любовта може да създаде красотата и издръжливостта в следващото поколение расови жребци и кобили. А щом за конете е така… Защо за хората да е по иначе… Нали ?! Тъпо е!  

-                     Това за конете не съм го знаел! Признавам си. Но може и да има нещо вярно в нещата които говориш – и се разсмях на глас, а той ме погледна учудено – Извинявай Дизел сетих се, че жена ми все ме кара да й купувам яйца от щастливи кокошки… Че си викам да не би да ми намеква нещо… За това ми стана смешно. Ама щом от Евросъюза са въвели такова изискване, сигурно има нещо вярно – поглеждам го и виждам, как той на свой ред се разсмива и го питам – Е какво не е ли съмнително, а Дизел. Може пък жена ми да е съпричастна по някакъв начин на нещастно снасящите кокошки, не мислиш ли?

-                     Да бе може, може. Все женски същества… Все на два крака… Може и съпричастност да има… – тук вече и двамата се разсмиваме на глас - Ама аз за друго се смея Бензин. Смешно ми е как в развитите страни и то от световен мащаб има изисквания за хуманно отношение към животните, които отглеждаме за храна и субпродукти. А едновременно с това същите тези хуманисти толерират нещастливо и дори принудително снасяне на яйцеклетки и деца от самите хора. Жените конкретно имам в предвид. Не знам, но тези, които правят всичко това предимно за пари - или са пълни духовни инфантили, или са абсолютни меркантили. Не може на никой от тях да не му идва на ум, как при Ин витро процедурата повече от половината от духовната човещина, остава полепнала по стените на петриевите блюда и колбите. Не вярвам хората занимаващи се с това да са пък чак толкова големи похлюпаци. И друго ми е интересно защо самите жени позволяват да бъдат третирани по този донякъде ветеринарен начин!?

-                     Ееее това за полепналата човещина звучи много гадно!

-                     Знам! И на мен Бензин гадно ми звучи. За това съм и на това мнение. Защото има опасност, ако не се въведат точни критерии за тези лабораторни бърникания в човешкия геном и човешката репродуктивност, след време може да се превърнем в една индигова бездушна цивилизация. Нещо като андроиндните екземляри показани по фантастичните филми!

-                     Разбрах. Очертава се след време и ние като парниковите домати да имаме пластмасови на вкус емоции, душевности и духовности.

-                     Нещо такова – отговаря ми Дизела и се изпружва като струна отваряйки широко очи и ми казва - Отивам до едното място!

До като го няма си мисля:

„ Мамка му и Дизел как само ги говори тез неговите неща” А от тях в главата ми всеки път забръмчават много повече въпроси от колкото мога да изрека на глас. И се сещам как наистина е време да спра вече с пиенето за днес.  И до София ще трябва да шофирам. Така чее…

Дизелът се връща. Определено е освежен. Личи му, че половин час не е пил. Мисля как е време да сменим темата. Тази много го разгорещява.

-                     Ееее Дизел ама ние тук с теб сме голям майтап. Уж сме пичове пък водим един разговор като на международна научна конференция на акушер-гинеколозите. Чакай сега аз да не забравя. Искам да ти благодаря за това, че ми помогна да си оправя коленете. В този плик съм пуснал едни книжлета осем на брой. Нали осем ти е любимото число? – и поставих плика на масата, а той ме погледна съвсем спокойно, но маха отрицателно с показалец – Какво ми махаш с този пръст? Нали каза, че ако искам мога да ти дам каквото и колкото си искам? - а той ми сочи надолу и казва:

-                     Извади каквото си сложил от плика и ми го пусни на земята…

-                     Стига бе Дизел! Стига с това на земята. Тогава и със стотинките пак така ме накара. Не искам да ти хвърлям пари на земята. Ти да не си някой просяк. Взимай го тоз плик сега! Това с долу на земята не е ли унизително?

-                     Унизително е! Разбира се! За човека с обикновено мислене е унизително. Но така трябва да бъде. За мен това не е унижение, а ритуал. Никой от хората като мен не бива да получава материалното си възмездие като заплата. Или като възнаграждение. Моето истинско възнаграждение е твоето благодаря. И това ако кажеш на друг човек в нужда, че съм ти помогнал. За да мога да помогна и на него. А за материалните неща… тях трябва да си ги получаваме от земята. Като просяци! Никой от нас не бива да си въобразява, че след като се занимаваме с духовни практики и след като притежаваме по-особени от нормалните човешки способности или сили… е по-горе от доброто, което правим. Или е по-горе от идеята за доброто, за което правим всичко. За това и когато получаваме материално възмездие главата ни трябва да е наведена.   

-                     Ехаа… как само звучи – възкликвам аз докато му поставям копюрите долу до крака на масата впечатлен от увереността с която говори и незнайно защо ми изниква един въпрос в главата -  Дизел мога ли да те питам нещо но искам да ми отговориш откровено!

-                     Че аз кога съм те лъгал? – усмихва ми се той лукаво, като монах който току що тайно от игумена си пийнал малко от манастирското вино.

-                      Да бе не си ме лъгал – ама утре! Само дето от време на време ме моткаш както и преди го правеше - ей така за спорта. Ама остави сега лъжата. Кажи ми моля ти се, ти кога наистина разбра, че си помогнал на онази жена да зачене. Че и даже два пъти. Защото виждам че си доста уверен в… -  но виждайки му ехидната усмивка разбрах как съм изръсил нещо не на място, чак бая се сепнах.

-                     Бензин никога не съм ти казвал, че въпросната жена е забременявала два пъти с моя помощ. Вярно! Тя роди преди месец второ дете. Но аз не съм ти споменавал нищо по този въпрос. Тази информация може да си я научил само от жена ми – и веднага погледна към банкнотите – А жена ми не прави нищо без някаква конкретна цел. Ти също си много прагматичен човек. Не би дал такива пари, ако не ми вярваш изцяло. А аз виждам, че ти не ми вярваш. Хмм нещата май замирисаха малко, а?  – и ме поглежда косо с изпитателна ехидност, докато с крак размърдва копюрите – Не са малко пари това. Осем копюра все по стотачка – после се навежда взема ги без да ме поглежда -  товааа да не би да ти го е дала жена ми? Да не те е купила? А ? Тя може да го направи това!  Всичките тези твои почти професионални въпроси и срещи бяха странни – знаеш ли! Я си кажи! Да не се опитваш да ме агитираш нещо? А Бензин?

-                     Има нещо такова. Ама не е съвсем така. Приятел си ми  – а вътрешно ми иде да си отскубна езика и си  мисля: „Мамка му и Дизел как ме сгащи само, а?” и искам не искам се решавам да му кажа - Ще ти призная Дизел. Половината тя ми ги даде. Каза ми обаче, че не са от семейния бюджет. Техните и ги били дали от някаква рента. Другите са от мен. Но аз нейните не ги искам. Знаеш ли в този случай ти ми помогна и то не само за едно. За коленете, за гърлото и да разбера много неща. Пък аз никаква не я свърших моята задача, да те накарам да мислиш рационално…

-                     И може би и да престана да помагам на хората!? Нали така? Това е то разбирането за рационалност на моята жена. За това и най-вероятно те е накарала да ме анализираш и да ме агитираш? – и пак ми се усмихна гадно.

-                     Еее… така както вървят нещата сякаш си останах само с анализирането. За агитацията май дипломите по география и по психология не ми бяха достатъчни. Та и за това реших и нейните пари на теб да ти ги дам. Искам да се получи работата: „ От дет дошло - там и отишло.” Виж честно! За някой неща можах да ти повярвам за други май не ми достигнаха сили. А може и да не съм чак толкова широко скроен за тези неща, както си ти. Добре де. Нека оставим сега произхода на тез пари…  Искаш ли?

-                     Искам! Нали си ми приятелче! Що да не искам. Смятай че това дето сега ми го каза вече съм го забравил. Но при едно условие! Не го прави втори път! Никога!

-                     Добре Дизел! Никога! - и правя във въздуха два саблени удара на хикс -Кажи ми сега за другото дето те попитах! От къде и как си толкова сигурен, че точно ти помогна на онази жена?

-                     От къде и как съм сигурен ли? – пита той а аз му кимам - Че точно аз съм помогнал на жената? – и пак ме поглежда усмихнато, а аз пак му кимам -  Ще ти кажа.. Има нещо много дребно и много отвлечено, по което съдя за това.  Но то за мен е много важен доказателствен знак. Може и смешно да изглежда, но за мене си е факт.

-                     Я го кажи! Кажи си го! И аз да се посмея – махам му с вилицата и си отпивам от питието, а той заразказва:

-                     Имаше един момент, в който всички ме атакуваха заради казаното от мен, как съм извадил онова чудо – онази змиевидна същност от жената. Всички се опитваха да омаловажат това, което бях направил като цялостна процедура. Не само го омаловажаваха – направо си го отричаха. Но един ден въпросната жена ми се обади на мобилния. Може би детето вече бе на около три месеца. Малко притеснено ми сподели, че момченцето имало няколко родилни петна по гушката.

-                     Какви петна? Да не е било шаркаво?

-                     Не бе! Ти пък шаркаво!

-                     От онези тъмните родилни петна… дето старите хора казват, че приличат на това, което на бременната й и се е ядяло. Пък лошата свекърва не й го намерила. Сетили се? – попита ме той и като ме видя, че му кимам утвърдително продължи - Лекарите и казали в началото, след месец два щели да се скрият. Но това не се бе случило. Изпрати ми и снимки по нета. Видях ги! И тогава разбрах, че наистина аз имам заслуга за живота точно на това дете.

-                     И какви са тези петна? Нафтени петна по бледата бебешка кожа ли? А? Или не! Може би да са с формата на бензиноколонка? И на нея да пише Дизел? Или пък не, не, не! Сетих се ! Петното е с формата на плакат. И на него да пише Анти Ин витро – и му се усмихнах гадно.

-                     Глупости! Бензин такива форми само ти можеш да измислиш. Природата определено има много по-добър вкус от теб. Няма да ти обяснявам, как ги наричат тези петна медиците и защо. Но народа им казва Целувката на ангела.

-                     Ахааа…. Ангелска целувка!? Ихааа… Това е много готино!  Значи казваш, как по този белег от всякъде си личи, че е имало екшън. А петното е нещо като с героична рана от предродилния двубой между духа на подареното от теб Херувимче и меркантилните мераците на софийските нахалници. Онези които са досаждали на жената да си направи Ин витро.

-                     Не беше Херувимче. Бъркаш нещо. Ангелче и подарих. 

-                     Че къде е разликата? Англече, Херувимче… все си е бебе с крила?! 

-                      Има разлика Бензин. Моето нямаше лък и стрела. За това и е само Ангелче. Когато е Херувимче то има лък и любовни стрели. И ако те стрелне в сърцето се влюбваш. Аз не съм искал жената да се влюбва в мен. Имахме си друга работа с нея. Пък другото когато ангел те целуне преди да се родиш… Тогава оставаш белязан за цял живот. Или за много дълго време. И това е така щото хората да знаят, че си се появил на този свят не как да е! А със специална ангелска благословия.

-                     Ахаа ясно. Вярно бе Дизел! Ти каза, че това, което правиш е нещо духовно. Макар че ти му казваш практика. Явно ангелите там в твоите практики са от пернатите неща, които честичко се срещат – не спирах да го подкачам аз.

-                     Така е… Така казах! Но с процедурата Ин витро това между нас не е битка - а съперничество. Нещо като спортсменска среща. Истинската битка беше между мен и онази змиевидна същност. 

-                     Ето! Значи след като си елиминирал в първия кръг - на полуфинала онази енергийна същност… Символично или не на финала си бил участник в дербито -  Целувката на ангела срещу Ин витрото. 

-                     Ако футболно гледаш на неща… Може!. Но в случай, че не бях успял да се преборя със змиевидната гад… Наистина лошо! Нали разбра. Те й се обадиха. Даже два пъти. И ако малкия тогава не бе получила Целувката на ангела… Жената  щеше да е там на конвейера на пластмасовите домати от епруветка. Пък може и да си прав. Защо пък да няма нещо футболно като тръпка в цялата тази историята. Колко му е това дерби да се превърне в традиционно. И още дълги години отбора на Целувката на ангела да играе срещу този на Ин витрото. Еее… поне в този мач и при домакинството на тази жена на Ин витрото му водя с две на нула – отвърна ми той и се усмихна гордо.

-                     Така си е Дизел… Да са й живи и здрави дечицата! И на жената! И на бащата им. И на цялата им рода! А я кажи според теб, кои деца получават такава специална ангелска благословия със целувка?

-                     Еее… Бензин не съм разговарял с нито един ангел по този въпрос. Но си мисля, че белегът е по-скоро белег за това, че майката на това дете е майка боец. И се е преборила като истинска жена по най-естествения и истински начин да стане майка. И то въпреки трудностите и изпитанията. Пък аз… Аз бях само един помощник в едното от сраженията със същността в тази нейна голяма битка за майчинство. Но до колкото знам и в двата случая тя роди като истинска жена. И кърми като любяща и грижовна майка. Така чеее… заслужила си ги е и двете благословии за рожбите, с които се сдоби! Във всички случаи!    

-                     Ясно! Я да те питам още нещо сега… Нали може?

-                     Може – питай!

-                     Онзи път след една от нашите срещи, когато те закарах доста пиян у вас… Сещаш ли се? Дето ядох здравия конфуз от жена ти…

-                     Сещам се да! И какво?

-                     Тогава се напи нарочно - нали? И защо го направи? Ти почти никога не се напиваше преди? Изплаши ме бе мой човек! Помислих си че вече не те бива в леглото и от там са ви всичките проблеми… И понеже те е срам да си признаеш се напиваш.

-                     Глупости! Всичко си ми е на ред. Все още аз гоня жената за оная работа не тя мен. Но пък си има поводи които си заслужават изключенията около трезвеността. Ти почти на всяка наша среща разпитваше за онази жена. И за онзи мой случай. А седмица по-рано преди случката с напиването бях научил за втората й бременност. Малко хора биха ми повярвали, че аз съм й помогнал. Не че ти ми вярваш. Но с теб не се притеснявам да се напия по този повод. Дори без да ти казвам защо го правя. Но то май не се знае кой беше по пиян. Ти като беше толкова трезвен, защо започна да плюеш по твоите пациентки, а?

-                     Еее така ми дойде отвътре – смотолевих аз защото не исках да му разкривам тогавашните си планове.

-                      Ето видя ли. На теб ти дошло от вътре да плюеш, а на мен да се напия. Но пък си казах: „ Бензина ми дава чудесен повод. Сега е момента и аз да се разтоваря от това с което са ме напрегнали подобните жени, които са потърсили помощ при мен…”  

-                     Ахаа разбирам… И се получи един дует детооо…  Замязахме на женомразци и отявлени храчкомети обстрелващ с жлъч елегантния пол.  Иии… Дизееел чакай, чакай! Виж как щях да забравя да ти го кажа - и се пляскам по челото - Чакай първо да ти покажа нещо - бъркам в портмонето си и му показвам една визитка.

-                     Какво е това? Какъв е този Марио Тупанчев – коафьор и стилист? Не го познавам тоя! За какво ми го показваш?

-                     Тогава като излизахме… по-скоро като те изнасях от кръчмата този ми бутна визитката в ръката. И ми е усмихна много предразполагащо…

-                     И какъв е пък този?

-                     Не знам! И аз не го познавам. Ти кажи! Все пак не аз - ти си от Габрово. Но явно е мека китка… И като ни е слушал каква кал хвърляме по женското съсловие сигур ни е вземал не за коч, ами за гей къмпани…

-                     Стига де! Вярно ли? Това не си го спомням – хвана се за главата Дизела и после започна да се превива от кикот на стола и през смях ми казва – Ама и ти си един смотан психолог. Ако беше казал за това на жена ми и я беше забаламосъл, че и кръшкам с някой педал щеше да си вдигнеш мизата за сеансите бе мой човек – и продължи да се залива от смях.   

-                      Виж за това не съм се сещал – усмихнах се в началото на идеята му, но светкавично размислих -  А да бе! Остава и педалски привкус да сложа като подправка в анализите си. То и така ми стига зора с твоите шантави истории… - отговорих аз и чух как телфона ми изпиука.

 Поглеждам – служебно съобщение от администратора на Мейла ми. Отварям го. Снимките от жената на Дизела са дошли на пощата. Стана ми страшно любопитно. Най-накрая да я видя тази мистериозна млада майка.

Не искам обаче да го правя пред него. Извинявам му се. Отивам до тоалетната. Нямам търпение. Разглеждам снимките. На първата от тях - млада хубава жена, която си държи ръката на бедрото на единия крак. На другата ясно се вижда как се здрависва с някой, а дънките й пак там на бедрото са изтъркани. Съдейки по датите в долния ъгъл - третата снимка е най-нова. Жената е прегърнала двете си рожби. По-голямото момченце е обърнало глава към майка си, а на гушката му отляво се вижда матово петънце. Може би това е въпросната целувка на ангела. Колкото до самата жена!? Охоо… тя цялата сияе! А лъчезарната й  усмивка придава на снимката заряд и обаяние на зашеметяващ летен изгрев.

Мамка му и Дизел! Как ги прави тез неща наистина не мога да разбера!?

Иска ми се вече да мисля за нещата сериозно. Опипвам си коленете. На мястото са си. Клякам и ставам няколко пъти. Огъвам ги насам, натам – няма болка. И после, гледайки в краката си си мисля:

„Такова натоварване им направих по време на мачовете - нищо им нямаше. Сега с три клякания ли ще си доказвам нещо? Ама господин Бензин - Вие сте голям кретенозавър! Точно такъв сте! Сериозно!”

  Вдигам очи към огледалото над мивката. А от там ме гледа един не толкова сериозен, но определено объркан чичка-ритнитопковец. Погледът му излъчва коктейл от недоумяващо задоволство и усмихната глуповатост. И то до дъно изпразнена от логика, също като онази, която видях във витрината, след като ми съобщиха, как имам гърло като слънце. И отново ми става смешно, лековато и неопределено. Толкова неопределено колкото когато летях в залата хвърлян нагоре от другите ритнитопковци. Интересно?! Каква ли е била тогава моята усмивка? Дали е излъчвала сияйно щастие като това на жената от снимката с двамата малчугана? Може би!  

Иии… срам не срам… ще си призная! Пак настръхвам! И отново имам усещането, как подмокрям зениците. Все едно бях в залата.

А как много ми се иска да му повярвам. Свеждам отново поглед към коленете си. Какво ли доказателство още ми е необходимо за да охлабя въжетата на собственото ми мислене? Може би още някой такъв негов случай. Или може би лично телефонно обаждане от ангелът целунал онзи малчуган по гушката, а?”

Мамка му и Дизел! Как ги прави тез неща наистина не мога да разбера?!

Връщам се бавно към масата. И докато все още се смея на разсъжденията нападнали ме в тоалетната една идея буквално се размазва с плясък в челото ми. Сядам и бързам да му я кажа:

-                     Дизел искаш ли да си спретнем с теб едно договорче.

-                     Договорче ли ? – пита той – И за какво?

-                     Ти нали каза, че мога да ти благодаря като разказвам за теб на други хора, как можеш да им помогнеш.

-                     Можеш да!

-                     Като се видяхме в началото ти ми заяви, че само за един случай ще ми разкажеш.

-                     Един ти стига! Ти и без това трудно дъвчеш информацията… Защо да те товаря с още? Пък и не ми вярваш много, много, за това което ти казвам.

-                     Добре де, ако аз ти намеря случай, който да не е лесен като моите колене. И да ти е много интригуващ… Тогава ти ще ми разкажеш ли още нещо интересно, невероятно и трудно за дъвчене?

-                     Ти помогни на някой нуждаещ се да научи за мен, пък аз ще си помисля какво да ти разкажа. Само че - нали ти казах. Ти много, много не ми вярваш.

-                      Може и да не ти вярвам много, много. Но пък ми е много, много интересно. Ааа…! Ама не го усуквай сега. Искам да знам предварително за какво ще ми разказваш и да попрочета това онова. Иначе като ти слушам хипотезите и обясненията…Иии се чувствам като заблуден петокласник от Танзания попаднал по случайност на лекция по висша математика в Пристънския университет.

-                     Добре! Но нали ти казах. Трябва да си заслужиш разказа като доведеш човек, на който наистина се налага да помогна.

-                     Хубаво де! Съгласих се. Кажи сега! За какво ще ми разкажеш следващия път?

-                     Ами за това как помогнах на един човек от разстояние. Без той да ме е виждал и чувал никога в живота си.

-                     Как? Как, как го излекува?

-                     Нали ти казах - от разстояние.

-                     И го излекува от разстояние? Хайде стига де?! Нали до този момент твърдеше, че трябва да се положат ръце на болното място!? Сега какво е това ново двайсет? Как така от разстояние? Не, не, не! Не ме хвърляй пак в музиката. Тук вече ме правиш на въртоглав къдрав добитък. Няма такова нещо. Лечение от разстояние. Моля ти се Дизел… Искам нещо по-сериозно… Не искам глупости и пълни измишльотини…

-                     Е аз нали ти казах, че ти не ми вярваш!

-                     Е ма не, не, не! Ти сега с това последното прекали… Няма такова нещо - лекуване без да се виждате. Е ти как разбра какво му е? Не, не, не! Няма такъв филм!

-                     Има такова нещо Бензин!

-                     Няма Дизел ! Моткаш ме нещо! Ти винаги си ме моткал! И мен и Метана…   

И пак я подхващаме препирнята. Кой е по тъп от другите двама и кой кого мотка! Както си я правихме на времето когато бяхме неразделни тримцата … аз Миро Бензина, Той - Тошко Дизела и Другия Той Пешо Метана.

 

 

КРАЙ

 

Rygit

 

© Ригит Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря за коментара, Ема! Радвам се че ти е харесал разказа. Може и да има продължение, но Бензина трябва първо да намери подходящ случай и човек. И после ако Дизела сърши нещо да ми го разкаже. След това аз трябва да го украся с някой измишльотина за да става за чететене и готово.
    Колкото до координатите на Дизела така като гледам по-хубаво да нямаш нужда от помощта му. Но пък ако толкова се налага... пиши на пощата ще питам Бензина дали ще ми го даде!
  • Нищо, че пише "край". Ще ми се да има продължение.Или поне да напишеш координатите на Дизела . Ако пиша сериозно - разказа ми хареса и съм приятно изненадана от това, че доста хора в сайта пишат за такива "шантави" и "граничещи с фантастика" за мнозинството неща.
Propuestas
: ??:??