Най-после петък. Работната седмица бавно притихваше върху бюрата на целия отдел.

Оставаше около час до седемнайсет, а времето пълзеше по корем много бавно и облизваше стрелките на часовника. Всеки от служителите духом беше вече далеч от сградата на офиса и кроеше планове за почивните дни.

Ева подреди папките по бюрото си и дискретно огледа територията около себе си.

Но и без да  гледа към колегите си, знаеше кой какво върши и дори какво си мисли в момента.

        Свен след малко щеше да закисне в предверието на тоалетните, щеше да набира безкрайно много телефонни номера, докато си уговореше поне две срещи за уикенда.

И цяла седмица след това щеше да се хвали с любовните си постижения.

След като приключеше с телефона, заставаше пред огледалото и оправяше косата си кичур по кичур...

А уж жените били по-суетни...

        Кейт беше младоженка. Края на работния ден посвещаваше на телефонни въпроси към любимия какво иска за вечеря и после търсеше рецептите в Интернет, от време на време питаше за някоя непозната подправка. Чак се дразнеше от тази нейна всеотдайност и влюбеност.

       Джени щеше да пътува на гости при родителите си, а Ейми трябваше да предостави родителските права над петгодишния си син на бившия си съпруг за почивните дни. Раздираше се от чувство за вина, че изоставя детето си и едновременно се страхуваше, че някой ден то ще откаже да живее с нея и ще предпочете по-богатия си баща и по-младата си мащеха. Щеше да прекара двата дни в сълзи на самосъжаление и битки с въображаемите си страхове...

        Шефът, може би, единствен не бързаше да си тръгне. Седеше си кротко в кабинета пред компютъра и не го влечеше  наникъде. Щеше да си тръгне последен поне два часа след всички тях. Живееше сам след смъртта на съпругата си. Децата му си имаха свои семейства и рядко контактуваше с тях. Животът течеше за него само в службата, а в дома му сякаш спираше... Или го затрупваше с болезнени спомени...

         Ева обикновено в петък привечер пиеше кафе с две приятелки, с които още поддържаха връзки след колежа, после се прибираше вкъщи и поемаше домакинството. Този петък приятелките ù от женския "Клю-клю нюз" клуб, както шеговито се наричаха, бяха заети и тя си записа час за фризьор в козметичния салон в съседство до любимото кафене.

Измъкна огледалцето от дамската си чанта и надникна. От малкото кръгче ù се усмихна въпросително все още привлекателна жена на трийсет и три, с леко отпусната кожа и коса, която спешно се нуждаеше от подстригване. Дали мързелът беше причина да не отделя достатъчно време за себе си или просто това беше неделима част от коловоза на улегналостта...

              "Хубостта на жената е деветдесет процента поддръжка и само десет даденост" казваше някога майка ù, която и на шестдесет изглеждаше като на трийсет.

Околните бюра зашумоляха в синхрон. Обличаха се връхни дрехи, събираха се чанти и отделът с неочакван ентусиазъм се изнасяше в посока на паркинга.

Ева излезе от асансьора и се насочи към зеленикавия си форд. Отключи и изруга наум по адрес на белия бус, изрисуван с рекламно лого на фирма за цветя, който я беше запушил. Тъкмо да кресне: "Така ли се спира, бе простак?"когато от буса бързо изскочи слабичък, русоляв младеж, в униформа на транспортна фирма, насочи се към нея и запита учтиво:

                - Добър вечер, вие ли сте Ева Спенсър, госпожо? След като получи утвърдителното ù кимване, записа нещо в карнетката си, подаде ù химикалка и продължи - за вас имаме пратка, моля подпишете ето тук.

Ева преглътна ругателното си настроение, с учудване пое карнетката и се разписа.

Младежът отиде към буса, отвори задната врата, измъкна оттам кошница с бели гладиоли и ги остави в нозете ù. Тя замръзна от изумление. С широко отворени очи заоглежда седефено белите цветове, които леко по краищата си срамежливо руменееха, като бузите ù в момента.

               - Иззвинете, кой ми изпраща тези цветя? - попита със задавен глас. Малко хора знаеха, че гладиолите са любимите ù цветя, а не се сещаше за никой, който би ù подарил цветя и то без повод...

                - Ние сме само транспортери, госпожо, не ми е известно кой ви изпраща тези цветя, но почакайте, има и още. Младежът се врътна към буса и измъкна от корема му втора кошница с гладиоли. Тези бяха розови с леко кафеникави ръбове и поръсени с  червено-кафяви петънца като лунички... Сякаш някой бръкна в душата ù, завъртя длан като свредел и се опита да измъкне от дълбокото най-затрупаните спомени...

Беше сигурна, че ще има още две кошници и можеше да се обзаложи, че едната ще е с жълти гладиоли с червеникави ръбчета, а другата ще е с тъмночервени, почти черни цветове със седефен блясък.

Паркингът беше притихнал и няколко чифта очи я следяха с умиращи от любопитство погледи. Машинално благодари и бавно и внимателно постави четирите кошници на задната седалка. После седна в колата и потегли...

Цветята кротуваха зад гърба ù, полюшваха кокетно главици и сякаш нашепваха: "Помниш ни, нали?"

             Разбира се, че ги помнеше... Беше на около десет или дванайсет. От някакво списание на майка си изряза цветни картини с гладиоли. После ги залепи върху твърда подложка и украси стените на стаята си с тях.

Гледаше ги с часове. Представяше си, че са омагьосани принцеси и както в онази Андерсенова приказка ще оживеят някоя нощ и ще танцуват бурно и неуморно, споделяйки  веселото ù настроение.

Тогава през деветдесетте излязоха на мода Тейк дет - и тя както повечето си съученички беше лудо влюбена в солиста Марк Оуен. В нейните фантазии и романтични сънища той слизаше от сцената, захвърляше китарата и танцуваше с нея, а покрай тях танцуваха нейните приятелки - омагьосаните принцеси. Белите гладиоли се превръщаха на русокоса и синеока снежна кралица, жълтите - на японка с бадемови очи, гладки черни коси и бежово кимоно, розово - луничавите на огненокоса ирландка, в пъстра носия, а тъмночервените се материализираха в афроамериканка с гъвкава фигура на пантера и блестяща белозъба усмивка. Всички те кръжаха неуморно из стаята под звуците на любимата ù песен на Тейк дет "A million love songs", но Марк не ги забелязваше. Виждаше само нея. Усмихваше се, милваше косите ù, а една нощ дори я целуна...         

          Будеше се заредена с енергия и надуваше касетофона до дупка. Песента кръжеше из стаята, увиваше се около нея, а гладиолите от стената усмихнато тактуваха.

След малко от горния етаж слизаше брат ù Ерик. Бесен, естествено, защото четеше за изпит и силната музика го притесняваше. Крещяха си взаимно, понякога в спора се намесваше майка им и тя, притисната от аргументите, им обещаваше да намали музиката, но дяволчето вътре в нея надвиваше със съветите да прави напук и след малко музиката отново гръмваше...

Един ден Ерик толкова се вбеси, че изпокъса картините от стените в стаята ù. Тя плака дълго, страда мълчаливо почти два дни и тогава той получи тишината, за която се бореше... След няколко дни тя се промъкна в стаята му  в негово отсъствие и му накъса проектите. После отново усили музиката с онази песен и избяга при баба си.

Откриха я. Този път дори и баща ù избухна срещу нея. Наказаха я без джобни, без участие в семейната почивка, без присъствие на дипломирането на Ерик като инженер геолог. Всъщност това, последното, тя не го броеше за наказание.

              После Ерик тръгна по геоложки експедиции из целия свят. Отсъствието му от къщи стана нещо постоянно. За десетина години работа към фирма за геоложки проучвания си идва само два пъти - на погребението на баба им и след две години това на майка им. Не дойде нито на погребението на баща им, нито на сватбата ù.

Сега спомените в главата ù свързваха цветята единствено с Ерик, но пък той беше последният човек на този свят, който би ù подарил цветя... Съпругът ù Джеймс беше добър човек, обичаше я, но беше прекалено практичен и за него да се дават пари за цветя беше прахосничество. Той по-скоро би ù подарил съдомиялна или пасатор, но никога цветя...

Паркира внимателно, огледа кошниците - не бяха пострадали и изкачи стълбите до козметичен салон "МИРЕЛА" на един дъх. Двете съсобственички Мира и Ела я посрещнаха с обичайния си ентусиазъм и тя се остави покорно в ръцете им... Само мислите ù подскачаха към цветята с различни предположения и все стигаха до задънена улица.

След час, доволна от видяното в огледалото, се качи в колата и потегли към къщи. Тъкмо се беше поразминала с натоварения трафик и задръстванията. Установи, че си тананика онази песен на Тейк дет...

            - Мамо, къде се бавиш, исках да излизам, а татко е гладен. Дъщеря ù ръкомахаше оживено на входа на гаража, опитвайки се както винаги да привлече внимание към собствените нужди и като всеки тийнейджър да извлече изгода от всяка ситуация.

            - О, направо не те познах. Я, каква си се разхубавила. Нещо взе да ме съмняваш, мамче...

Когато видя цветята, които Ева започва да измъква и да пренася към дневната, пусна дълъг, въпросителен поглед, примижа от изумление и  изведнъж изригна:

- Мамоо, какво е това? Ау, колко са красивии. Виж, тези имат лунички, като мене. А тези са почти черни. Никога не съм виждала такива. Какъв е поводът? Да не си станала служител на месеца? Или си имаш любовник? Татее, ела да видиш, ела бързо.

Джеймс реагира доста експедитивно на шумотевицата. Изникна някъде откъм приземната си работилница, разрошен, потен и със стружки в косите. Избърса ръце в работния си гащеризон и подсвирна от изненада.

             - Охоо, подмладила си се с десет години... И си по-хубава отвсякога. И цветя. Гладиоли с нюанси, цели четири кошници. Това е доста скъпо - Крачеше около кошниците, позачесваше се и гледаше ту цветята, ту нея. 

            - Много са красиви. И от кого са?

            - Не знам. Просто ги получих.

            - Как така просто ги получи? Че кой подарява ей така за нищо. Защо на мен никой не ми подарява нещо просто така?

            - Защото не си заслужил, татенце - подхвърли щерката с усмивка. Очертаващият се междуродителски конфликт определено я забавляваше.

Гневът на Джеймс набираше скорост.

           - Какво толкова си направила, че да заслужиш цветята. Просто ги получила. Безплатен обяд няма, знаеш много добре. И кой стои зад всичкия този цирк? Шефът ли? Този дърт плейбой май си проси нещо солено. Ти за него ли си се накиприла такава? Сега ще ти кажа аз какво ще направя с всичките тези твои заслужени кошници... Излезе в коридора, върна се със стика за голф и тръгна към цветята...

           - Какво са ти виновни цветята? Ева беше смаяна и изумена едновременно. След толкова години нелепата ситуация се повтаряше... Сега вече наистина взе да вярва, че цветята може да са от Ерик. Само той можеше да ù организира такава семейна буря... Боже господи, толкова ли е силна омразата му, все още, след толкова години... Тогава си беше виновна отвсякъде, но сега...

Телефонът на Джеймс звънна. Той забрави за момент стика и отговори с кратко "ало". После се ококори учудено и с все още със сърдита крачка излезе навън. Явно разговорът беше поверителен.

             Ева застана зад прозореца на дневната и го наблюдаваше внимателно. След повече от петнайсет години брак по поведението му можеше да познае какъв е разговорът, който води. Когато е ядосан и изнервен, ръкомаха ожесточено и върти глава, както до  преди малко. В момента е изненадан или озадачен от нещо, защото си роши перчема и се опитва да го изскубне. Сега пък явно му стана смешно. Тупа се по гърдите и по коленете, прикляква и се изправя. Искрите в очите му се превърнаха на сълзички. После закрачи бавно и сниши тон, като се оглеждаше встрани, сякаш заговорничеше. Затвори телефона, погледна към къщата и се засмя. После изведнъж стана сериозен и влезе вътре.

Ева се отдръпна от прозореца и застана пред кошниците... Дали битката щеше да започне отново? Дъщерята се беше затворила в стаята си и се оплакваше на някого по телефона. Чу как Джеймс почука и влезе в стаята на Сиси. Заговориха тихо. Сиси се изкиска високо, после забърбори нервно и затрака с вратите на шкафовете и гардероба си.

Сега стъпките на Джеймс приближаваха дневната. Бяха бавни, сякаш той се колебаеше дали да влезе или да отмине. Спря пред вратата на дневната, почука плахо, после отвори и влезе.

Стикът не беше в ръката му. Погледът му шареше надолу и настрани, избягваше да срещне очите ù. После въздъхна и отрони:

            - Извинявай, Ев. Бях се изнервил. Предлагам да заровим бойната секира и да скрепим мира в извъндомашна обстановка. Сиси е съгласна, вече се облича. Тази вечер няма да готвиш. Отиваме на ресторант. Само не ми отказвай, моля те. Не знам какво ми стана, но като те видях такава разкрасена, изплаших се, че ще те изгубя. Пък и всички тези цветя ми дойдоха в повече... Аз от медения месец не съм ти купувал цветя, но това не значи, че не те обичам. Моля те, не ми отказвай. Приеми извиненията ми и ако не можеш да ми простиш веднага, поне ми дай възможност да се реабилитирам. Звучеше искрено и почти изплашено. Какво пък. Войната можеше да се отложи за по-добри времена. Преоблече се. Пооправи си прическата и грима. И тръгнаха.

Ресторантът беше в другия край на града, край една борова гора, изолиран, подходящ за тихи вечери на влюбени двойки...

Изкачиха стълбите към втория етаж. На входа на залата ги посрещна метр д'отелът и ги поведе към една маса четворка, разположена близо до оркестъра...

Настаниха се. Поръчаха...

            - Очакваме ли някого? Защото имаме свободен стол - полюбопитства Сиси.

            - Може би не ме очаквате, но този стол е за мен - към масата се приближи висок мъж на около четиридесет, с посивяла коса и лице на човек, който е непрекъснато на открито - сухо и обветрено. Очите му, обкръжени от ситна мрежа от бръчици, подскачаха с насмешливи синкави пламъчета.

           - Ерик!?

           - Да, същият - мъжът приближи, седна на свободния стол, въздъхна и продължи - Не знам дали се радваш да ме видиш, малката, но аз искам да те видя, имам нужда да ти кажа нещо и да ти целуна ръка. Но, моля те, първо чуй това. Ерик махна с ръка към оркестъра и зазвуча онази песен на Тейк дет, която ги беше разделила някога...

Настъпи кратко мълчание...

После Ерик се изправи с чаша в ръка, погледна сестра си в очите и каза:

           - Странно е, но съм тук, за да ти благодаря за някогашния тормоз, чрез тази песен, защото преди двайсет дни тази песен спаси живота ми...

Бяхме с целия екип в подножието на вулкана Асмара, в планините на Етиопия, почти бяхме приключили със събирането на пробите, на другия ден щяхме да си тръгваме. Дори багажът ни беше стъкнат по раниците. Вечеряхме, шегувахме се и се разпиляхме по палатките.

От сън ме събуди твоята песен, не знам дали я бях сънувал, или звучеше от транзистора на Кевин, но скочих бесен на музиката както някога... Излетях от палатката, прекосих поляната, все още сънен, и тогава земята се разтресе,  скалната тераса се отлепи и изведнъж рухна върху палатките... Никой не оцеля, никой... Беше само миг. Един кратък, кошмарен миг. Само преди секунди палатките си бяха там и всички спяха, там беше джипът, готов да ни върне в лоното на цивилизацията. И изведнъж - купчина камъни и аз - единственият оцелял като по чудо. Чудото, което стана  благодарение на твоята песен, Ева.

Надявам се, че цветята, които ти изпратих, са нетрайно, но точно копие на онези от стените на стаята ти. Отне ми доста време да ги комплектовам...

Късно разбрах, че нищо случайно няма на този свят, права беше баба, помниш ли, като все ни казваше:

         "Което ще се разсипе, ще се разсипе, което в кюпа ще остане, ще остане...

Каквото е трябвало да се случи, е било нужно да се случи... Нищо случайно няма на този свят"... Ела да те прегърна, малката. Колко си пораснала само. И колко си хубава, принцесата на батко...