Казват, че за слепия животът е безсмислен. Едно лутане без цел, без посока, лутане, лишено от всякакъв смисъл и всякаква същност. Това, което не разбирам обаче е, за кого се отнася това – дали за онзи, който безвъзвратно е изгубил правото си да вижда, или за онзи, който е затворил душата си, сърцето си и сам е обрекъл себе си на вечен мрак…
Събудих се рано сутринта, не беше се съмнало още. В продължение на няколко месеца трудно заспивах. В съня ми нещо ме стряскаше, караше ме да отварям очи, сякаш бих могъл да избягам от мрака. След това просто нямах желание, а и не бих могъл да заспя отново.
Този ден се случи същото, само сънят беше различен. Той винаги е различен, но страхът, който предизвиква, винаги е един и същ… Станах и започнах да търся дрехите си. Обличах се съвсем тихо, стъпвах тихо, сякаш да не събудя някого.
Живеех сам. Не бе нужно да се съобразявам с никого, да пазя тишина или да съобразявам действията си с някого. Въпреки това аз обичах тишината, обичах я така, както обича ...