Човекът, който тежеше на мястото си

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ТЕЖЕШЕ
НА МЯСТОТО СИ


Със събуждането си установи, че едната му ръка е изтръпнала, а това не беше добър знак и докато се бръснеше пред огледалото в банята, замириса му на изкипяло кафе и понеже се намръщи, сбръчквайки кожата на лицето си, клъцна се лошо с бръснача по бузата.
С кръстче от бял пластир изпи без никакво удоволствие чаша гореща утайка, прав, докато се намъкваше в ръкавите на шлифера, които се заплитаха един в друг и трябваше да ги тръска упорито, докато промуши поне лявата си китка с часовника и се увери, че наистина закъснява.
Лош ден, помисли си, препускайки надолу по стълбите, убеден, че чакането на асансьора е работа за нехранимайковци, за които времето е пуканки. Между първия и втория етаж, прелитайки покрай една съседка, която любезно го поздрави, преди да е успял да отвори уста, просто изпусна стъпало и заби нос в стената отсреща. Въпреки че изглеждаше жалостива, жената реши, че това е работа на провидението, и с вирната глава продължи невъзмутимо нагоре.
Докато чакаше на автобусната спирка, непрекъснато по-пипваше часовника си и го курдисваше безкрайно, сякаш е с пружина от ластик. Но и това не беше в състояние да забави хода на времето, нито да направи по-приемлива физиономията на шофьора на пристигащия автобус, чието единствено задължение бе да закъснява, придържайки се акуратно към него.
Понеже престана да обръща внимание на всичко, което продължаваше да му се случва в тъпканицата, включително и две скъсани копчета, не пропусна спирката си.
Това му се стори добър знак и поемайки си няколко пъти дълбоко въздух, реши, че най-после е дошъл краят на целия този гирлянд от нелепици, който се бе проточил от леглото до кантората.
Побърза да поздрави учтиво портиера, изпреварвайки го така, че го остави с полуотворена уста, смутен и объркан да си пристяга безпричинно възела на вратовръзката, докато сигурно се обеси. Поколеба се за миг пред вратата на асансьора, но остана да го изчака, следейки с подчертано безразличие контролните лампи за етажите. Стори любезно път на една от секретарките с поднос димящи кафета в ръка и докато се реши да й предложи помощта си, вратата се отвори и два приятни аромата напуснаха кабинката. Около четвърт минута пътува сам - време, достатъчно да си хвърли едно око в монтираното вътре огледало и да отлепи глупавия пластир от раната, с която се бе сдобил, докато се бръснеше. Вече изглеждаше добре и спокойно можеше да прекрачи през отворената врата, да послуша тихите си и уверени стъпки по дългия коридор, до вратата на собствения си кабинет. Спокойно пъхна ключа и го завъртя, почти изпитвайки гъдел от мекия шум, който добре смазаният механизъм издаваше. Прекоси по диагонал стаята и постоя известно време пред прозореца - наблюдаваше долу мравуняка от хора и най-вече около автобусната спирка. После заобиколи бюрото и се отпусна на стола, който изскърца по някакъв много особен начин, преди да се разглоби и срути заедно с човека, който явно прекалено тежеше на мястото си.