Чико Чиков пенсионер

Вече 3 дни нищо не беше ял. Радиаторите бяха студени като ледени шушулки. Стъклата  бяха   обледенени още от месец декември, когато настъпиха първите студове. До Нова година все още можеше да се живее. Комшиите от горния етаж не бяха спрели парното, та и до Чико достигаше някоя и друга калория. Но откакто заминаха за австрийските алпи на ски и спряха отоплението, в стаичката на Чико счупеният термометър показваше  - 12 градуса. Навън сняг покриваше улици и площади. Валежите бяха толкова обилни, че градската управа не можеше да насмогне да почисти колите на депутатите, паркирани на катедралния площад, та камо ли улиците с местно значение.

         Вчера Чико беше излязъл на разходка по Пиротска, та дано се стопли поне мъничко от движението на кръвта в маймунските му жили.  Цялата улица беше  украсена с преспи пресен сняг, под който прозираше снегът от миналата седмица. Пред дюкяните, вместо мангали, сложени от услужливите дюкянджии, за да се стоплят евентуалните мющерии, както беше някога в детството му, сега имаше премръзнали продавачки, греещи се с чашки кафе в ръка и недопушени фасове между пожълтели  пръсти.

Можеше ли Чико да се сгрее поне малко на огънчето  на димящата цигара? Разбира се, че не можеше и затова той подмина продавачките и се насочи към гръцката сладкарница. В добрите  стари времена Чико тук беше постоянен клиент, ядеше вкусни торти, пиеше кафе и кола, даваше щедри бакшиши на сервитьорки с къси до дупето полички и те го обожаваха. Надпреварваха се коя от коя по-добре да го обслужи, коя да му запали цигарата със собствената си запалка. Голям ихтибар му правеха и Чико се отплащаше повече от богато.

         Наметнал стария закърпен балтон, нахлупил мазното бомбе, обул   пробитите вече обувки, останали му след уволнението от казармата, Чико с благодарност споменаваше старшина Николов, който  не поиска обувките, когато сдаваще имуществото, което му беше зачислено. Добре, че беше запазил и няколко чифта партенки, та сега можеше да ги навива около премръзналите си крака.

         Когато влезе в  сладкарницата, сервитьорките се направиха, че не го познават, обърнаха си гърбовете и само една от новите отиде да му вземе поръчката. Да, ама поръчка нямаше и Чико беше помолен културно да напусне заведението.  Чико беше добър човек, не беше и нахален, разбираше бързо какво се иска от него и с тъжна, провлачена като родопска песен,  стъпка се насочи към изхода.  Тъкмо стъпи на първото стъпало и левият крак на Чико се подхлъзна и той полетя с красив плонж към най-близката преспа сняг.  Бомбето му хвръкна настрани и кацна на боклуджийската кофа пред магазина за обувки. Главата му се заби дълбоко в пресния сняг и спря полета му. Край него минаваха  десетки забързани столичани, но никой не обърна внимание на падналия бивш директор, депутат и “бос” от подземния свят, а сега пенсионер, окичен с титлата “господин никой”. Камбаните на черквата Св. Неделя известиха 12 часа, когато Чико най-сетне успя да стане, да поизтърси стария балтон от полепналия сняг и с провлачената си походка да се отправи към спирката на трамвай номер 6 на бул. Христо Ботев.

         Не бяха изминали и 18 минути, когато откъм площад Македония се зададе трамваят. Чико радостно запремига, защото   в блъсканицата в трамвая щеше да се постопли. С всеки метър трамваят увеличаваше габаритите си и с тях растеше и надеждата на Чико за едно светло и топло бъдеще. Когато трамваят се изравни със спирката, ватманът увеличи скоростта и мотрисата профуча през кръстовището като хала.  Чико даже нема време да прочете табелата, че трамваят беше за “Депо Банишора”, а той живееше на 5 метра западно от депото. Да се тюхка нямаше смисъл, на светлинното табло се появи цифрата 23, което показваше че след 23 минути друг трамвай ще пристигне на спирката, но дали щеше да спре, беше въпрос на късмет, а днес явно  за Чико не беше най-щастливият ден на годината.  След 23 минути трамваят пристигна без закъснение и не беше за депо Банишора.  За сметка на това той не спря на спирката и бавно, но славно се насочи към Депо “Надежда”.

         Надежда - каква хубава дума, какво оптимистично съдържание, каква перспектива за щастие и слънчев живот.  И Чико зачака отново.

Когато в 14 часа стигна до контейнерите зад градинката, мангасарите бяха обрали даже опаковките и празните  кофички от кисело мляко.

         Съдбата му беше изиграла лоша шега. Пенсията беше получил на 10-то число, а днес беше вече 14-ти и от нея не беше останал и грош.  Голям прахосник беше Чико, само за 4 дни беше прахосал цялата си пенсия, която ежемесечно получаваше в кварталната пощенска станция и вальорът  ù беше  118 лева, или 60,1202 Евро. Чико имаше 58 години трудов стаж, беше на 78 години. Беше работил като пожарникар, директор, депутат и учител. Беше ходил на гурбет в Африка, беше фигура в шоубизнеса и т.н, и т.н .

         Бавно Чико се запъти към кварталната аптека, за да си купи лекарствата, отново трябваше да моли аптекарката да му ги даде на кредит, т.е да ги запише в тефтера, където се водеха на “отчет” не по-малко от 150-200 пенсионера от махалата.   На излизане от аптеката, с малкото скъпоценно пакетче в ръка, гражданинът Чико Чиков забеляза, че  вятърът се беше усилил и издигаше във въздуха снега и го набиваше в лицата на малкото пешеходци по улицата. Преспите не позволяваха и на колите да препускат като луди, каквото правеха при хубаво време, та нямаше много движение по улиците.

         Чико пресече булеварда и по широката алея на градинката се запъти към дома си. Минавайки край кафенето, хвърли тъжен поглед към циганите, които седяха около мръсните маси и пиеха сутрешното си кафе, обменяйки  актуална информация за металните паметници, подлежащи на претопяване. Напоследък усилено се говореше за преместване на паметника на Съветската армия, та днес тук, в кафенето, се чертаеха планове за бърз демонтаж и предаването му за скрап.  Има и щастливи хора, си каза бившата маймуна Чико и  очите му се напълниха със  сълзи, които моментално замръзваха и падаха на земята като стъклени перли.

Когато Чико наближи входа на новата кооперация, не изпита никакво желание да се прибере у дома. Въпреки мразовития вятър на улицата, студът не се  чувстваше толкова силно, както в полупразния апартамент. За да си плати тока, телефона, парното, лекарствата и кофичките кисело мляко, които купуваше от малката бакалничка, отдавна беше продал  телевизора, пералнята, меките мебели и миялната машина. В целия апартамент беше останала само една електрическа крушка, която едва ли щеше да изгори скоро, тъй като  чехкинчетата отдавна му бяха дръпнали шалтера. Преди няколко дни беше продал и тоалетната чиния, та ползваше клозета като клекало. Било по-хигиенично, казваха хората.

         Вятърът ставаше все по-силен и по-силен, Чико едвам се задържаше прав, вървеше покрай стената и вече му се искаше да влезе  във входа на блока. Когато зави към паркинга, силен  порив на вятъра го вдигна от земята и го захвърли на една от многобройните снежни преспи. Чико нямаше сили да стане, нямаше сили  да вика за помощ, Чико не беше ял от три дни и тялото му беше напълно изтощено. Вода също не беше пил отдавна, защото  скромното му полупразно жилище не беше водоснабдявано от месеци. Бяха спрели водата за неплатени сметки и Чико беше продал водомерите  на пазара. А някога имаше  даже топла вода,  която пълнеше огромната емайлирана вана и причиняваше приятни усещания в Чиковото тяло. А сега нямаше  нито топла, нито  студена вода, нямаше ток и парно, нямаше  хляб. Имаше само едно-единствено усещане, усещане на ограбен живот, на измамени илюзии, на неосъществени мечти, на празен стомах.  При тази мисъл Чико заспа дълбоко и се пренесе край езерото на крокодила Кочо, където беше прекарал безгрижните дни на детството си, където беше се заглеждал по “самката” на своя приятел Тарзан.

         Изведнъж Чико усети някаква болезнена празнота и  го обля необичайна топла струя. Един от ромите беше дошъл да облекчи мехура си над преспата пресен сняг. Чико усети топлината и кротичко заспа.