Цветарка

             „и под лунно наметало с шепот странен той  разказва

                                      повестите безутешни на вседневен маскарад“

„Това е Ина“.

„Здравейте“.

„Здравей Ина, интересно име, знаеш ли че произлиза от латински“.

„Не, какво значи“

„Може да се преведе по два начина, като: „плачеща“ или като „силна вода“. Ти кое от двете си?“.

(пауза)

„Всъщност, с приятеля ми тъкмо обсъждахме кой от нас да те чука тази вечер.“

„Наистина ли?“

(Пауза)

„Защо не хвърлите чоп тогава?“

„Чудесна идея, Ина, освен красива е и умна.“.

„Така, да видим, да ето“.

„Добре, който спечели, ези или тура?“.

 И тази вечер Витоша е тъй загадъчна инежна.

************

 Факти зa Ани.                                                                                                                                  

Ани е на 21. Много готина. Светло лице- някак просто, красиво, истинско. Дълбоки зелени очи- адски проницателни, умни, засмени очи.

Има тъмно кафява коса, много мека (това не го пиша просто така, веднъж съм докосвал косата й и наистина беше мека). Понякога тя се стича свободно по раменете й, друг път е прибрана в дълга опашка.

А, за малко да забравя луничките. Те придават на излъчването й една такава дяволитост и закачливост, която веднага те предразполага и спечелва.

Да както казах Ани е много готина.

 Освен това има малка сестричка. 8- 9 годишна. Най- чистото и невинно същество на тази планета. Двете много се обичат. Ани няма родители. За това не ми е говорила много, а и аз не посмях да попитам. Баща й ги изоставил много отдавна. А майка й починала преди няколко години (не знам доколко тази история е вярна, затова ще оставя читателя сам да преценява– тава е хубавото на порастването, нали?)

Само тя си знае колко й е тежко. Работила е като сервитьорка, магазинерка, в шивашка фирма, като едно от онези момичета, който раздават разни стикери в подлеза на метрото (как се наричаха?). Проклетите пари никога не стигали. Знам за случаите, когато оставали без ток, за нощите, когато се питаш какво ще сложиш на масата за закуска, за дните, в които ходиш по улицата с ръце в джобовете, след като са те уволнили и не знаеш къде отиваш… или напротив - нищо не знам…

Още един малък факт за Ани (в случай че читателя не се е досетил вече). Аз я обичам.

„Ези или тура?“­?

–Колега, бихте ли споделили с аудиторията, какво толкова интересно има навън. 

Привечер. Учебна стая. Спарен, задушен въздух. Скука.

Опитах да се съсредоточа в устата на учителя- стар, сух човечец, с малки очилца и остър нос- леле, колко са тесни тези устни. После се отнесох някъде през прозореца ( на такива лекции не трябва да седиш до прозореца, просто не трябва).

–     Е, колега, чакам- айде, ей сега я оплесках. Цялата аудитория се обръща към мен.

–     Ами аз… ъъъ… такова, дърветата…

–     Да, колега, дърветата са очарователни днес. Защо не се поразходите малко сред тях, за да им се полюбувате на воля.

Усетих как целия се изчервявам, устата ми пресъхна. Тъкмо понечих да стана и да си събера багажа, когато зад мен се чу:

–     Не може да гоните ученици от часа си просто така. Искате от нас да слушаме отегчителните ви монолози, а ако се разсеяме за миг „колега, защо не се поразходите“ (тук имитира неговият глас). Това е глупаво и несправедливо.

–     А, госпожице Георгиева, мисля че мога да правя каквото реша в часа си, а освен това в моите часове справедливостта е въпрос на гледна точка, не на консенсус. Но защо не придружите младия г-н ( тук отваря книжката, която бях оставил на чина си) Иванов, вярвам, че ще му хареса.

Излизам в коридора. Ама че глупава история. И какъв му е проблема на онзи ****** ( всъщност казах само „задник“, но цензурата не прощава). А на всичкото от горе, накрая да ме защитава някакво момиче

–     Хей, чакай… за къде се разбърза толкова?

Бързи стъпки, тих коридор, една ръка ме потупва по дясното рамо. Обръщам се на дясно- няма никой. Обръщам се на ляво- хубаво, усмихнато момичешко лице.

–     Здрасти, аз съм Ани.

–     Здравей… Ани…- в главата ми се върти само един въпрос, защо това момиче разговаря с мен.

–     Днес не беше особено самоотвержен, защо му мълчиш на този? Леле, на това му се вика скучен час, още десет минути и щях да си прережа вените. Слава богу, че успях да се измъкна.

–     Чакай, умишлено ли се заяде с него?

–     Ами, глупаво е да основаваш поведението си само на емоциите, а освен това не си ми чак толкова симпатичен, че да те защитавам. Искаш ли да се разходим?

Големи, зелени очи. Бегла, едва доловима съучастническа усмивка. Топли, кестеняви коси. Според вас, какъв беше отговорът ми.

„По дяволите, тура. Е, явно днес е щастливият ти ден“.

„Спокойно, другарю, и твоя ред ще дойде, всъщност може да се пробваме и двамата, какво ще кажеш?“.

„Всъщност уговорката беше само за един. Ако е за двама, сумата се увеличава. Парите се дават предварително. Ина е отскоро тук, така че аз отговарям за нея. Както знаете нашата фирма гарантира пълна конфиденциалност…“.

„Спокойно, спокойно, не сме вчерашни, наясно сме с правилата, приятеля ми си пада малко…нетактичен, а и подобни изживявания никога не са ме привличали“.

„Е, твоя работа. Ние с Ина доста ще се позабавляваме тая вечер, нали мойто момиче?“

(Усмивка)

„Подяволите колко си хубава, и с тая невинна физиономия, гледай само, ццц, верно извадих късмет, а и е от скоро тук. С кеф ще ти го завра довечера.“

15 минути по-късно.

Ходим в парк. Започва да се свечерява. Във въздуха се разнася онзи специфичен аромат, присъщ на летните нощи. Ухание на копнеж, на тъга … на живот… Ходиш, дишаш и нещо ти стяга гърдите, нещо клокочи, иска да избяга, да полети, далече, далече, там нейде, нашироко, в тъмносинята заблуда на безкрая, където душите се сливат…

Слънцето хвърля дълги, прави сенки. Светлината му е ярка, но мека, както е винаги преди залез. И тази светлина прави всичко да изглежда по-хубаво, по-добро.

Сядаме на една пейка. Мълчание. Появява се прохладен ветрец. Той игриво пробягва край нас с босите си крака и се скрива засрамено зад близките дървета. Мълчание. Два черни прилепа прорязват нощта над главите ни и се стопяват в мрака на вечерта. Тъмнината започва да ни обгръща в своята нежна, лилава прегръдка. Мълчание. В далечината се долавя меката любовната песен на щурец, която изпълва въздуха с неизказано обещание за нещо тайно и съкровено.

–     Обичал ли си някога?

Изненада… Мълчание… Отговор…

–     Хм- интересно на къде бие с този въпрос - дядо ми казваше, че любовта е странно нещо, може цял живот да я чакаш и пак…

–     Някои се опитват да обикнат за да не се чувстват самотни, също както плахите хора пеят в тъмното, за да не се боят- изважда от чантата си някакви цигари, запалва, вдишва, продължава- Интересно как страхът на хората ръководи живота им. От най- дребните жестове, до най- възвишените чувства всичко е пропито с лепкав, слузест страх…

Като че ли говореше на себе си, отправила поглед далеч в тъмнината и аз въобще не съществувах, но изведнъж ме погледна с претеглящ, преценяващ поглед:

–     Имаш ли си гадже?

Изненада… Мълчание… Отговор:

–     Не- интересно накъде бие с този въпрос.

–     Добре, ще поработим върху това…- този път аз я прекъснах.

–     Според теб, какво е истинската любов?- въпроса ми изглежда беше твърде наивен, защото предизвика зле прикрит (или да си го кажа направо- явен) смях.

–     А според теб, Джони (защо ме нарече така?), какво е?

Отговорих, че любовта е чувство, което не може да се определи, трябва да се почувства. Че е взаимно свързване (тук отново се изсмя) и осмисля живота. Да обичаш означава да не се интересуваш от нищо друго. Любовта е борба, любовта е саможертва. Тя е взаимно спасяване.

Очаквах, че след този монолог ще се възцари поне кратко мълчание, за да успее да осмисли казаното, но тя бързо отговори:

–     Леле, разсъжденията ти са на третокласник. С тази реч може спокойно да спечелиш някой конкурс за красота. Взаимно спасяване, а? О, Джони, това е толкова сладко, наивно.

И докато търпя тези безмилостни подигравки срещу екзистенциалния си мироглед, може би е съвсем уместно- както и в който и да е друг момент- да подчертая колко красива беше тя.

 Лунния сърп онази вечер осветяваше силуета й и само в миговете, когато си дръпваше, припламващото огънче на цигарата обливаше лицето й в бледа червена светлина. Косите й се спускат свободно по раменете и се сливат в едно с лятната вечер. Дори и в тъмнината обаче виждам очите й. топли, южни очи. Проникват в теб. Мракът наоколо (или пък цигарата, кой знае) ги прави да искрят така, сякаш ти дават тайно обещание, което тогава не проумявах.

Тя се обръща към мен:

 –     Ако трябва да съм откровена любовта, истинската любов не съществува. Когато е готов човек се жени, раждат му се деца, внуци, ако е късметлия (или пък не) и умира. Останалото е ИЗМАМА. Любовта е измислена за да се правят филми и хората да въздишат по тях. Всъщност, не съществува точен човек, а точно време. Това сигурно ще те разплаче. Влюбването е временно, просто химия. Бракът е буржоазният идеал, който обществото ни налага за да пробута капиталистическите си схеми.  Един ден се събуждаш и осъзнаваш, че човека до теб ти е чужд, животът ти е изтекъл в преследване на несъществуващи химери, ти си сам и (тук ме поглежда подигравателно) вече няма какво да спасяваш и всъщност никога не е имало… Но все пак… Добре- обръща се към мен- да се разберем така, аз ще ти намеря гадже, а ти - устата й беше толкова близо, че усещах дъха й по- топъл от въздуха - се опитай да ме спасиш.

Следва продължение...