Опитвам се да гледам на нещата от позицията „въпрос на гледна точка”. Иначе сигурно ще ме изкарват от тук в една от ония хубави бели ризки, дето им връзват ръкавите зад гърба.

В банката съм. Вие къде си помислихте, че кибича през последния час? Дошла съм като добър кредитополучател да си направя вноската по заема. В тия дълбоко лични моменти някак си съвсем естествено се сещам за всичко, които съм научила от Discovery Channel за огнестрелните оръжия. Нищо, че по дефолт съм пацифист.

Днес обаче е различно. Пак чакам до умиране, обаче местните са се погрижили поне да не скучая. Аз и рехавата тълпа от още десетина-дванайсет не особено желаещи. Устроили са ни шоу, в което главната роля е поета от сочна госпожа с вид на детска учителка и темперамента на началник в наказателна рота. Ролята на античния хор, който само от време на време пропява в мяукащ синхрон, е поверена на шест-седем жертви с отчаяния вид на пандизчии, чиито умове работят само върху проблема с escape-то. Само че, дето викаше навремето едно бивше гадже, „умиране има, отърване няма”.

Общо взето сценката ми е до гадене позната. Сутрешна оперативка знаете ли какво е? Á баш! Същото.

Та значи темата днес очевидно е отношенията банка-клиенти. И госпожата може да удари в земята даже Фройд, когато се стигне до психология на банковия клиент. Бас хващам, че сън не я лови нощем, докато мисли по темата и се опитва да влезе в главите на тия като нас, които са от другата страна на барикадата. Пардон! Гишето. Доколкото успявам да вдяна от тирадата, една от касиерките е сторила жестоко прегрешение. А именно: по погрешка е измъкнала на някого някаква такса. Някакви си 2,50. А не трябвало. Шокиращо, а? В някои държави някъде там за подобна грешка направо си на трибунал. Или поне според реакциите на госпожата започвам така да си мисля. Направо е изтрещяла от възмущение.

И така, вече двайсетина минути слушаме и сме притихнали като на родителска среща. С тази разлика, че сега не ни рендосват нас. Различно е и определено променя гледната точка. Лично аз пък съм чела доста за психологията на управлението и крясъците по персонала пред клиентите определено не се вместват в добрите похвати, но това е друга тема. Коя съм аз, че да критикувам! Затова само слушам с едно ухо. Точно с едно, щото в другото за всеки случай съм забола слушалката на МР3-та и от там Nightwish се опитват да ме убедят колко е гот „over the hills and far away”. Предполагам, че на статистите от античния хор много им се иска в момента да са някъде именно over the hills and far away, само не и в обсега на действие на напористата дама. Тя очевидно се е учила на дипломация от Саддам Хюсеин. И други като нея съм виждала – краят им по правило е доста… хмм!... поучителен за останалите.

Заслушвам се по-сериозно, чак когато стигаме до момент, в който тя почти блъска с юмрук в гишето и е минала в нескончаем речитатив.

-    Ето заради такива грешки клиентите губят доверие в банката! Разбирате ли? Защото те говорят помежду си. Го-во-рят! И си споделят. И сега какво ще си помисли този клиент, когато разбере, че сме му взели неправомерно такса? А?!...

Тук почти ми се прищя да вдигна ръка. Знам отговора. Ама нейсе!

-    … Вие май не си давате сметка, че това е само в ущърб на банката. Защото тези дребни грешки се натрупват, натрупват и накрая се стига до там, че… че…

Че?... Че?!... Хайде де! Даже на мен ми стана любопитно! Пък като гледам, и не само на мен, ако съдя по изпълнените с очакване погледи на останалите зрители, накацали по столчетата покрай мен.

Идва ми да заподскачам от любопитство.

-    Проумейте го най-накрая, че така само вредим на себе си. Такива неща озлобяват клиентите! Именно озлобяват клиентите!

Á стига бе! Досега не съм се сетила да озлобея заради 2,50, ама щом тя казва, може би си трябва. Знаех си, че съм прекалено миролюбива! Представям си обаче колко са му взели на оня тип от Сливен, дето през март озлобя дотам, че държа няколко касиерки цяла нощ за заложници. Трябва да са били поне 10 лева. Щото за 2,50 по мои сметки си струва най-много да им теглиш по една натурална българска…

Замислям се сериозно над казуса. На мен банката ми взима месечно по около стотина лева. Обаче от друга страна си е правомерно, щото толкова си пише в договора. Сега! При това положение аз дали съм в правото си да озлобея или не? Щото някак си съвсем естествено ми идва отвътре да злобея всеки път, когато дойде време за вноски, нищо че си ги има в договора.

Усещам как ръката ми сама тръгва нагоре и се налага почти да се боря с нея. Знам кога не е добра идея да се набутвам в сценария, макар да имам аргументите, с които да оборя теорията на госпожата. Половината от тях даже висят напечатани по плакати и брошури в самата банка. Другата половина са в трудовия ми договор.

Все едно!

Слава Богу, след около час и половина, през който с „колежката” по съдба до мен си ставаме по-близки от сиамски близначки, най-накрая идва и моят  ред. За около милисекунда се колебая дали да не го пропусна, за да се порадвам още малко на безплатната програма, но после се сещам, че хич даже не е безплатна. На мен ми струва около стотачка месечно. Това е достатъчно, за да ми секне желанието, и отивам на гишето, където изтерзана касиерка с отчаяния поглед на трайно наранено бездомно сираче ми казва:

-  Добър ден!

Добре де. Стотачка месечно не е чак толкова много, като се замислиш. Въпрос на гледна точка!