Звезди затрепкаха около шията ми. Многобройни очи светеха жадно на нощното небе. Наблюдаваха ме с доволни усмивки.
Ръката му, положена спокойно върху въздуха, готова да ме хване.
Поех меките му пръсти и се оставих на музиката. Той ме завъртя в красив пирует и ме прегърна. Усещах усмивката му в косата си.
Очите в тъмното, вппити в нашите движения, примигнаха от умиление. А аз бях така празна...
Той ме завърта още веднъж, здраво хванал двете ми ръце. Не се оставих да бъда водена, колкото и душата ми да копнееше за това. Нетърпелива вълна премина през тялото ми и аз с луд скок се изстрелях във въздуха, летяща, свободна. Забелязах удоволствието в очите му да ме вижда щастлива. Непознато ми бе да усещам опората на пръстите му върху кожата ми и за моя собствена изненада не исках да го пусна.
Очите ни гледаха отгоре. Усещах захласнатите им погледи по тялото си там, където се извивах, за да направя фигурите си. Имаше и неодобрение след затаилата дъх гора от воайори. Тякои ме гледаха безучастно, не отегчени, но чужди, далечни. Аплодисментите им кънтяха в ушите ми.
Приковах гърба си в неговия. Опора.
Ръцете ни се преплетоха като лиани около дърво. Не можех да определя кой от нас се оплита около другия. Той се преви и ме завърта над себе си. Краката ми в шпитц описаха полукръг над главата ми, преди да стъпят на земята. Позволих си кратка фриволност - игра с въздуха. Краката ми се раздалечиха за миг в кратък въздушен шпагат, разкривайки повече плът, отколкото бе нужно.
От гората от очи се откъсна нисък неодобрителен шепот. Чух дори кратко змийско изсъскване.
Само две очи останаха спокойни. Замълчаха. Разпознах я - последната акробатка, моята предшественичка. Гъвкавата танцьорка все още помнеше. Разбираше.
Знаех, че само аз виждах тези очи, че само аз потрепервам от гневния им блясък. Те изискваха от мен, неумолими, силни. И така различни.
Знаех, че той бе причината за тяхната радост, за доволните им усмивки. Радваха на него, сякаш не бях аз причината той да е тук, с мен. Сякаш танца ми не го бе омагьосал така, както той мен.
Босите ми нозе се впиха в пясъка, изпращайки болка нагоре по краката ми. Четири очи примигнаха изплашено.
Стиснах зъби, за да издържа тялото му, завъртащо се над моето. За да завърши фигурата си.
Загледах се в черната като нощ част на купола. Дали там бяха очите, които той виждаше, а аз не? Също като мен ли той едновременно обичаше и мразеше техния блясък - така изискващ и ограничаващ, но и така загрижен и любвеобилен, до болка познат?
Усещах пръстите му върху кожата ми с периферията на съзнанието си и нямах нищо против. Стъпките ми по въздуха накараха сърцето ми да затанцува, еуфория смеси палитрата на мислите ми в пъстра дъга, карайки устните ми да се разтегнат в ослепителна усмивка. Завършихме изпълнението си с двоен шпагат. Моят - въздушен, неговият - земен. Нежно докоснах земята, вече познавайки силата си и внимавайки под кой ъгъл трябва да стъпя. Опитна.
Двамата се изправихме и се поклонихме, първо към очите, после към черната част на купола. Лакоми аплодисменти огласиха нощта.
Вгледах се в очите на партньора си и в тях не открих светлина. Гмурнах се във вълните на блаженото им спокойствие.
Златната верижка на врата ми проблесна за последен път, преди да се оттеглим от сцената.
Знаех, че дори сега котешките очи, винаги там за мен, няма да изчезнат. Щяха още тази вечер да ме проследват в сънищата ми, а на следващия ден блясъкът им отново щеше да чака нашето представление.
~ изкуството да създадеш семейство
© Дара Ян Todos los derechos reservados