Здравей, който четеш това,

Иска ми се да напиша писмото на ръка, да го свия на руло в бутилка и да го пусна в буйните води на някоя река, но нямам физическата възможност за това. Нека ти го обрисувам, представяй си, че се случва...

Отбивам се за последно на този бряг. Над мен небето прилича на течен оникс, опръскан със сребро. Тихо е и започва да ухае на лято. Откъслечно чувам шума на столицата зад себе си, примесен с редки, но нежни птичи провиквания.

Снощи той пийна две бири и аз взех едната бутилка именно за това писмо. Другата хвърлих. Защо са ми две шишета? Та, за последно съм тук. Решила съм да не идвам повече, поне засега. Никога не се знае кога пак ще се разпали копнежът по думите, но в момента не съм в състояние да се претопя в тях. Няма да бъда многословна, макар да ми се иска. Не съм и тъжна, никой не трябва да бъде. Запушвам гърлото на шишето с лека въздишка. Би било хубаво да не ми се налага да го правя, но никой не обича насилените слова.А аз направо не ги понасям. 

После гледам как писмото ми изчезва бавно насред мрака на водата. Знам, че ще стигне до теб... и до теб... и до теб... и до теб... Пък ако не стигне - здраве да е. Луната е точно на хоризонта - медено-червена, наклонена и странна. Зад мен - трепкащи светлини на милионен град. Сбогом, писъмце. 

Отбивам се за последно на този бряг. Прекарах прекрасни мигове тук. Правих гореща, пламенна, ненаситна любов с думите и изреченията, сливах се с тях и ги оставях да текат по тръпнещата ми кожа. Но страстта угасна. Не изведнъж, а някак постепенно. Като пресъхващо езеро. Може и да лумне отново... Някога. Някъде.

Време е да кажа "сбогом"...

Сбогом... засега...