Положително и конструктивно четиристотин тела със сърца наливаха с пенлив живот красивото като изумруд планинско село Малиново. Запокитеното в гръдта на Балкана съкровище излъчваше някаква неземност, някаква причудлива потайност, способна да предизвика умиление и еуфорична наслада у Човек. За целта бе необходимо да не е износена душата му и окото му да умее да фокусира срамежливата съблеченост на заобикалящия го рай.

          И това необикновено кътче бе белязано със строгия печат на вечната предопределеност. Рано сутрин мъжете, натоварени с нелеката задача да изхранват многочленните си семейства, кусваха къшей хляб, пийваха хладна водица и с бодри стъпки се отправяха към полето, където работата свършване нямаше. Големият жълт кръг, изровен от придирчивата ръка на утрото, умело рисуваше светлинна наличност пред обримчените им с гъсти вежди очи. Сърцата им, корѝта за патриархална кръв, колкото силно обичаха, толкова силно и мразеха – поетско достойнство, издълбано у представителите на доминантния пол.

          На женските особи се падаше „честта“ да координират и изпълняват правилно домакинските си задължения. „Родѝ, чистѝ, перѝ, готвѝ“ – като че ли тези четири думи синтезираха всекидневието им, в което почивката бе доста скъп лукс. Въпреки това нежните създания успяваха да запазят непорочността си; не е за криене, че кръшните снаги на младите девойки привличаха щъкащите погледи на момците и ги принуждаваха понякога да се съревновават помежду си.

          В Малиново имаше от всичко по малко: умни и трудолюбиви хора, глупави и мързеливи; щастие, тъга, събирания и раздяли. Под износеното покривало на евтините битовизми – под постоянното здрависване и разминаване – цъфтеше очарователната любов между Константин и Елена – чеда на постоянно заети с работата си хора.

          Милен и Йоана, родителите на седемнайсетгодишната девойка, чието излъчване и Зевс би омилостивило, не напипваха клеясалата нишка на промяната у своето дете. Ели рано се научи да ходи на гърне, бързичко свикна слабата ѝ ръчичка да държи пастелчета, моливчета и химикалчета. На десетгодишна възраст се повлия от „модата на града“ и облече блузка с оголено пъпче, но когато консервативната маминка видя това кощунство, се разбесня и го изгори в задния двор на тяхната къща. Тогава тати гледаше мач и пиеше бира – надали е чул ревящата си щерка, тъй като слухът му бе потопен в бурните възгласи на превъзбудените тифози.

          Коцето бе едничък „мамин сладък“ и бащина гордост. Опитите му да пее гласовито се разляха в мрачна яма и отстъпиха място на стремглаво навлизащите технологични кичове. Колко хленчи, за да му купят лаптоп Lenovo и телефон със сензорен екран… И каква полза имаше от тях? Щяха ли да го спасят от оскърбителните подмятания на съучениците му, че трябва да си хване гадже? Децата в училище не са лоши, но сякаш нещо ги подтиква да си режат мазни парченца зло и мляскащо да ги поглъщат…

          Оскар Уайлд е рекъл: „Любовта, а не немската философия, крие истинското обяснение на този свят.“ Защо изтъквам значимата мъдрост на британския поет? Свързана ли е тя по някакъв начин с бедните деца на селото, копнеещи да стигнат отвъд окъпания в пъстрота хоризонт; да се издигнат над скандалите, предизвикани от безпаричие, и да умрат в меките си легла след спокойно изживени старини?

          Не знам дали вярвам в прецизния усет на разноликия живот, който е все тъй безплътен за философи, поети, учители, банкери, полицаи и пожарникари – персони, ползващи се с меката любов на обществото, издигнало ги съвсем заслужено на пиедестал. Но той събра Константин и Елена в едно цяло. Как успя да го направи?

          Нека видим…

          Фино априлско утро. Жълтурко се качи на източната сцена – очичките му сънливо се отваряха и затваряха, сякаш изобщо не желаеше да става част от театъра на хората – и изстреля поредната доза лъчи със своето силно, топло оръжие. По деликатно изчистеното небе се рееха интересни птици, всяка от които танцуваше грациозно, следвайки посоката на пътя си. Петлите не закъсняха с представлението: тържествените им гласове мажеха с мехлеми човешката душа, копнееща да се напива с красота. 

          Малиново бавно се оживяваше.

          Осемнайсетгодишният Константин вече бе буден. В девет часа сутринта родителите му още спяха и той нямаше никакво намерение да ги „пипа“. Голо до кръста, здравото момче се набираше на импровизирания лост в градината им, измайсторен от сръчните ръце на престаряващия му оплешивяващ баща.

          – Едно, две, три, четири…

          Гръдният кош на Коцето бе доста развит. Незабележим преди, сега изглеждаше като миниатюрна планина. Тренировките оказваха ефект. Едри, мощни бицепси лъщяха под утринното слънце, коремните, изваяни до съвършенство плочки служеха като солидно доказателство на тезата, че тийнейджърите са взискателни към външния си вид и обожават телата си. По кожата на променения ученик се спускаха солени капки пот.

          Константин Иванов обичаше родителите си Петър и Невена. Те му бяха дали Живот; обгрижваха го, когато бе болен, подкрепяха го във всяко негово ново начинание и прашинка не даваха да падне над главата му. Но напоследък нещо помежду им се пропука – или по-точно между баща и син.

          Прехвърлил петдесетте, таткото сякаш плавно се отказваше да живее като нормален, разумен човек. Първичността, подобно на бацил, го завладя напълно. Синът му намрази семейното хранене, защото не можеше да понесе животинското мляскане на този, който го е Създал. В повечето случаи изнервено ставаше от масата, затваряше се в стаята си и заплакваше, задавайки си безброй въпроси. Невена усещаше болката у детето си, знаеше, че чувствителното ѝ момче заслужава стойностен мъж пред себе си, от когото да черпи добър житейски пример.

          – Девет, десет…

          Влюбеният дванадесетокласник приключи и отпусна длани от нагорещеното желязо. Домашното куче – двугодишна немска овчарка на име Боян – развъртя опашка и изплези език, като че очакваше нещо за хапване. Три синигерчета пееха от праисторическия покрив на саята, под която живееха лаещият пазител и ленивите кокошки.

          Оставаше месец до Завършването – преход между два етапа; момент на скорострелно израстване, наситено с неизвестни. Какво ли чувства всеки един абитуриент, осъзнал, че дванадесет години приключват с костюм, рокля, мъдри усмивки и няколко танца под осветен дансинг? А след това? Кандидатстване в университет, упорит труд и заслужено дипломиране? Откриване на сродна душа, създаване на семейство, отглеждане на деца. Това ли представлява постоянно обсипаният с пайети живот? Една последователна работа, след която навярно ще изпиташ удовлетворение и спокойно ще затвориш очи за Вечния Сън?

          – Коце, пак ли за Елена мислиш? Ще си изгубиш ума! – въздъхна Боян, размишлявайки за любовта и смисъла на своето кучешко съществуване. Много е приятно, когато животните заговорят – ако се заслушаме внимателно, бихме установили, че някои дребни детайли ни убягват.

          – За нея си мисля, Боби… Косите ѝ, чаровните ѝ очи, ягодовите ѝ устни – обичам всичко в това момиче!

          – Радвам се за теб, но нали знаеш приказката за патката: мислила, мислила…

          – И взела, че умряла… – отсече момчето. – Но при мен е различно.

          – Кое му е различното? – четириногото зяпаше светлосиньото небе. – Всеки е уязвим за грешки – не се имай за божество.

          – Приятелю, обичта ми дава животворни сили. Това чувство е голяма работа. Веднъж залови ли те в мрежите си, няма връщане назад. Дишаш, усещайки топлинка в сърцето; съществуваш за допир, целуваш и твориш… – Константин бе седнал на окосената тревица до своя другар.

          – Вие, хората, сте голяма работа – тази сутрин кучето бе изключително проницателно.

          В дома на семейство Павлови цареше суетня като пред пътуване. Милен и Йоана натъпкаха пазарските си чанти с тоблерони, порцеланови чаши и книги и се качиха в оранжевото такси, което ги чакаше пред пътната им врата. Днес щяха да бъдат на рождения ден на Миленовия баща – Ели също бе поканена, но отказа да присъства, тъй като щяла да се среща с най-добрата си приятелка Калина.

          Като чу задавения рев на грохналата бричка, девойката скочи от леглото си и се усмихна на целия свят. Овалното ѝ лице поруменя; въпреки че устните ѝ не бяха червисани, изглеждаха божествено – да се засрамиш, че си мъж пред тях. Фигурата на единадесетокласничката, подобие на спортно бижу, крещеше, че това момиче отделя по няколко часа на ден за усилени тренировки. Под нощничката имаше розова гладка кожа и завързано пъпче.

          В сърцето любов клокочеше…             

          – Какво да купя за довечера? – шаблонните стереотипи, че момчетата канят момичетата в домовете си, щяха да бъдат разбити тази нощ. Тя вече бе облечена в синя рокля до коленете и търчеше насам-натам, умувайки как да създаде приятна обстановка за първата им среща. Косата ѝ бе вързана на кок.

          В двуметровия хладилник се зъбеха масла, яйца, варени наденици, кренвирши и изстудена „Derby Cola”. Там имаше и неотваряни компоти от праскови и сливи. Ели се зачуди какво да нареди на масата в хола: сандвичи ли да направи, или да пийнат нещо и да съзерцават мътното лице на нощното небе. И двамата невъобразимо много се вълнуваха – едно момче и едно момиче, усетили за пръв път електричния ток, отделен при влюбването, мигновено, парализиращо, упояващо; доставящо сладката наслада от соленото съвремие.

          – … бих преплувал океан за нея! – момъкът обясняваше своята поетична романтичност на овчарката, която слушаше и обмисляше казаното внимателно. От време на време се отегчаваше, изплезваше език, губеше хронологията на чутото, пак я улавяше, въртеше очите си в орбитите им и се усмихваше престорено, когато Коцето я погледнеше, за да види какво мисли.

          – Много си влюбен, стопанино! Много… Бих казал, че си старичък. Според кучешките години си антика – една наша се равнявала на седем ваши, поне така се говори. Коце бе, като не можете да изчислявате с точност, за какви хора ми се пишете?! – придоби строг учителски вид Боян.

          – Младичък съм… И както възрастните обичат да казват, кръвта ми ври…

          – Ама да не заври? – прекъсна го кучето, след което се погледнаха в очите и се отдадоха на див смях под зоркия поглед на този почти усмихващ се свят. Подобна обстановка може да срещнете сред приятели, които се опитват да оползотворят всеки миг заедно пред скорошна раздяла. Животът е подла игра – събира ни с определени хора и тъкмо когато извоюваме тяхната вяра, най-безпардонно ни подава куфар с думите: „Време е да си вървиш“.

          И точно тук е моментът да „скрия“ героите си; да кажа, че жълтурко се оттегли на запад и денят изчезна като привидение, че всички са се прибрали в топлите си къщи… Нищо значително не се случи – не знам дали е редно да споменавам, че на мегдана припадна една баба. Струпа се народ, извикаха линейка, пристигна небръснат от Крумово време шофьор (без медицинска сестра), натовари жената като чувал на кантар и отпраши с нея по разбитите сокаци.

          После всички си отидоха…   

          Селото задряма в дървената си кошара. Някой изгаси лампите в стаята му, целуна го по челото и излезе с тихи стъпки. Във въздуха се носеше хладен, приятен ветрец, който, ако го вдишаш, ще оприличиш с почти неописуемата миризма на пържени филийки. Погледите на бездомните кучета ставаха бледи и нажалени – от тях прозираше желанието им да имат домове, в които стопаните им да ги галят и обгрижват, но реалността – жестока, блудкава и отвратителна на допир – ги обричаше на безконечно страдание.

          Когато вече нямаше ден, Коцето облече най-хубавата си бяла риза, наскоро купените сини дънки – с леко изподрани колена – и обу бели маратонки с украшения по тях. На своите каза, че ще излиза със Стефан, с когото бяха приятели още от детската градина, и напусна дома си със стъпките на уверен в себе си човек. Петър изпитваше гордост; болното му от първичност сърце изстена и рече: „Ах!“. Той знаеше, че се случва нещо с момчето му.

          – Да не е влюбен нашият? – реши да попита жена си.

          – Не знам, умен е, ще се оправи с всичко, което му е на главата… – по-обрана бе Невена.

          И те се прибраха, а той продължи.

          „Колко съм глупав! Ще отида у тях с празни ръце!“, мрънкаше си под носа Константин, облъхван от боцкащите вълни на благоуханния вятър. Съзнанието му крещеше, че е трябвало да ѝ вземе нещо – дори да е малко, но да е от сърце. Когато пристигна пред дома ѝ, си пое въздух на огромни глътки и натисна правоъгълното копче на белия звънец.

          „Дзъъъррр“, разнесе се начупеният звук във вътрешността на къщата, рикошира в стените ѝ, излезе навън и отлетя нанякъде. Щом тя го чу, усети как сърцето ѝ избумтява по-силно от обичайното и развълнувано се засуетява.

          Елена, облечена в бяла дантелена рокля, се появи пред него и просто се усмихна, като че не можеше да реаргира по друг начин. Върху устните ѝ попиваше дъхът на разцъфтяващата младост. Косите ѝ пееха песни за любовта, черни, дълги, с онази специфична черта, която ни кара да се спрем на място, без да можем да проумеем що на чудо сме станали свидетели. Върху тънките ѝ рамене, оголени и потрепващи като криле на пеперуда, дантелата спокойно се отпускаше, а в очите ѝ се прегръщаха хиляди планети.

          – Здравей… – плахо рече Ели. През погледа ѝ нощта бе с цвят на шоколад, изкусителна и мистична, а в неговите широко отворени очи откриваше частица от себе си. Кухият импулс да го целуне затанцува в челото ѝ.

          – Здравей… – още по-несигурно измърмори той, забил поглед в грациозната дантела. Толкова изящно бе това момиче за него: душата му се разливаше, а сетивата му подсвиркваха, въпреки че все още не бе достатъчно зрял.

          – Заповядай! Влез! – след години с присмех щяха да си спомнят за подобни мигове.

          – Благодаря! – подхвърли Коцето и се вмъкна вътре, като я изчака да затвори. Лицето му почервеня, защото не носеше нищо – мъжката гордост винаги изпъква над официалността. Когато го погледна, тя попита:

          – Защо си толкова червен? – и се засмя симпатично.

          – Амиии… Не ти взех нищо… – любовникът сведе глава.

          – Моля ти се. Стига ми, че си тук – широка усмивка украси красивото ѝ лице. Докато изричаше тези думички, положи ненадейно топлата си дясна длан на лявото му рамо – по онзи небрежен начин, който кара момчетата да изтръпват и да се засрамват малко.

          Елена застъпва по стълбите към втория етаж. Той я последва. Нещо се оформяше в душите и на двама им, придобиваше очертания, излъчваше топлина – предполагам, че трябва да се нарече любов, но не! Това бе по-силно, по-особено и по-неразгадаемо.

          – Заповядай, трапезата е скромна, но мисля, че ще ни бъде достатъчно – момичето наистина се бе постарало да направи нещо стойностно за него. Те седнаха един срещу друг. Типично за влюбени.

          – Нямаше нужда да се стараеш. Не съм взискателен, дойдох, за да те видя – сега тя се изчерви заради думите му.

          – Азз…

          – Да… – Невениният син долови трептящата нотка в гласа ѝ.

          Ели вдигна плахо глава. Погледна го в очите.

          – Изпитвам чувства към теб.

          Той знаеше това. Но му стана приятно. Дробовете му щяха да се пръснат от напрежение. Любовта – тази незрима чародейка – дишаше по цялото му тяло.

          – Не бих могъл да кажа нещо по-различно. Обичам те…

          Последните му думи я накараха да се преизпълни с лава. Под роклята сърцето ѝ блъскаше лудо, тялото ѝ бе като гигантски реотан.

          – Да излезем! – изненадващо предложи той.

          – Добре…

          Те набързо се обуха, скокнаха навън и седнаха на дървената пейка, прилепена до южната къщна фасада. Хладният, приятно ухаещ вятър ги галеше с лебедово перо. Небето бе окичено с малки жълти звезди, приличащи на значки.

           – Затворѝ очи… Усетѝ природата… Онзи мирис на чистота, на искреност… Насладѝ му се… – Коцето погледна дали е изпълнила заръката му.

          Ели го правеше.

          – Когато се чувстваш успокоена, ги отворѝ…

          Вятърко летеше над Малиново, за да вземе злото и да остави само добро. Хората спяха, кучетата – също.

          Сякаш само те и той съществуваха…

          – Подейства ми добре! – въздъхна тя, няколко пъти си пое дълбоко въздух и издиша тихичко.

          Погледите им се засякоха под булото на тази различна вечер. Крехката светлина от уличните лампи едва-едва достигаше до тях. Телата им, изолирани в червената ципа на любовта, съчетаха симбиозата на целия свят в едно.

          Преди да се случи немислимото, те си казаха:

          – Обичам те.

          И се целунаха…