Дните минаваха... Той не излизаше от мислите ми... Исках безумно да бъда с него. Разкъсваше ме мисълта, че мога да съм поредната, която е наранил. Страхът от това да ме изостави беше доста голям благодарение на случката със Стефан. Знаех, че единственият начин да се добера до сърцето му е като бъда недостъпна.
       Често излизахме. Доста често. Смеехме се постоянно. Той постоянно ме сваляше - типично състояние за него. А аз се преструвах, че не ме интересува. Всъщност интересуваше ме. Не спирах да мисля за него. Приятелките ми не го харесваха, меко казано. "Как може да искаш да си с този сваляч, не виждаш ли, че само едно му е в главата"... И всякакви такива подобни реплики. За мен беше предизвикателство и то голямо. Да, исках да покажа на сваляча какво значи любовта. Знаех, че нещо е станало, за да го превърне в такъв привидно безчувствен човек. Въпрос на време беше да разбера какво...
      Излизаме на кафе: аз, той и един приятел. Пием queen`s. Той отваря сока и под капачката пише: "Искаш ли утре да се видим пак?" На моята пишеше: "Каниш ме на среща?" А на приятеля: "Любовта е сладка"... Всъщност, оттогава почнах да събирам капачките. В този момент разбрах, че наистина трябва да опитам, да забравя страха и да рискувам с него. Не ми трябваше много...
          Само едно събиране, на хижа - аз и той в една стая... Усещах сърцето му да бие лудо. За първи път усещах и своето да бие така, все едно ще изскочи от мястото си... Не спирахме да си говорим, разбрахме още повече един за друг... Надникнах под маската му, усетих кой е в същност той - просто една наранена душа, която търси малко утеха и истински човек до себе си. Обещавах му, че съм различна... че няма да го нараня... Той ми показа, че мога да му се доверя. Даде ми криле. Не спирах да сияя... Вярвах, че съм срещнала истинската си любов... Беше ме страх да повярвам, че ме кара да се чувствам толкова щастлива, знаех, че прекаленото щастие води до безкрайна тъга...