Четири след полунощ

Красиво ми е, и нощно. От прозореца виждам пълното лице на луната, а вятърът леко целува лицето ми. Мирише ми на лудост и трева. Мирише ми на копнежи и тайни, прошепнати на лунна светлина. Мирише ми на него, а дори не знам как мирише. Дали на мрак? Дали на опасности и гняв? Или на любов и свенливи усмивки? Усещам го. Знам, че е някъде. Сякаш стои срещу мен. Мога да го докосна. Опитвам се да хвана погледа му, ала очите му са тъй тъмни, че се сливат с нощта. Прилича ми на вълк в човешки образ. Има нещо животинско в стойката му. Нещо гибелно, тревожно. Потръпвам. Той сякаш усеща и се усмихва. Зъбите му отразяват светлината на луната. Правя крачка към него, но оставам сама с нощта. Броя звездите, докато го чакам да се върне. Небето свърши, а него още го няма. Измачках цялата трева, търсейки го във всяко стръкче. Ослушвах се в мъртвешката тишина. Мечтаех да чуя дихание или счупено клонче. Нищо. Мечтаех за очите му, които така и не видях. Мечтаех си как седим сами на ръба на света, а той ми свири на китара. После ядем палачинки с боровинково сладко и се смеем.
Слънцето започна бавно да се показва над хоризонта. Загледах се в сияниято му, очаквах да ме ослепи. Така и не ядохме палачинки. И никога не разбрах дали се е научил да свири на старата си акустична китара. Не намерих очите му, не го докоснах. Странно празно ми е без него. Болезнено тъжно. Понякога седя сама в нощта и ми мирише на мрак и гняв.
Разтрепервам се. Очаквам да се появи. Очаквам хилядите чувства, с които идва. Няма го. И тази нощ. И следващата. И след милион години. Така и не се научих да не се влюбвам в странници.