Всички казваха, че е бездарник, нехранимайко, пияница. Измисляха какви ли не епитети, с които да се присмиват на хорското нещастие. Това ги успокояваше, даваше им увереността да вярват, че те не са като него, че са по-добри, а оттам и усещането, че не са пропилели напразно живота си като него. Обичаха вечер, след работа да минават покрай него, ако не нарочно, то на път за вкъщи се молеха да го срещнат случайно, за да могат да излеят върху него цялата помия, събирана през деня. Искаха да изкрещят в очите му думите, които  премълчаваха с усмивка, когато работодателите им се караха, искаха да изрекат всичко, което не можеха или не искаха да кажат на съпругите си сутринта, когато те или забравяха да им приготвят закуска, или ги обсипваха с досадни въпроси, досущ като тези, които следователите задават при кръстосан разпит. Съпругите им мечтаеха да го видят, за да излеят върху него вътрешната си неудоволетвореност от самите себе си, от живота си, от избора, който бяха направили или който бяха пропуснали да направят.

 Всички, които живееха в радиус от десет километра, искаха да удавят собствените си проблеми в душата му, молеха се да го засекат случайно на гарата, пред магазина или на ъгъла, в метрото, в подлеза, пред аптеката или пред месарницата. През горещите летни дни се криеше под сянката на дърветата в парка и хората, които минаваха оттам оставаха приятно изненадани и веднага се възползваха от присъствието на поне една жива твар, която носеше името човек и можеше да се каже, че води по-мизерен, окаян и нищожен живот от самите тях.

Да, този факт ги правеше щастливи и поне за минута всеки от тях забравяше за собственото си аз.

 За това как един бе отказал на болен роднина пари за спешна операция, макар че разполагаше със сумата, а после през следващата седмица се опитваше да  успокои себе си или по-точно онази съмнителна част от себе си, която философите наричат съвест, че всъщност парите му трябват, нали след два месеца идва пролетта и най-накрая трябва да направи запланувания преди четири години ремонт на верандата. Опитваше се да повярва сам на себе си, че ще извърши въпросния ремонт, който отлага вече четвърта година. Когато след седмица се обадиха да му кажат, че въпросният роднина е починал, той нито за миг не обвини себе си за това, продължаваше да разпитва всеки, който срещне за добър майстор, който да направи ремонта, непрекъснато повдигаше темата за окаяния вид на верандата си, за това как е спестявал, за да събере парите за ремонта. Истината е, че никой не знаеше, че въпросният роднина преди да се спомине го е молил за парите, но той просто искаше с фалшива преувеличеност да отмие от себе си онова безполезно усещане, което същите онези философи наричат вина. В деня, когато разбра за смъртта на роднината си, той искаше повече от всякога да мине през някое от онези места, където можеше да открие неудачника, пияницата, отрепката, да се огледа в него и да се успокои, че има по-големи мизерници, а пък и той си има оправдание, верандата тече, когато вали и трябва спешно да се ремонтира.

Или жената, която отрови кучето на съседското дете, защото разкопавало градинката, която тя с такъв труд бе засадила миналата пролет на общото пространство пред блока и от която събираше плодовете на труда си. По-късно видя детето с насълзени очи да копае гроб на кучето си в същата тази градинка и го нахока. Детето се разплака и прегърна мъртвото си кученце, занесе го в парка и там един непознат човек, с вехти дрехи, сиромашки вид, но добър поглед му помогна да изкопае гроб за кученцето и даже направи кръст от две клонки, на който издълба с ножчето си думите ''приятели завинаги'' и го постави над гроба на животното. Детето с радост щеше да благодари на човека, ако точно в този момент въпросната жена не беше се разкрещяла на човека да не се доближава до детето. Същата тази жена спря да ходи в парка, защото всеки път се натъкваше на натрупаната с пръст издатина над земята с дървения кръст над нея. Затова пък същия този ден изля цялото си озлобление върху човека с окаяния вид и добрия поглед. После оправда сама постъпката си с решителността, с която съдът постановява своята присъда, че кучето освен, че разкопаваше градинката й, беше и много злобно, даже, за да вдъхне увереност в безгласното си твърдение, се насили и пресъздаде ситуация, в която кучето е заплашвало със злобата си невинни хора и в крайна сметка реши, че това, което е сторила, всъщност е добро. Разбира се, излишно е да се споменава, че такава ситуация не съществува в реалността, а само във въображението на жената, но трябва да се отбележи, че във все същия този ден жената приготви много вкусна салата със зеленчуци собствено производство.

 Имаше още много хора, на които той помагаше.  По-умело от специалист по душевни проблеми умението му да е отрепка и неудачник лекуваше хората от самите тях. Даваше им увереност, сила, радост, че са постигнали нещо, е да, не кой знае какво, но все пак нещо, за разлика от него. Тази му дарба им помагаше да уталожат надигащите се неприятни усещания като чувство за дълг, морал, вина, любов към ближния. Хората погребваха тези чувства, като вместо молитва в кончината им се чуваха само ругатни, присмехулни забележки, подигравки. Така, потънали в този порочен кръг, изрисуван от постъпки, достойни за злодеите в сапунените опери, но изплакнати с помия в една човешка душа, тези хора живееха своя живот.

А отрепката, мизерникът, човекът просто беше наокло. Винаги, когато на някой му се приискаше да излезе една класа по-високо от класата, към която всъщност спадаше, било за да се докаже на някой или просто, за да избяга поне за малко от комплекс дълбоко и дългогодишно живял в съзнанието му, отиваше при него. Изкарваше наяве всичко онова, което се бе опитвал да скрие през всичките години, изливаше го със силата на внезапна смърт върху човека и после се прибираше спокоен и удоволетворен, за да продължи невзрачното си съществуване, което с гордост наричаше живот.

А той, отрепката, никога не дръзна да се противопостави на тази си роля, никога не оспори епитетите, с които го кичеха, приемаше ги сякаш бяха медали за храброст. И наистина бяха, защото трябва да си нечовешки храбър, за да приемеш ролята на целител. Но не в онзи смисъл, за който се сещате. Той беше целител в един по-специфичен смисъл. Той целеше хората от неудоволетвореността им, от непоносимостта им към самите себе си, към отвращението, което изпитват към постъпките си, когато в изблик на гняв извършат нещо лошо, като това да убиеш невинно животно или да се подадеш да чувство, толкова болезнено като алчността, а резултатът от тази ти слабост е фатален. Той им помагаше да спрат да се мразят за това, което са, заради страха си, за малодушието и безучастността си.

 Пред него не ги беше страх, пред него не се мразеха, не бяха безучастни, даже напротив, бяха прекалено дейни, прекалено дръзки и смели, сякаш набираха точки за следващата среща с шефа, когато пак ще ги роптае, а те няма да имат силите да кажат каквото казват тук,  събираха сили за следващия битов скандал, за следващия, който ще ги излъже в магазина, метрото, автобуса и те просто ще махнат с ръка безволно. Следващия път, когато някой ги унизи, обиди, точно както те правят сега с него, те ще имат събрани кредити и няма да се чувстват толкова жалки, когато не отвърнат на обидата, клеветата.

Това правеше той, всеки ден. Поемаше хорската омраза върху себе си и нито за миг дори не се осъмни, че тези хора всъщност не мразеха него, както самите те се опитваха да си втълпят и да повярват, те мразеха себе си. Това, което са станали или това, което не са успели да станат, а силно са искали. И ако сред всичките тези обиди е имало и такива, насочени към него самия, то те са били от хората, които наистина са го мразели, но не, защото е отрепка или мизерник, както го наричаха, мразеха го, защото дълбоко в себе си те знаеха, че той не е такъв, знаеха, че е всичко това, което те искат да са и горчиво осъзнават, че никога няма да бъдат.

 Неговата история с нищо не се раличаваше от тяхната. И той като много от тях бе мечтал за бляскаво бъдеще и охолен живот, и той като една част от тях ги беше постигнал, а в същия миг вече завиждаше на онази друга част, която не бе успяла да ги постигне, но те не осъзнаваха, че луксът и блясъкът няма да решат проблемите им и да ги направят по-добри хора. Те не знаеха това, защото никога не са имали тези неща и затова той никога не им отне радостта да мечтаят, докато мечтаеха за всичко това, те можеха да  го имат.

Един ден той бе останал без нищо. Всичко скъпо за него изчезна за един миг. В един ден той изгуби съпругата и децата си. Бяха загинали в автомобилна катастрофа. Шофьорът  дори не спрял, изплашил се и избягал. После го хванали и осъдили, но това не върна семейството му. Остави всичките си пари на фондация, набираща средства за болни деца. Остана да живее в малък апартамент в квартала на всички споменати по-горе герои.  Поддържаше скромен начин на живот, ходеше бедно облечен, но винаги чист и спретнат. Хората в този квартал не го познаваха, не знаеха съдбата му, а и очевидно не ги интересуваше нечия чужда съдба, та нали си имаха своите проблеми и несгоди. Той се опитваше  да разговаря с хората, но никой не обръща внимание на дрипави старци, които ги заговарят. Постепенно се отказа. Обикаляше квартала самотен и тъжен, и си спомняше за щастието, което беше изпитвал някога. Знаеше, че душата му е мъртва отдавна, беше умряла в една автомобилна катастрофа, от която извършителят беше избягал.

 Хората, потънали в ежедневни проблеми, започнаха да му се дразнят. В началото само се изнервяха, когато се окаже на пътя им в магазина или на спирката, или в автобуса, или е седнал на любимата им пейка в парка. В последствие започнаха да му викат, да крещят и да го нагрубяват. След това започна да се превръща в целителя, за който ви споменах. Той никога не възропта срещу всичко това. Прие го като нещо нормално. Ежедневно хората бълваха ругатни и обиди върху него, изкарваха си гнева на целия свят върху човек с техните проблеми и несгоди. Въпреки, че никога никой не се позаинтересува от миналото му, всеки от тях след като изкрещеше в лицето му всичко, което имаше да казва на шефа си, жена си, съседката, магазинера, веднага след това за миг, само за част от секундата се запитваше за това как ли се чувства той, всеки от тях се озлобяваше още повече от смирението и добротата му, това ги караше да се чувстват още по-лоши. И точно в този кратък миг те си ставаха близки, чувстваха го близък, техен, усещаха, че и той страда за нещо, не знаеха какво, а и със сигурност не по-лошо от това, което е сполетяло тях, но все пак нещо. Този миг обаче беше твърде кратък, за да улови в себе си доброта и милост, достатъчни да заличат лошото в тях, осъзнавайки това, те зазиждаха дълбоко в себе си този миг и се подаваха на удоволетвореността от това, че не те са най-окаяните на света.

Никой не би очаквал или дори предположил, че на погребението му ще има толкова много хора. И аз сега, докато пиша това, се учудвам на този странен факт.

... Докато пресичал улицата, го блъснала кола, шофьорът спрял и оказал помощ, но било късно...

В онзи дъждовен ден на кончината на този човек се събра целият квартал. Всеки, който живееше в радиус от десет километра научи за станалото, но не всички дойдоха.

Бяха се скупчили около разорания гроб и тъжно гледаха как белият ковчег се спуска в черната земя. Много от тях плакаха. Едно малко дете беше довело кученцето си и дълбаеше  нещо върху направен от клонки кръст.

Започнаха да заравят ковчега в земята, вятърът се засили. Всички седяха там, скупчени около ковчега и никой не помръдна.  Заедно с тялото, което погребваха в черната земя, се прераждаха греховете на всеки от тях. Всичко лошо, сторено някога, всяка лоша дума, изречена в пристъп на гняв, цялото удавено в душата на мъртвеца малодушие, страх, злоба, срам, всичко това се раждаше от черната земя и отиваше при своя стопанин, отрекъл се от него в миналото, сега  всеки един трябваше да го приеме обратно. Затова плачеха те, не за отрепката или мизерника, а за самите себе си, превърнали се в такива.

В онзи ден на гробището имаше един труп и стотина мъртъвци.