Всички казваха, че е бездарник, нехранимайко, пияница. Измисляха какви ли не епитети, с които да се присмиват на хорското нещастие. Това ги успокояваше, даваше им увереността да вярват, че те не са като него, че са по-добри, а оттам и усещането, че не са пропилели напразно живота си като него. Обичаха вечер, след работа да минават покрай него, ако не нарочно, то на път за вкъщи се молеха да го срещнат случайно, за да могат да излеят върху него цялата помия, събирана през деня. Искаха да изкрещят в очите му думите, които премълчаваха с усмивка, когато работодателите им се караха, искаха да изрекат всичко, което не можеха или не искаха да кажат на съпругите си сутринта, когато те или забравяха да им приготвят закуска, или ги обсипваха с досадни въпроси, досущ като тези, които следователите задават при кръстосан разпит. Съпругите им мечтаеха да го видят, за да излеят върху него вътрешната си неудоволетвореност от самите себе си, от живота си, от избора, който бяха направили или който бяха ...