Високата печка, боядисана със  бронзова боя, трещеше в ъгъла на класната стая от сложените сухи дърва. Кюнците се бяха зачервили от топлината. Учителката, седнала на дървения стол с кафява тапицерия, бе мушнала студените си длани в ръкавите на плетената меланжирана фанела. Косите, също като цвета на печката, блестяха в сребърно. Коприненото зелено шалче весело стърчеше встрани от късата ù шия. Вълнената пола се сливаше с цвета на тапицерията.

Ясемин седеше на първия чин. Беше петък и последните два часа бяха по рисуване. Момичето внимателно извади блока си за рисуване и го сложи пред себе си. Много обичаше да рисува и да смесва акварелните бои, така се получаваха тайнственни цветове. Тя бе най-добрата художничка в класа, даже Юлия бе научила тайната на цветовете от нея.

Ясемин тихо попита съученичката си:

 - Според теб, какво ще рисуваме днес?

 - Aз зная! - каза Юлия, гордо повдигайки острата си  брадичка.

 - Знаеш ли?! Откъде?! - учудено погледна Ясемин.

 - Снощи другарката беше на гости у нас и ми каза! - важно отбеляза момичето през зъби.

 - Така ли? Какво тогава, кажи! - развълнувано помоли Ясемин.

 - Няма да ти кажа!

Юлия обърна глава настрани и заклати голямата бяла кордела на конската си опашка, след което стисна здраво тънките си устни и повече не проговори.

Защо го правеше, се запита Ясемин? Та нали още вчера бе останала гладна заради нея, когато учителката ги наказа, именно тя бе отказала да се обръща с името Нели към приятелката си, въпреки забраната в училище да се назовават турски имена. А сега бе съвсем друга.

 - Тихо, пазете тишина! - каза възрастната жена, след което стана от стола и мина пред черната дъска, на която написа заглавието на днешната задача.

 ’’Море!’’

 - Деца,  днес искам да нарисувате море! Кой както си го представя, дали лятна ваканция, или просто залез на морето, оставям на вас да решите. Тази задача ще определи оценката ви за първия срок, в края на втория час ще напиша оценките ви във дневника. Хайде!

Ясемин развълнувано потопи четката си във малката ваничка с вода на акварелната кутия. С поглед потърси синия цвят в кутията, но той липсваше. ‘’Но как може да бъде това?! Та нали преди малко беше там!’’

Момичето остави четката си и се наведе под чина, може би боята бе паднала там. Но уви, и там я нямаше! Уплашено погледна към приятелката си и попита:

 - Юлия, ти видя ли моята синя боичка?

Бялата кoрдела се поклати в отговор, че не е видяла синия цвят, но тънките устни на съученичката ù хитро се свиха със задоволство.

Ясемин се отказа да търси боичката, можеше да нарисува морето и с боите на Юлия!

 - Юле, би ли ми услужила с твоята синя боичка? - помоли детето.

 - Но аз съм си забравила кутията с бои у дома, Нели! - уж разстроено отговори тя.

 - Ами сега?! Много лошо, какво ще правим, приятелко?

 - За теб не знам, но аз снощи си нарисувах морето у дома. - заяви облекчено Юлия.

Ясемин неразбиращо погледна към съученичката си, не можейки да разбере враждебността ù.

 - Е какво да се прави, ще се наложи да рисувам с каквотo имам... Трябва да почвам, иначе няма да успея!

 - Xa-ха, как? Нямаш синя боя, как ще нарисуваш морето?!

 - Ако нямам синя, имам червена!

 - Ти си луда, може ли да има червено море?! Другарката ще изхвърли рисунката ти в коша за боклук!

Ясемин поклати глава обидено и потопи четката си в червения акварел. Юлия с възхищение гледаше своята готова рисунка.

В края на втория учебен час учителката събра листите с рисунки и ги закачи на опънатото въженце пред дъската.

Сърцето на Ясемин биеше лудо от вълнение и страх, сякаш печката вече не топлеше, пpъстите на краката ù мръзнеха. Ами ако другарката наистина изхвърли нейната рисунка?

Станева разглеждаше всяка рисунка и записваше бележки в тефтера си. Зелената ù меланжирана фланела изглеждаше като корона на дърво, а и тя самата бе изпълнена с мъдрост и сила като вековен дъб. Толкова много неща научаваха децата от нея! Дойде ред на Ясеминeнaтa рисунка, Юлия погледна със съжаление приятелката си, сега тя щеше да получи слаба оценка, след което тя самата заслужено щеше да стане отличничката на класа!

 - На кого е тази рисунка? - попита Станева, слагайки очилата си.

 - Моя е, другарко... – тихо, с треперещо глаcче проговори детето.

Учителката погледна под очилата и посочи с пръст дъската.

-Ела, Нели!

Ясемин излезе от чина и тръгна към подиума пред дъската. За първи път усещаше как страните ù стават все по-червени, приближавайки дъската, имаше само още няколко крачки, но на нея този път ù се видя безкраен, защото с всяка стъпка се приближаваше към наранената си гордост.

 - Значи е твоя, Нели.

Вече дори Добринка Станева се обръщаше към нея с новото ù име. Hикoй в училище нямаше да я назове с истинското ù име, последно Юлия се бе престрашила, за което бе наказана вчера.

Малките детски длани се бяха изпотили от тревога, главата на четката между едната ù длан се бе разпиляла небрежно.

 - Разкажи ни, Нели, какво си нарисувала.

 - Това е море, другарко! Но то е много далеч и не всеки може да отиде там, само обидените на приятелите си знаят това място. Червено е, защото синият цвят на морето се е изгубил от кутията на приятелството...

Станева погледна разбиращо детето и стана от мястото си. Погали главичката му и каза:

 - Браво, Нели! Това е най-красивото море, което съм виждала! Но защо единият край на морето е незавършен?

 - Това  е остров, другарко, ще го завърша, само ако отново спечеля изгубеното си приятелство.

Юлия, хапейки устни, се разплака, бялата кoрдела се бе смъкнала ниско на тила ù от срам.

 - Учителко, учителко!

Юлия задъхано се притича към дъската и триейки сълзите си, каза:

 - Другарко, позволете аз да довърша острова на Нели! - дланта ù се бе зачервила от стискането на малката синя боичка.

 - Това само Нели може да реши. - каза Станева, обърнала топъл поглед към другото дете.

 - Разбира се, другарко, защо не?! Ще имам най-красивия остров на приятелството,  нарисуван от Юлето!

 - Значи така... - каза Юзеир, гледайки с любов малките кафяви очички на внучката си.

 - Да, дядо, така...

 - А ти не се ли ядоса на Юлето, дете?

 - Не, дядо, щях да се ядосам, но се сетих какво беше ми казал ти преди време: ’’Човек  ако е готов да загуби приятелите си, значи все още не е станал истински човек!’’